— Кучи син!
— Какво?
— Нищо.
— Чух какво каза.
— Знаеш ли защо е заминал?
— Не, но мога да се досетя, ако съпоставя нещата. Само че не искам. Не съм готова. Освен ако ти не ми кажеш…
— Абра — неочаквано я спря той, — мразиш ли ме?
— Не, Кейл. Но ти малко ме мразиш. Защо?
— Аз… боя се от тебе.
— Няма причина.
— Дори не знаеш колко съм те обидил. Пък си и гадже на брат ми.
— С какво си ме обидил? Аз съвсем не съм гадже на брат ти.
— Добре де — с неудоволствие продължи той, — ще ти обясня, но не искам да забравяш, че ти си ме принудила. Майка ни беше проститутка и въртеше публичен дом в града. Бях го разбрал много отдавна. Вечерта в Деня на благодарността заведох Арон да я види. Аз…
— А той какво направи? — възбудено го прекъсна Абра.
— Полудя. Направо се побърка. Взе да й крещи. А като си тръгнахме, повали ме с един удар и побягна. Майка ни се самоуби, а татко… с него става нещо нередно… Сега знаеш какъв съм. Вече с основание можеш да ме пренебрегваш.
— Зная той какъв е — спокойно рече тя.
— Брат ми?
— Да, брат ти.
— Той беше добър. Всъщност, защо „беше“? Той си е добър. Не е като мене подъл и мръсен.
Бяха вървели много бавно. Абра се спря и се извърна към него. Кейл също спря.
— Кейл — поде тя, — аз знаех за майка ти още много отдавна.
— Знаела си?
— Чух го от родителите ми. Мислеха, че съм заспала. Искам да ти кажа нещо. Не е много лесно, но пък ще бъде добре да го знаеш.
— Наистина ли искаш?
— Трябва. Беше скоро, ужасно скоро — пораснах, не съм вече малко момиче. Разбираш ли какво имам предвид?
— Да — рече Кейл.
— Сигурен ли си?
— Да.
— Добре тогава. Не е лесно да се каже сега. По-рано трябваше да го кажа. Не обичам вече Арон.
— Защо не го обичаш?
— Мъчих се да си обясня. Като деца живеехме в някаква приказка, която сами си бяхме измислили. Но, като пораснах, тази приказка взе да не ми стига. Трябваше да има нещо друго, тъй като приказката повече не можеше да бъде истинска.
— Да, но…
— Почакай, изслушай ме. Арон не порасна. И може би никога няма да порасне. Той поиска тази приказка, щеше му се да завърши по негов вкус. И не би понесъл никакъв друг край.
— А ти?
— Не искам и да зная как ще завърши. Държа само да присъствам в действието. Да ти призная, Кейл, ние доста сме се отчуждили. Свикнали сме с тази приказка и сме я оставили да продължава. Но аз повече не вярвам в нея.
— Ами Арон?
— Би обърнал света нагоре с краката, само и само да доведе приказката до своя край.
Кейл стоеше, забил поглед в земята.
— Не ми ли вярваш? — попита го Абра.
— Мъча се да проумея нещата.
— Като си дете, ти си център на всичко. Всичко става заради тебе. Че имало и други хора? Това са само някакви привидения, които са ти предоставили, за да има с кого да разговаряш. Но израстеш ли, заемаш мястото си, изпълваш собствените си размери и очертания. И от теб към другите, както и от другите към тебе, започват да се движат всякакви неща. По-лошо е, но същевременно е по-добре. Радвам се, че ми каза за Арон.
— Защо?
— Защото сега съм уверена, че не всичко съм измислила аз. Той не е издържал да узнае за майка си, защото не така му се е щяло да продължи приказката. А друга не би могъл да приеме. И затова реши да накъса света на парченца, както ме разкъса и мен, когато му хрумна да става духовник.
— Ще трябва да размисля — каза Кейл.
— Дай си ми учебниците — рече Абра. — И кажи на Ли, че ще дойда. Сега вече се чувствам свободна. И аз искам да помисля. Струва ми се, че те обичам, Кейл.
— Но аз съм лош.
— Защото си лош.
Кейл побърза да се прибере.
— Ще дойде утре — съобщи той на Ли.
— А ти ми изглеждаш развълнуван — отбеляза Ли.
4
Вкъщи Абра застъпва на пръсти. В хола мина близо до стената, където подът не скърцаше. Стъпи на покритата с килим стълба, но се разколеба и влезе в кухнята.
— Ето те и тебе — посрещна я майка й. — Защо не се прибираш направо у дома?
— Трябваше да остана след часовете. По-добре ли е татко?
— Да се надяваме.
— Какво каза докторът?
— Същото, каквото и в началото: преумора. Просто има нужда от почивка.
— Никога не е изглеждал преуморен — забеляза Абра. Майка й отвори сандъчето за картофи, извади три по-големи и ги отнесе на чешмата.
— Баща ти, мила моя, е много издръжлив човек. Как не ми дойде наум по-рано! Не му стигаше неговата си работа, ами се нагърби и с тия военни истории. Лекарят казва, че понякога човек рухва отведнъж.
— Да вляза ли да го видя?
— Виж какво, Абра, струва ми се, баща ти не желае никой да го безпокои. Звъня съдията Нудсен, а баща ти поръча да му кажа, че спи.
— Да ти помогна ли с нещо?
— Иди се преоблечи. Няма да е много приятно да си изцапаш хубавата рокля.
Абра мина на пръсти покрай вратата на баща си и се затвори в своята стая. Облепена с ярки книжни тапети, тя блестеше от лак. На тоалетната й масичка стояха в рамки снимките на родителите й, по стените, също в рамки, бяха окачени куплети от известни стихотворения, в шкафа всичко беше подредено, подът — също лакиран, обувките й — прилежно наредени една до друга. Всичко вършеше майка й, настояваше да го върши; тя решаваше какво трябва да прави Абра, тя определяше какво да облича. Абра отдавна се бе отказала да държи в стаята си лични вещи, дори интимни неща. Така бе продължавало от толкова дълго време, че Абра вече не смяташе стаята си за свое убежище. Убежища тя диреше единствено в мислите си. Малкото запазени писма държеше във всекидневната стая, напъхани между страниците на двутомните „Мемоари“ на Юлисес С. Грант52, които след своето излизане от печатницата, както отлично знаеше тя, не бяха отваряни от никого освен от нея.
Абра изпитваше радост, но не й трябваше да търси причината. Известни неща тя знаеше със сигурност и
