капсулата, висяща на врата й в своята цев, потърка стопления от гръдта й метал по страните си и самообладанието й се възвърна. Изми лице, гримира се, среса коси в бухнала прическа „а ла помпадур“, излезе във вестибюла и както винаги, на вратата на гостната спря и се ослуша.
Вдясно от вратата разговаряха две жени и един мъж. Щом пристъпи вътре, разговорът начаса се прекъсна.
— Хелън — поде Кейт, — ако не си заета в момента, искам да те видя насаме.
Момичето я последва през вестибюла до стаята й. Беше бледа блондинка с кожа, напомняща чиста, полирана кост.
— Какво се е случило, мис Кейт? — плахо попита тя.
— Седни. Нищо не се е случило. Ти беше ли на погребението на Черната?
— Не трябваше ли?
— Все едно. Беше ли?
— Да, мадам.
— Разкажи ми.
— За какво?
— Кажи ми каквото си спомняш. Как беше?
— Ами… беше малко страшно и малко красиво — неспокойно отговори Хелън.
— Как по-точно?
— Не зная. Никакви цветя, нищо. Но имаше нещо такова, нещо като… достойнство. Черната лежеше в ковчег от черно дърво с най-големите сребърни дръжки, които съм виждала. Кара те да се чувстваш… знам ли? Не зная как да се изразя.
— Ти вече се изрази. А как беше облечена?
— Облечена ли, мадам?
— Да, облечена! Или вече ги погребват голи?
По лицето на Хелън премина пристъп на усилие.
— Не знам — рече накрая, — не мога да си спомня.
— Не отиде ли до гробището?
— Не, мадам. Освен него никой не отиде.
— Освен кого?
— Мъжа й.
Следващите думи на Кейт дойдоха много бързо, почти светкавично:
— Тази вечер ще имаш ли редовни посетители?
— Не, мадам. Утре е Денят на благодарността, няма да има много работа.
— Бях забравила — каза Кейт. — Хайде, върви! — Изгледа оттеглящото се момиче и нервно се върна на писалището. Докато преглеждаше точка по точка квитанцията за водопроводните поправки, лявата й ръка се протегна към шията и докосна верижката. Тя даваше утеха и нова увереност.
Глава 49
1
Ли и Кейл се опитаха да разубедят Адам, че няма защо да посреща влака, нощната „Чучулига“ от Сан Франциско за Лос Анджелис.
— Нека Абра отиде самичка — подхвърли Кейл. — Той ще поиска най-напред с нея да се види.
— Според мен — рече Ли — той няма да забележи, ако има и други, тъй че е все едно дали ще отидем.
— Искам да го видя, като слезе от влака — рече Адам. — Сигурно се е променил. Искам веднага да видя промяната.
— Отсъствал е само няколко месеца — каза Ли. — Няма как много да се е променил, нито пък да е пораснал.
— Променил се е! Преживелиците винаги променят.
— Ако отидеш ти, ще трябва да дойдем и ние — каза Кейл.
— Ти не искаш ли да се видиш с брат си? — строго попита Адам.
— Разбира се, но не и той, поне в първата минута.
— И на него му се иска — рече Адам. — Не подценявате ли Арон?
Ли вдигна ръце.
— Както разбирам, ще отидем всички.
— Представяте ли си? — продължаваше Адам. — Научил е толкова нови неща. Дали няма да говори по друг начин? Както знаеш, Ли, в Източните щати момчетата почват да говорят на езика на съответния университет. Веднага ще познаеш кой е завършил Харвард и кой — Принстън. Поне така разправят.
— Ще се ослушвам — рече Ли. — Интересно, какъв ли диалект приказват в Станфорд. — И се усмихна на Кейл.
Адам не видя тук нищо смешно.
— Сложи ли в стаята му плодове? — попита той. — Той обича плодове.
— Круши, ябълки и грозде, мискет — отвърна Ли.
— Да, той обича мискет. Помня, че обичаше мискет.
Под натиска на Адам отидоха на гарата половин час преди пристигането на влака. Абра бе вече там.
— Ли — почна тя, — утре няма да мога да дойда на вечеря, баща ми държи да си бъда вкъщи. Но щом се освободя, веднага ще пристигна.
— Изглеждаш ми малко запъхтяна — рече Ли.
— А ти не си ли?
— Аз също — каза Ли. — Я погледни към линията и виж дали е вдигнат семафорът.
Към разписанията на влаковете гордост и опасения проявява почти всеки човек. Когато стрелката в далечината примигне от червена в зелена и дългият опипващ лъч на челния фенер се подаде от завоя и затрепти по стените на гаровата сграда, мъжете поглеждат часовниците си и казват: „Навреме е.“ Към гордостта тук се примесваше и облекчение. Точността до секундата ставаше все по-решаваща за нас. И колкото повече се преплитат и обединяват различните човешки дейности, толкова по-важна ще става и едната десета част от секундата, сетне ще измислим и точността до една стотна, докато един ден, макар да не ми се вярва, ще си кажем: „О, по дяволите! Какво толкова страшно сме намирали в часовете?“ Но тази загриженост по отношение на малките единици за време съвсем не е празна работа. Нещо, случило се по- рано или по-късно, може да наруши всичко наоколо, а смущението вече се разпространява в кръг подобно на вълните от хвърлен в тиха вода камък.
„Чучулигата“ връхлетя в гарата, сякаш изобщо няма намерение да спира. И едва когато локомотивът и багажните вагони отминаха, въздушните спирачки кресливо изсъскаха и уморената стомана с нежелание спря. От влака се изсипаха доста пътници за Салинас — предимно роднини, които се връщат за Деня на благодарността, ръцете им отрупани с кутии и пакети, опаковани за подарък. В първия миг семейството не забелязваше Арон, но когато го видяха, стори им се по-едър отпреди. Беше с ниска равна шапка с тясна периферия, по последна мода, а щом и той ги съзря, спусна се към тях, сваляйки шапката, при което установиха, че светлите му коси са високо подстригани като четка и стърчат право нагоре. Очите му сияеха и всички се смееха от радост, че го виждат пак. Арон си пусна куфара и с мощна прегръдка вдигна Абра във въздуха. След това я остави и подаде на Адам и Кейл двете си ръце. Прегърна Ли през раменете и едва не ги строши.
По пътя за вкъщи говореха един през друг.
— Е, как си?
— Изглеждаш чудесно.
— Колко си хубава, Абра!
— Не съм. А ти защо си подстрига косата?
