— Абсолютно нищо.
Гласът й омекна съвсем.
— Искаш да кажеш, никога не си чувал, че Фей е била собственица на този дом?
В стомаха на Джо нещо болезнено се присви. Непоправим глупак! Как можа да се издаде! Мисълта му се залута.
— Абе, да, като си помислиш… май съм чувал, но ми се стори, че името е Фейт…
Внезапната му тревога бе добре дошла за Кейт. Тя отдалечи русокосата глава и болките и й даде възможност да се заеме с друго. Неговото предизвикателство бе събудило у нея нещо като задоволство.
— Фейт47 значи — тихо се засмя тя. — Налей ми чай, Джо. — С нищо не издаде, че забелязва треперещата му ръка и че чучурът на чайника няколко пъти чукна чашата. Не го погледна нито като остави чашата пред нея, нито като отстъпи назад, вън от полезрението й. Джо се тресеше от мрачни предчувствия. С умоляващ глас Кейт каза: — Джо, смяташ ли, че можеш да ми помогнеш? Ако ти дам десет хиляди долара, смяташ ли, че с това ще уредиш всичко? — Изчака секунда, след това се извъртя и го погледна право в очите. Бяха се навлажнили. Тъкмо облизваше устните си. При неочакваното й движение той се дръпна назад, сякаш го е ударила. Сега очите й плътно го следяха. — Хванах ли те, Джо?
— Нямам представа накъде биеш, мадам.
— Върви си и гледай да се досетиш, а после ела и ми кажи. Теб те бива да се досещаш. И нали ще ми пратиш Терез? — Искаше му се час по-скоро да напусне тази стая, в която го надхитриха и сразиха. Всичко бе объркал. Дали не бе провалил добрата си карта? На всичко отгоре кучката имаше наглостта да му каже: — Благодаря, че ми донесе чай. Чудесно момче си ти.
Дощя му се да тръшне вратата, но не посмя.
Кейт се изправи вдървена, като се стараеше да избегне болката при движението на хълбока си. Приближи бюрото и измъкна лист хартия. Трудно й беше да държи перодръжката. И така, движейки цялата си ръка, написа:
„Драги Ралф, съобщи на шерифа, че с нищо няма да му навреди, ако провери отпечатъците от пръстите на Джо Валери. Помниш го Джо, работи при мен. Твоя Кейт.“
Сгъваше писмото, когато се появи подплашената Терез.
— Викала сте ме. Какво съм направила? Старая се колкото мога. Мадам, бях и неразположена.
— Ела тук — рече Кейт и докато момичето изчакваше до писалището, бавно адресира плика и му залепи марка. — Искам да те изпратя да ми свършиш нещо — каза тя. — Най-напред отиваш в сладкарницата на Бел и купуваш две кутии смесени шоколадови бонбони, едната от два килограма и половина, другата от половин килограм. Голямата е за теб и момичетата. После се отбий в дръгстора на Крау и ми вземи две средни четки за зъби и една кутийка прах за зъби, нали ги знаеш, от тия с дупчиците?
— Да, мадам. — Терез си бе отдъхнала.
— Ти си добро момиче — продължи Кейт. — Отдавна те наблюдавам. Аз не съм добре, Терез. Ако се справиш добре с тая задача, сериозно ще се замисля дали да не те оставя да ме заместваш, като отида в болницата.
— Вие ще… наистина ли ще постъпите в болница?
— Не се знае още, скъпа. Но ще имам нужда от твоето съдействие. Ето ти пари за бонбоните. И не забравяй, средни четки за зъби!
— Добре, мадам. Благодаря ви. Веднага ли да тръгна?
— Да, и гледай да се измъкнеш така, че да не те усетят. Останалите да не знаят какво съм ти казала.
— Ще изляза отзад. — Терез се спусна към вратата.
— Щях да забравя — спря я Кейт. — Би ли пуснала това писмо?
— Разбира се, мадам, ще го пусна. Нещо друго?
— Това е всичко, мила моя.
След като момичето излезе, Кейт отпусна ръце на масата — така изкривените й пръсти почиваха най- добре. Ясно. И може би винаги го е очаквала. Длъжна е била. Но засега няма нужда да се мисли за това. Въпросът ще се върне сам. Ще приберат Джо, но ще се намери друг, а освен това оставаше и Етел. Рано или късно… рано или късно, но сега е излишно да се размишлява. Мисълта й предпазливо обходи положението и се върна към едно нещо, което все й се изплъзваше: ту се покаже, ту наново се потули. Появи се още първия път, когато се размисли за своя русоглав син. Бе дошло от лицето му — наранено, смутено и отчаяно. И тогава си спомни какво е то.
Бе още малко момиче, прелестно и с чисто лице като лицето на сина й. Съвсем малко момиченце. Винаги си е знаела, че е по-голяма умница и по-голяма красавица от всички други. Но от време на време я обземаше особен страх: струваше й се, че е заобиколена от високата стена на гора от неприятели. В такива моменти всяка мисъл, дума или поглед имаха за цел да я уязвят, а тя нямаше къде да избяга и къде да се скрие. И тъй като бягството бе невъзможно, а убежище липсваше, тя се разплакваше от ужас. И ето, един ден се бе зачела в някаква книжка. Още петгодишна можеше да чете. Помнеше книгата — кафява, с букви от сребърен бронз, дебели корици и по-изръфана платнена подвързия. Наричаше се „Алиса в Страната на чудесата“.
Кейт бавно отмести ръце и понадигна тежестта си от тях. Сега видя и илюстрациите — Алиса с дългата права коса, но и онова шише, на което пишеше „Изпий ме“. То именно промени живота й, Алиса я бе научила на това. Сега, когато гората от врагове се сключеше наоколо й, тя бе вече подготвена. В джоба си държеше шишенце с подсладена вода, на чието етикетче с червена рамчица бе надраскала „Изпий ме“. Отпиваше глътка от шишето и започваше да се смалява. Нека враговете я търсят сега! Кати ще наднича изпод някой лист или от мравешката дупка и ще им се смее. И те няма да я намерят. Никоя врата няма да я затвори — нито навън, нито отвътре. Тя просто ще си минава изправена през пролуката под всяка врата. Алиса бе винаги с нея — да си играят, да я обича и да й вярва. Алиса бе станала нейна приятелка, вечно готова да я посрещне като дребосъче. Всичко бе толкова хубаво, че почти си струваше да се чувства нещастна. Но, освен дето бе хубаво, имаше и още нещо — тя си го оставяше като последна резерва. Ставаше дума за опасността и за нейната безопасност. Трябваше само да изпие цялото шише и тогава щеше да се свие, да изчезне и да престане да съществува. А най-хубаво от всичко ще бъде това, че щом престане да съществува, значи никога не е била на този свят. Тук се криеше драгоценната и безопасност. Понякога в леглото отпиваше от „Изпий ме“ толкова, колкото да се превърне в точица, в най-ситна мушица. Но никога не го изпиваше до дъно, защото и никога не й се наложи. Там именно беше последното й спасение, усърдно скривано от всички.
Кейт печално поклати глава, спомняйки си онова недодялано момиченце. И й стана чудно как е могла да забрави този вълшебен номер. Той й бе служил при толкова много несполуки. Има нещо прекрасно в светлината, която се процежда през детелиновия лист. Кати и Алиса вървят сред високите треви, хванати през кръста като първи приятелки. На Кати нито веднъж не й се наложи да изпие „Изпий ме“ до дъно, защото имаше Алиса.
Кейт отпусна глава на попивателната папка между изкривените си пръсти. Обзе я студ и безутешност, самота и униние. Всичко, което е извършила, е било по принуда. Иначе тя е различна, тя притежава нещо повече от другите хора. Повдигна глава, но не посегна да избърше рукналите сълзи. Това бе истина. Тя е по-разумна и по-силна от останалите. Притежава нещо, което другите нямат. В този миг пред нея във въздуха увисна лицето на мургавия Кейл — устните му се извиваха в жестока усмивка. Почувства се смазана, останала без дъх. Те притежаваха нещо, което тя нямаше, но какво — не знаеше. И щом разбра това, усети, че е готова; а щом е готова, значи много отдавна е било така, може би през целия й живот. Мозъкът й бе заработил като дървен, тялото й се движеше разкривено като лошо направлявана марионетка, но тя се залови твърдо за работа. Бе настъпило пладне — позна по гълчавата на момичетата в трапезарията. Мързеланите бяха току-що станали от сън.
Кейт се затрудни да превърти топката на бравата, но най-сетне я хвана между дланите си и отвори. Момичетата замлъкнаха, смехът им се прекъсна по средата и всички обърнаха погледи към нея. От кухнята се показа и готвачът. Кейт им се видя като болен призрак, крива и някак ужасяваща. Облегна се на стената в трапезарията и се усмихна на момичетата. Тази усмивка ги уплаши още повече, наподобяваше началото
