— Всички вече така се подстригват.
— Но косата ти беше толкова хубава.
Бързаха по Главната улица, остана им само една къса пряка, завиха зад ъгъла при пекарната на Рейно с натрупаните франзели на витрината, чернокосата мисис Рейно им махна с набрашнена ръка и си бяха у дома.
— Кафето, Ли — обади се Адам.
— Приготвих го още преди да излезем, на печката е. — Беше подредил и чашите.
И внезапно всички се оказаха пак заедно — Арон и Абра на кушетката, Адам на стола си под лампата, Ли, който им подаваше чашите с кафе, и Кейл, застанал изопнат в касата на вратата за хола. Мълчаха — бе твърде късно да си кажат „здравей“ и още рано за други неща.
— Искам за всичко да ми разкажеш — бе казал Адам. — Ще имаш ли добри бележки?
— Изпитите са чак другия месец, татко.
— Нищо де. Добрите бележки и така ще ги вземеш. Сигурен съм. — Въпреки волята му по лицето на Арон премина нетърпелива гримаса. — Обзалагам се, че си уморен — продължи Адам. — Хубаво, утре ще си поговорим.
— Аз пък се обзалагам, че не е уморен — намеси се Ли.
— Обзалагам се, че иска да го оставим на мира.
Адам погледна Ли и каза:
— Разбира се, разбира се… Смяташ ли, че е време всички да си лягаме?
— Аз не мога да остана дълго време — рече Абра, решавайки въпроса. — Арон, защо не ме изпратиш до вкъщи? Утре пак ще бъдем заедно.
По пътя Арон я хвана под ръка. Потръпна.
— Ще има слана — каза той.
— Нали се радваш, че се върна?
— Да. И за колко неща имаме да говорим!
— За хубави неща?
— Може би. Дано ти се сторят хубави.
— Говориш много сериозно.
— Защото и въпросът е сериозен.
— Кога трябва да се връщаш?
— Най-късно в неделя вечер.
— Значи ще имаме много време. И аз искам да ти кажа някои неща. Разполагаме с утре, петък, събота и цялата неделя. Нали не се сърдиш, че няма да остана с вас тази вечер?
— А защо не?
— Друг път ще ти кажа.
— Искам да зная сега.
— Баща ми нещо го е прихванало.
— Против мене?
— Да. И утре няма да вечерям с вас, но вкъщи ще ям по-малко, тъй че кажи на Ли да ми запази една порция. — Арон все повече се затваряше в себе си. Тя го усети в отпускането на ръката му, в това, че млъкна и се загледа нагоре. — Не трябваше да ти казвам всичко това още тази вечер.
— Напротив — бавно рече той. — Кажи ми цялата истина. Все още ли искаш да… бъдеш с мен?
— Да.
— Добре тогава. Сега си отивам. Утре ще говорим.
Остави я на верандата с усещането за една едва докоснала я целувка. Стана й криво, че той бе приел всичко тъй лесно, и горчиво се присмя над себе си — бе си го изпросила, а след това й стана мъчно. Проследи високата му фигура, отдалечаваща се бързо в светлината на ъгловата лампа. „Сигурно съм се побъркала — помисли си тя, — почвам да си представям всякакви неща.“
2
След като пожела лека нощ на всички и се прибра в стаята си, Арон приседна на ръба на леглото и впери очи в събраните между коленете си ръце. Бе се почувствал изоставен и безпомощен, обвит като птиче яйце в перушината на бащините си амбиции. До тази вечер той не бе осъзнавал тяхната сила и сега се питаше дали ще намери у себе си достатъчно воля да се освободи от този мек, ала неотслабващ натиск. Но мислите му все не искаха да се съберат. Струваше му се, че къщата е станала студена от някаква влага, която го караше да потръпва. Стана и тихо отвори вратата. Под вратата на Кейл светеше. Арон почука и без да дочака отговор, влезе.
Кейл седеше зад новото си писалище. Премяташе разтегателна хартия и някакво кълбо от червена панделка, но с влизането на Арон побърза да скрие вещите на масата с един голям лист попивателна хартия.
— Подаръци ли? — усмихна се Арон.
— Да — отвърна Кейл и с това приключи въпроса.
— Може ли да поговорим?
— Разбира се. Ела насам и говори тихо, иначе и татко ще довтаса. Не обича нищо да пропуска. — Арон седна на леглото и пак се умълча. — Какво става? Неприятности ли имаш? — попита го накрая Кейл.
— Не, не неприятности. Просто исках да си поговорим. Кейл, нямам никакво желание да продължавам в колежа.
Кейл енергично изправи глава.
— Нямаш? А защо?
— Просто не ми допада.
— Нали не си казал на татко? Много ще го разочароваш. Стига му, дето и аз не искам да уча. И какво ще правиш?
— Мисля си да се заловя с ранчото.
— Ами Абра?
— Още навремето ми беше казала, че тъкмо това я влече.
Кейл се вгледа в брат си.
— Но ранчото е дадено под аренда.
— Аз само си мислех…
— В земеделието няма печалба — рече Кейл.
— На мен много не ми трябва, само колкото да преживея.
— Но за мен това е недостатъчно. Аз искам много пари — рече Кейл — и възнамерявам да ги спечеля.
— Как?
Кейл се почувства по-стар и по-уверен от брат си, дори усети, че може да го покровителства.
— Ако продължиш колежа, аз мога да поставя някакво начало и да почна да го разработвам. А като свършиш, можем да станем съдружници. Аз ще правя едно, ти — друго и може да се окаже твърде полезно.
— Не искам да продължавам. Защо ми е да продължавам?
— Защото… такова е желанието на татко.
— Но той не може да ме принуди.
Кейл се вторачи свирепо в брат си, в светлите му коси и раздалечените очи и внезапно му стана ясно защо баща му обича повече Арон, разбра го извън всякакво съмнение.
— Не бързай да решаваш — сряза го той. — По-добре ще бъде поне семестъра да завършиш. Сега още нищо не предприемай.
Арон се изправи и тръгна към вратата.
— За кого е този подарък?
— За татко. Ще го видиш утре след вечеря.
— Да не е Коледа?
