— Ще се бавим ли много?
— Не много. Изобщо няма да се бавим.
И свиха по Централния булевард към улица „Кастровил“.
5
Сержант Аксел Дейн обикновено отваряше наборното бюро в Сан Хосе към осем часа, но закъснееше ли, отваряше ефрейтор Кемп, а Дейн нямаше причини да се оплаква. Аксел съвсем не беше необикновен случай. Службата му в армията на Съединените щати в мирния период между Испанската война и войната с германците го бе направила напълно негоден за безинтересното и неподредено битие на цивилен гражданин. В това го бе убедил и месецът между двете му поредни постъпвания на работа във войската. А тия две постъпвания в мирновременната армия пък го направиха напълно негоден за бойни действия; бе изучил достатъчно номера как да се измъква от тях. Наборното бюро в Сан Хосе доказа, че той знае как да си гледа живота. Флиртуваше с най-малката дъщеря на Ричи, а тя живееше в Сан Хосе.
Кемп не притежаваше такъв стаж, но бързо усвояваше основните правила. Разбирай се със сержанта и когато е възможно, избягвай всякакви офицери. Той нямаше нищо против дребните неприятности, които му сервираше Дейн.
И така, в осем и половина Дейн влезе в бюрото и свари ефрейтор Кемп заспал на писалищната маса, а пред него седеше и чакаше едно момче с уморен вид. Дейн погледна момчето, сетне заобиколи дървената преграда и сложи ръка върху рамото на Кемп.
— Скъпи — рече той, — чучулигите вече пеят, зората се пукна. — Кемп вдигна глава от ръцете си, обърса нос с опакото на едната и подсмъркна. — Това е моят сладур — поясни сержантът. — Ставай, имаме клиент.
Кемп присви гурелясали очи.
— Войната може да почака — измънка той.
Дейн се вгледа по-внимателно в момчето.
— Господи, та той бил хубавец! Дано се погрижат за него по-добре. Ефрейторе, ти може би смяташ, че той е решил да се вдигне на оръжие против врага, но аз мисля, че иска да се отърве от любовта.
На Кемп му олекна: сержантът не беше напълно трезвен.
— Според теб бил е оскърбен от някоя дама? — Бе готов да подхване всяка игра, която сержантът измисли. — И си мислиш, че случаят е за Чуждестранния легион?
— Ами ако е решил да избяга от себе си?
— Знам го тоя филм — каза Кемп. — Разправя се за един подъл мръсник, сержант…
— Аз не вярвам — рече Дейн. — Ела насам, моето момче. Осемнайсет, нали?
— Да, сър.
— Какво ще кажеш? — обърна се Дейн към подчинения си.
— Страхотия! — рече Кемп. — Ще кажа, че щом са достатъчно едри, значи са и достатъчно стари.
— Да речем, че си на осемнайсет — каза сержантът. — И ще поддържаме тази възраст, така ли?
— Да, сър.
— Ето, попълни този формуляр. Като решиш точно в коя година си роден, напиши я ей тука и я запомни!
Глава 50
1
Джо не обичаше случаите, когато Кейт с часове седи неподвижно и гледа в една точка пред себе си. Това означаваше, че мисли, а тъй като лицето й оставаше безизразно, Джо не можеше да има никакъв достъп до мислите й. И това го смущаваше. Той нямаше никакво желание да изпусне първия си истински добър удар. Неговият план беше един-единствен — непрекъснато да я държи в напрежение, докато най- после тя капитулира. Тогава би могъл да се хвърли в съответното направление. Но как ще стане тази работа, ако тя седи и гледа стената? Разтревожена ли е, не е ли?
Джо знаеше, че не си е лягала, и когато я попита иска ли закуска, тя поклати глава така недоловимо, че той не успя да разбере дали го е чула. На себе си даваше предпазливия съвет: „Нищо недей да правиш! Само се навъртай наоколо и си дръж ушите и очите отворени!“ Момичетата в дома долавяха, че нещо се е случило, но нямаше и две да разказват една и съща история, пустите му кокошки!
Кейт обаче не разсъждаваше. Съзнанието й се носеше сред разни впечатления подобно на прилеп, който се лута и кръжи във вечерната тъмнина. Привиждаше й се лицето на русото момче с красиви черти, чиито очи изпущаха яростта на понесения удар. Отново чуваше грозните му слова, насочени не толкова срещу нея, колкото срещу него самия. И виждаше мургавия му брат, който се смее, подпрян на вратата. Кейт също се бе засмяла — най-бързата и най-добрата самозащита. Какво би направил синът й? Какво ли бе извършил, след като безмълвно си бе отишъл? Спомни си очите на Кейл, изразяващи вяла, ала материализирана жестокост — как се впиха те в нея, когато той бавно затвори вратата! Защо бе довел брат си? Какво му бе хрумнало? И с каква цел? Ако знаеше, би се погрижила за себе си. Но тя нямаше представа.
Болката отново пъплеше в ръцете й, обади се и на друго място — при всяко движение десният й хълбок я заболяваше свирепо. Така болката ще се придвижва все по-навътре, мислеше си тя, и рано или късно всички болки ще се срещнат в средата и ще се уплетат на възел като плъхове.
Въпреки съветите, които си даваше, Джо не биваше да оставя работата така. Отнесе пълния чайник до вратата й, тихо почука, отвори и влезе. Доколкото можа да види, тя не беше се отмествала.
— Донесох ти малко чай, мадам — рече той.
— Остави го на масата — каза тя, след това умът й се върна и добави: — Благодаря ти, Джо.
— Не се ли чувстваш добре, мадам?
— Пак оная болка. Лекарството ме заблуди.
— Нещо да сторя?
Тя си вдигна ръцете.
— Отрежи ги… през китките. — Лицето й се изкриви от новата болка, причинена от това движение. — Кара те да се чувстваш безнадеждно — жално рече тя.
Тъй като никога досега не бе издавала и една нотка на слабост, инстинктът на Джо му подсказа, че е време да се намеси.
— Може би не искаш да те тревожа — каза той, — но подочух нещичко за оная. — От кратката пауза, преди да е продумала, той разбра, че тя се напрегна.
— За коя? — тихо попита Кейт.
— За оная, другата.
— О! Имаш предвид Етел?
— Да, мадам.
— Омръзна ми тая Етел. Какво има сега?
— Ще ти кажа само какво стана. Аз нищо не проумявам. Бях в тютюнопродавницата на Келог, идва един при мене и вика: „Ти ли си Джо?“ А аз му казвам: „Отде знаеш?“ — „Ти нали търсеше едно лице?“ Добре, викам: „Можеш ли да ми разкажеш?“ По-рано не съм го виждал. А той казва, че искала да говори с мене. Щом иска, да говори! А оня ме гледа, гледа и вика: „Ти май забрави какво й нареди съдията.“ Сетих се, че е за това да не се връща. — Джо погледна Кейт в лицето, все така неподвижно и бледо, с поглед право напред.
— И след това ти поиска пари, нали? — рече Кейт.
— Не, мадам. Не поиска. Но каза нещо, от което нищо не разбрах. Пита ме: „Говори ли ти нещо името Фей?“ Пък аз му викам, че нищо не ми говори. „Приказвай тогава с нея.“ Казах му, че и това може да стане, и се махнах. Но абсолютно нищо не схванах и си казвам, по-добре тебе да питам.
— Говори ли ти нещо името Фей? — попита го Кейт.
