— Не е — каза Кейл, — но е по-хубаво и от Коледа.
След като Арон се прибра в стаята си, Кейл откри своя подарък. Преброи още веднъж петнайсетте новички банкноти — бяха толкова крехки, че издаваха остър, пукащ звук. Наложи се Монтерейската околийска банка да ги достави чак от Сан Франциско, но стори това едва след като узна по каква причина се искат такива. Банката научи с изненада и недоверие първо, че могат да бъдат собственост на едно седемнайсетгодишно момче, и второ, че то има право да ги вземе у себе си. Банкерите не са особено склонни да раздават пари с лека ръка, дори ако това се налага по сантиментални съображения. Нужна бе думата на Уил Хамилтън, за да повярва банката, че парите принадлежат на Кейл, че са спечелени по честен път и че той може да прави с тях каквото си ще. Кейл загъна банкнотите в парче плат и ги свърза с червената панделка на фльонга, смътно напомняща изопнат лък. Пакетчето можеше да бъде взето и за носна кърпа. Скри го под ризите си в шкафа и си легна. Но сънят все бягаше. Беше възбуден и същевременно притеснен, искаше му се денят вече да е минал, да е дал подаръка си. Повтори си още веднъж каквото бе намислил да каже:
„Това е за тебе.“
„Какво е то?“
„Подарък.“
Оттук нататък му бе неизвестно какво ще се случи. Въртя се неспокойно в леглото, а призори стана, облече се и се измъкна навън.
На Главната улица видя Мартин Старика да мете плочниците с оборска метла. Градският съвет разсъждаваше, че е време да закупи механизирана метачка. Мартин Старикът се надяваше, че ще го оставят да я управлява, но цинично подозираше какво ще стане. Сега младите навсякъде обираха каймака. Край него премина боклукчийската кола на Бачигалупи и Мартин злобно я изпрати с поглед. Това се казваше бизнес! Тия италианци почваха да забогатяват! Ако не се смятаха няколкото псета, душещи още затворените врати, и сънливото оживление пред закусвалнята „Сан Франциско“, Главната улица бе още празна. Пет Булийн бе спрял новото си такси пред гостилницата, тъй като още предната вечер му бяха съобщили, че трябва да откара двете дъщери на Уилямс за сутрешния влак към Сан Франциско.
— Намира ли ти се една цигара, момко? — провикна се Мартин Старика към Кейл. Кейл спря и извади картонената кутия „Мурад“. — О, от скъпите! — рече Мартин. — Аз и кибрит нямам. — Кейл му запали цигарата, внимавайки да не опърли космалаците около устата му. Мартин се облегна върху дръжката на метлата и неутешимо задърпа дима. — Все младите обират каймака — рече той. — Няма да ми я дадат на мене…
— Кое? — попита Кейл.
— Как кое, новата метачка! Не си ли чул? Къде ходиш бе, момче? — Просто не му се вярваше, че ще се намери сносно осведомен човек, който да не знае за новата механизирана метачка. Изведнъж забрави, че разговаря с Кейл. Може пък братя Бачигалупи да му предложат работа. Те са печатница за пари. Три коли и един нов камион.
Кейл сви по улица „Алъсал“, влезе в пощата и надникна през стъкленото прозорче на кутия № 632. Празна. Върна се вкъщи и свари Ли да тъпче с пълнеж една огромна пуйка.
— Май не си лягал, а? — попита Ли.
— Напротив, бях на разходка.
— Не те свърта?
— Да.
— Не си виновен. И аз щях да съм така. Не е лесно да даваш на хората, макар че, мен ако питаш, по- трудното е да ти дават. Глупаво изглежда, нали? Искаш ли кафе?
— Нямам нищо против.
Ли обърса ръце и наля кафе — за себе си и за Кейл.
— Как ти се струва Арон?
— Предполагам, нищо му няма.
— Разговаряхте ли?
— Не — отвърна Кейл. Така беше по-лесно. Иначе Ли ще поиска да разбере какво е казал. Днешният ден нямаше да принадлежи на Арон, а на Кейл. Сам си беше подготвил този ден и го желаеше. Решен бе да си го присвои.
В това време, с още замъглени от съня очи, в кухнята влезе Арон.
— По кое време смяташ да обядваме, Ли?
— Отде да знам, някъде към три и половина — четири…
— Не може ли да стане към пет?
— Може, стига Адам да се съгласи. Защо?
— Ами защото Абра не може да дойде по-рано. Нещо съм намислил да предложа на татко и ми се ще и Абра да е тук.
— Смятам, че може да се уреди — каза Ли.
Кейл скочи и се прибра в стаята си. Запали настолната лампа и седна пред писалището, кипнал от недоволство и съпротива. Без никакво усилие Арон щеше да му отнеме деня. И ще се окаже, че днес ще бъде Аронов ден. След тора ненадейно го досрамя. Скри очи в ръцете си и взе да си повтаря: „Това е само ревност. Ревнувам. Такъв съм си аз, ревнивец. Не искам да бъда ревнивец! — И продължи да повтаря: — Ревнивец! Ревнивец!“ Сякаш като го изрича, ревността ще изчезне. Стигнал дотук, помъчи се и да се самонакаже. „Защо давам тия пари на баща си? За негово добро ли го правя? Не, за свое добро! Уил Хамилтън добре го каза: мъча се да го подкупя. Колко непочтено! Колко съм непочтен и аз! Седнал тук и се присвива от ревност към брат си! Защо да не назовем нещата с истинските им имена?“ Мислите на Кейл преминаха в дрезгав шепот: „Защо да не бъдем честни? Знам защо татко обича Арон. Защото прилича на нея. Баща ми не може да я забрави. Може и да не го знае, но е вярно. Интересно, досеща ли се. А това ме кара да ревнувам и нея. Защо да не си прибера парите и да се махна? Няма да им липсвам. След известно време дори ще забравят, че ме е имало, всички с изключение на Ли. А кой знае дали и той ме обича. Може би не. — Кейл подпря челото си с юмруци. — Длъжен ли е Арон така да се бори със себе си? Мисля, че не, но пък откъде да зная? Мога да го питам. Но няма да ми каже. — От гняв и жалост към себе си умът на Кейл се килна встрани. И тогава в главата му се обади друг глас, леден и презрителен: — Ако си честен, защо не си признаеш, че ти е драго да се самобичуваш? И това ще бъде истината. Бъди такъв, какъвто си, и постъпвай както искаш!“
Слисан от тази мисъл, Кейл се изправи. Дали му е драго? Разбира се. Бичувайки се, той се предпазваше от бичуването на другите. Мисълта му се стегна. Дай парите, но ги дай така, между другото. Недей да зависиш от нищо. И нищо не очаквай. Само ги дай, и толкова. И още отсега зарежи всичко. Дай! Давай! Дай този ден на Арон! Защо не? Скочи и хукна към кухнята.
Арон държеше кожата на пуйката, а Ли тъпчеше пълнежа в отворените й вътрешности. Фурната вече цвъртеше и пропукваше от увеличаващата се горещина.
— Чакайте сега да видим — почна Ли, — пуйката е девет килограма, по четирийсет минути на килограм, тоест девет по четирийсет — триста и шейсет минути, а това прави шест часа. Сега колко е часът? Значи дванайсет без единайсет, един без дванайсет… — И продължи да пресмята с пръсти.
— Като свършиш, Арон — обади се Кейл, — хайде да се поразходим.
— Накъде? — попита Арон.
— Из града. Искам нещо да те питам.
Кейл заведе брат си отсреща, до „Берж & Гарисиер“, вносители на тънки вина и ликьори.
— Имам тук някакви пари — каза той. — Помислих си, ако искаш, да купиш вино за обяда. Аз ще ти услужа.
— А какво вино?
— Дай да направим истински празник. Да вземем шампанско, това ще ти бъде подаръкът.
— Още сте малки, момчета — сряза ги Джо Гарисиер.
— Но не и за обяд, нали?
— Не мога нищо да ви продам. Съжалявам.
— Аз ще ви кажа какво ще направим — рече Кейл. — Ще ви платим, а вие ще изпратите шампанското направо на баща ни.
