в леглото. Но аз вече не съм толкова млад. От погребения ожаднявам. Голяма жена беше Черната. За нея мога да ти разправям до утре. Знаем се от трийсет и пет… не, от трийсет и седем години.
— А коя е Фей? — попита Джо.
Влязоха в кръчмата на мистър Грифин. Мистър Грифин не можеше да понася алкохола и ненавиждаше пияниците със смъртоносно презрение. Собственик и управител на кръчма, намираща се на Главната улица, той бе такъв, че в събота вечер можеше да откаже да сервира на двайсетима мъже, за които е решил, че доста са пили. В резултат неговото прохладно, подредено и тихо заведение въртеше страхотна търговия. В кръчмата му можеха да се сключват сделки и да се водят кротки разговори, без никой да те прекъсне. Джо и Алф се настаниха на кръглата маса в дъното и изпиха по три бири. Джо научи всичко вярно и невярно, установено и неустановено, всяка отвратителна догадка. Това го доведе до пълно объркване, но му даде и няколко идеи. Нещо около смъртта на Фей не е било съвсем както трябва. Кейт е била може би съпруга на Адам Траск. Джо тутакси се хвана за това — възможно е Траск да предложи някакъв откуп. Историята с Фей навярно е прекалено рискована. Трябваше да размисли насаме. Минаха няколко часа и Алф взе да става неспокоен. Джо не поемаше топката. Не беше му предложил нищо в замяна, нито една вест или предположение. Алф се замисли: човек, който не си отваря устата, обикновено крие нещо. Интересно, кой би могъл да подхвърли нещо за него?
— Разбери — каза накрая той, — аз харесвам Кейт. Сегиз-тогиз ми дава работа, щедра е, не те бави с парите. Вероятно в приказките по неин адрес няма нищо вярно. И все пак, като си помислиш, доста студена жена. И лоши очи има. Какво ще кажеш, а?
— На мен ми е много добре — каза Джо.
Алф се ядоса от коварството на Джо и реши да изпробва още една възможност:
— Хрумна ми нещо. Това стана, когато зидах оная пристройка без прозорците. Един ден я виждам, че ме гледа с тия студени очи, и изведнъж ми текна: леле, ако знаеше какви неща съм чувал! А тя аха да ми предложи едно питие, че и пудинг. „Няма нужда — викам, — благодаря ви, мадам…“
— Ние се разбираме чудесно — каза Джо. — Имам среща с един човек.
Джо се прибра в стаята си да размисли. Нещо не беше в ред. Скочи, погледна в куфара си, отвори всички чекмеджета на скрина. Като че някой бе тършувал из нещата му. Изведнъж му дойде. Нищо не намери и това го раздразни. Помъчи се да подреди чутото. На вратата се похлопа и влезе Телма с подути очи и зачервен нос.
— Какво става с Кейт? — попита тя.
— Не се чувстваше добре.
— Не говоря за това. Бях в кухнята и си разбивах млечен шейк в един буркан, а тя влиза и ми се нахвърля…
— Не беше ли капнала вътре и малко царевично уиски?
— Глупости! Само ванилия. Как ще ми държи такъв език!
— Хайде бе! Сериозно?
— Да, ама на мене не минават!
— Минават, минават, и как още! — извика Джо. — Пръждосвай се, Телма!
Телма го изгледа със своите тъмни, красиви и замислени очи и се присламчи до онова сигурно островче, на което разчита всяка жена:
— Джо — попита го тя, — ти наистина ли си чист негодник, или само се правиш на такъв?
— Теб какво те засяга?
— Нищо — рече Телма. — Негодник!
2
Джо възнамеряваше да действа постепенно, внимателно, едва след като всичко е обмислил напълно. „Изтеглих добрите карти — казваше си той, — остава сега добре да ги изиграя.“ Влезе в стаята да получи вечерните нареждания — наложи се да ги приеме от тила на Кейт. Нахлупила ниско зелената си козирка, тя седеше на писалището си и не се обръщаше към него. След като приключи с отсечените си заповеди, тя продължи:
— Джо, питам се дали си гледаш работата. Болна бях, но сега отново съм добре или поне приблизително.
— Случило ли се е нещо?
— Само един симптом. Спипах Телма да нагъва уиски вместо ванилов екстракт. Не желая да пие уиски, а си мисля, че ти го вкарваш.
Мозъкът му трескаво подири спасение.
— Е, то и аз бях много зает…
— Зает ли?
— Разбира се, с твоята история.
— Каква история?
— Знаеш, за Етел.
— Стига с тая Етел!
— Добре — каза Джо, но неочаквано в главата му нещо прищрака. — Вчера се запознах с един, който я виждал.
Ако я познаваше по-добре, той не би забелязал многозначителната пауза, тези напрегнати десет секунди мълчание, след които Кейт тихо попита:
— Къде?
— Тук.
Тя завъртя бавно стола си и се обърна с лице.
— Не биваше да ти позволявам да работиш на тъмно, Джо. Трудно е да си признае човек някоя грешка, но аз съм длъжна. Трябва ли да ти напомням, че накарах да изгонят Етел от околията? Бях си въобразила, че нещо ми е направила. — В гласа й се прокрадна меланхолия. — Не бях права, по-сетне го разбрах. И оттогава все ме яде. Нищо не ми е направила. Искам да я намеря, за да й се извиня. Предполагам, странно ти е, че имам подобни чувства.
— Съвсем не, мадам.
— Намери ми я, Джо! По-добре ще ми бъде, ако й поискам прошка. Горкото старо момиче!
— Ще се помъча, мадам.
— И, Джо… ако ти потрябват за нещо пари, кажи ми. А намериш ли я, предай какво съм ти казала. Ако не иска да дойде тук, нека ти каже къде да й позвъня. Имаш ли нужда от пари?
— Точно сега не. Но ще се наложи по-честичко да излизам оттук…
— Не се тревожи. Това е всичко, Джо.
Идваше му сам да се прегърне. Навън, във вестибюла, той се хвана за лактите и даде възможност на радостта си целия да го залее. Почваше да вярва, че всичко се нарежда по негов план. Прекоси стъмената гостна, в която шепнешком се плискаше ранният вечерен разговор. Излезе навън и погледна звездите, заплували на стада сред понесените от вятъра облаци.
Джо се сети за своя заекващ баща — бе си спомнил какво го съветваше старецът. „Пази се от тия, дето се раззззмекват — казваше му той. — Има едни тттакива дами, дето вечно са ггготови да се раззззлигавят, те искат нещо от тебе, не ззззабравяй!“ „Мислех я за по-умна — каза си Джо, — а тя ми се размеква!“ Припомни си думите и тона, с който ги беше изрекла, да се увери, че нищо не е пропуснал. Нямаше грешка — беше се размекнала. И си спомни Алф, който му беше казал: „Аха да ми предложи едно питие, че и пудинг!“
3
Кейт остана на писалището си. Чуваше вятъра във високия чимшир на двора. Етел беше навсякъде — и във вятъра, и в тъмнината, тази тлъста, размъкната Етел, която се точи като медуза. Налегна я тъпа изтощеност. Влезе в пристройката, сивата стаичка, затвори вратата и седна в мрака — тя почти чуваше как болката отново пропълзява в пръстите й. Кръвта й оглушително затуптя в слепоочията. Потърси с ръка
