за такива неща не отваряше и дума. Така например ясно й беше, че баща й не е болен. Просто се криеше от нещо. Със същата сигурност знаеше, че Адам Траск е болен — беше го видяла как се движи по улицата. И се чудеше как може майка й да не знае, че баща й не е болен.
Абра съблече роклята и надяна памучната си престилка без ръкави, която се бяха разбрали да й служи за къщна работа. Среса се, мина отново на пръсти пред вратата на баща си и слезе долу. Там си отвори папката, взе картичката на Арон, а след това, във всекидневната, изтръска и останалите му писма от втория том на мемоарите. Сгъна ги стегнато, вдигна поли и ги затъкна в ластика на слипа си. Пакетчето малко я поизду, но в кухнята препаса още една престилка и подутината се прикри.
— Можеш да обелиш морковите — рече майка й. — Гореща ли е водата?
— Вече завира.
— Сложи в тая чаша едно кубче бульон. Хайде, мила! Според лекаря било укрепващо за баща ти.
Щом майка й отнесе димящата чаша на горния етаж, Абра отвори горивната камера за смет на газовата печка, напъха вътре писмата и ги запали.
— Мирише ми на пушек — установи майка й, като се върна.
— Подпалих боклука. Беше се напълнило.
— Друг път ме питай, като решиш да правиш такива неща — рече майка й. — Нарочно го бях оставила, да постоплим кухнята заранта.
— Извинявай, майко — каза Абра, — не се сетих.
— Постарай се да мислиш по тия въпроси. Напоследък ми се виждаш доста лекомислена.
— Прости ми, мамо.
— Спестеното означава спечелено — каза майка й. Телефонът в трапезарията зазвъня. Абра чу майка си да казва:
— Не може да го видите. Докторът така нареди. С никого не му дава да се среща… Не, не, с никого. — После се върна в кухнята.
— Отново съдията Нудсен.
Глава 53
1
Предстоящата среща с Ли стана причина на другия ден до края на часовете Абра да се чувства в повишено настроение. В едно от междучасията срещна Кейл в коридора.
— Каза ли му, че ще дойда?
— Заловил се е да прави някакви пасти — отвърна Кейл. Беше с униформа — задушаваща висока яка, отесняла куртка и намотани гамаши.
— О, вие ще имате военна подготовка — забеляза Абра. — Значи аз ще бъда първа. Какви пасти!
— Де да ги знам. Но нали ще ми оставиш една-две? Замириса ми на ягоди. Запази ми две, а?
— Искаш ли да видиш какъв подарък съм приготвила за Ли? Виж! — И тя отвори малка картонена кутия. — Нов модел белачка за картофи. Сваля само люспата. Страшно е лесно. Специално за Ли.
— Отидоха ми пастите! — рече Кейл и добави: — Може да позакъснея, но нали няма да си тръгнеш, докато не се върна?
— А после ще ми носиш ли книгите до вкъщи?
— Да — каза Кейл.
Тя го изгледа продължително, право в очите. Той едва устоя да не сведе поглед. После тя пое към класната си стая и се отдалечи.
2
Адам бе почнал да си поспива до късно, по-точно свикна често да се унася — кратки дремки и денем, и нощем. Ли надникна в стаята му няколко пъти, додето накрая го свари буден.
— Тази сутрин се чувствам прекрасно — рече Адам.
— Ако и на това му викаш сутрин… Наближава единайсет.
— Господи! Трябва да ставам.
— За какво? — попита го Ли.
— Как за какво? Всъщност за какво?… Добре ми е, Ли. Може да се разходя до наборното бюро. Как е навън?
— Студено — отвърна Ли.
Сетне му помогна да стане. Адам се затрудняваше от копчета, яки и връзки за обувки. И докато Ли го улесняваше, той се досети:
— Присъни ми се нещо много истинско… Баща си сънувах.
— Както съм чувал, голям джентълмен е бил старецът — каза Ли. — Изчел съм оня плик с изрезки, дето го прати адвокатът на брат ти. Наистина трябва да е бил голям човек!
— Знаеш ли — спокойно го погледна Адам, — че е бил крадец?
— Ти май наистина си сънувал — рече Ли. — Човекът е погребан в Арлингтън53! В една от изрезките пише, че на погребението му са били вицепрезидентът и министърът на войната! И знаеш ли, че точно сега, в тия военни времена, вестник „Салинас Индекс“ би могъл да пусне нещо за него? Как би искал да се напише подобна бележка?
— Той беше крадец — повтори Адам. — Навремето не мислех така, но сега зная. Злоупотребявал е с фондовете на Великата армия на Републиката.
— Не ми се вярва — каза Ли.
В очите на Адам се бяха появили сълзи. Напоследък твърде често очите му се насълзяваха.
— Седни сега тук и почакай да ти донеса закуска — нареди Ли. — Знаеш ли кой ще ни дойде на гости следобед? Абра.
— Абра ли? О, разбира се, Абра! Чудесно момиче.
— Много си я обичам — простичко призна Ли. Сетне настани Адам пред масичката за карти в спалнята му. — Не искаш ли да порешаваш ребуси, докато приготвя закуската?
— О, не, благодаря. Тази сутрин не. Ще ми се да поразмисля върху съня си, докато още го помня.
Когато Ли внесе подноса със закуската, Адам бе заспал на стола. Ли го събуди и докато хапне, почете му от „Салинас Джърнъл“, а после му помогна да отиде до тоалетната.
Кухнята ухаеше от пастите на сладко, във фурната ягодите бяха попрегорели, от което острият горчиво-сладък дъх ставаше стипчив и още по-приятен. Радостта на Ли безшумно растеше, радост от очакваната промяна. „Времето — мислеше си Ли — доста се понатрупа за Адам. Трябва и за мен да се е понатрупало, но не го усещам, чувствам се безсмъртен. Смъртен се чувствах само веднъж, бях още много млад. Но оттогава — никога вече. Смъртта отстъпи.“ И Ли си заблъска ума нормално ли е това. Заедно с това се питаше какво е имал предвид Адам, заявявайки, че баща му е бил крадец. Навярно част от съня му? Сега обаче мисълта на Ли се насочи по често следваната следа. Да кажем, че това е вярно. Значи Адам, този най-непоклатимо честен човек, когото можеш да срещнеш, е живял целия си живот с крадени пари. Ли се изсмя над себе си — ами това второ завещание и този Арон, чиято чистота почиваше отчасти на задоволяването на личните страсти? И той цял живот да разчита на печалбата от един публичен дом? Нима тук имаше някаква шега или пък блюдата на везните трябваше вечно да се възвръщат в състояние на равновесие веднага щом едното се наклони прекалено много и предизвика намесата на някаква автоматична контратежест? Сети се за Сам Хамилтън. Той бе тропал по толкова много врати. Бе съставял безброй планове и проекти и отникъде не бе капнала и стотинка. Разбира се, той обаче притежаваше много, беше много богат. И никой не можеше да му даде повече. Изглежда, богатствата се падат на бедните духом, на бедните откъм любопитство и радост. Или да го кажем направо — много богатите са една мизерна пасмина от негодници. Любопитно, вярно ли е наистина това? Та нали понякога постъпваха именно като такива? Сети се и за Кейл, който изгори парите, за да се самонакаже. Но наказанието нямаше да го нарани тъй жестоко, както самото престъпление. „Де да се случи тъй — рече си Ли, — че един ден някъде да се
