присъствие, погледна нагоре. Някой се бе надвесил над него и той си помисли, че това е Кейт. Фигурата безшумно изчезна. Малко по-късно Кейл се бе надигнал, поизчетка се и тръгна към „Главната улица“. Бе се изненадал от най-обикновените си чувства. Дори тихичко запя с притаен глас:
„В тази ничия земя розичка расте.
Колко чудно е, че тя…“
Целия петък Кейл се мота като замаян. Вечерта Джо Лагуна му купи един кварт уиски. Кейл бе още млад, нямаше право да го купи. Джо поиска да му прави компания, но се задоволи с долара, който Кейл му пробута, и се върна да изпие един пайнт гроздова.
Кейл свърна в уличката зад енориашкия дом и намери сянката до стълба, където бе седял в нощта, когато за пръв път видя майка си. Кръстоса нозе на земята и преодолявайки погнусата и порива да повърне, взе да се налива с уиски. На два пъти повърна, но продължи да пие, докато земята изведнъж се изправи и се залюля, а уличната лампа царствено се завъртя в кръг. Най-сетне бутилката се изхлузи от ръката му и Кейл изгуби съзнание, продължавайки да повръща. Някакво сериозно улично псе с къса козина и закривена опашка, тръгнало на посещение по своите познати места, се шмугна в уличката, но го надуши и с широк завой го заобиколи. Намери го Джо Лагуна и също го помириса. После взе шишето, облегнато върху крака на Кейл, вдигна го към лампата и го разклати. Все още имаше една трета. Огледа се за тапата, но не я откри и се отдалечи, запушил гърлото с палец да не се разплиска уискито.
Когато в студеното утро Кейл се пробуди премръзнал, светът му се стори отвратителен. Довлече се до вкъщи като премазана хлебарка. Не се наложи да върви дълго — просто се измъкна от уличката и прекоси „Главната“.
Ли го чу на вратата и като залиташе в хола, долови издайническата воня, с която се довлече в стаята си и се строполи на леглото. Главата му се пръскаше от болка, но бе вече напълно буден. Бе изгубил всякакво съпротивление срещу страданието, с нищо не можеше да се предпази и от срама. След малко направи най-доброто, което смогна — изкъпа се с ледена вода, изтърка се цял с късче пемза и едва не се издра, но болката от това дране му се стори благодатна.
Знаеше, че е длъжен да открие на баща си своята вина и да го помоли за прошка. И не само сега, а и завинаги трябваше да се унижава пред Арон. Без това не можеше да живее. И все пак, когато го извикаха и застана в една стая с баща си и шерифа Куин, той бе вече див и гневен като разлютено куче, а самоомразата му се обърна навън, към всички останали — порочен пес, когото не обичат и който никого не обича. След това се върна в стаята си и вината му отново го връхлетя. Не притежаваше никакво оръжие, с което да я отблъсне. Обзе го панически страх за Арон. Може да е пострадал, може да е загазил. Арон не е в състояние да се защитава. Кейл схвана, че трябва да върне Арон, да го намери и да му върне предишното състояние. Това трябваше да стане дори ако се наложи Кейл да се пожертва. Мисълта за саможертва го облада така, както става с всички разяждани от вина хора. Саможертвата би настигнала Арон, би го върнала назад. Кейл отвори скрина си и измъкна плоското пакетче изпод носните си кърпи. Огледа се в стаята и домъкна на масата една порцеланова паничка за игли и карфици. Дишаше дълбоко и хладният въздух му се услади. Хвана една от новичките банкноти, сгъна я по средата под прав ъгъл, драсна клечка кибрит откъм долната страна на писалището и я запали. Плътната хартия се сгърчи и почерня, пламъкът се вдигна нагоре и Кейл пусна овъгленото парченце в чинийката чак когато огънят стигна върховете на пръстите му. Измъкна още една банкнота, запали и нея. След шестата, без да чука, в стаята влезе Ли.
— Замириса ми на дим — рече той и забеляза какво прави Кейл. — О!
Кейл се изопна пред евентуалната му намеса, но такава не последва. Ли скръсти ръце на корема си и тихомълком застана в очакване. Кейл упорито палеше банкнота подир банкнота, додето изгори всички до една, сетне стри овъглените късове на пепел и на свой ред зачака реакцията на Ли, но Ли продължаваше неподвижен да мълчи.
— Хайде — най-сетне не издържа Кейл, — казвай! Нали искаш нещо да ми кажеш? Казвай!
— Няма — рече Ли, — нямам какво да ти казвам. Ако и ти нямаш нужда нещо да ми кажеш, ще постоя и ще се махна. Ето, ей тук ще поседна. — Сви се на един стол, скръсти ръце и зачака. Усмихваше се на себе си с онова изражение, което наричаме „непроницаемо“.
Кейл се отдалечи.
— Мога да седя по-дълго от тебе — каза той.
— На състезание може би. Но ден след ден, години наред… кой знае, може и векове… Не, Кейл, ще изгубиш.
— Бих искал да си почнеш конското — злобно каза Кейл след няколко секунди.
— Нямам конско.
— Тогава за какви дяволи си се домъкнал? Знаеш какво направих. А снощи се напих.
— Първото го подозирам, а второто го надушвам.
— Надушваш го?
— Че ти още вониш — рече Ли.
— За първи път ми беше — каза Кейл. — Не ми хареса.
— И на мен — рече Ли. — От алкохол ми става лошо на стомаха. Освен това ме прави игрив. Разумен, но игрив.
— Как по-точно, Ли?
— Мога само да ти дам един пример. На млади години играех тенис. Харесваше ми, а и не беше лошо за един слуга. Ще може да отбива мъчните топки вместо господаря си, ако играят на двойки. Благодарност няма, но някой и друг долар… Веднъж, мисля пих шери, ми хрумна теорията, че най-бързите и най- неуловими животинки на света са прилепите. Намериха ме среднощ в камбанарията на методистката църква в Сан Леандро. Бях с ракета и, изглежда, съм обяснил на полицая, който ме арестува, че си тренирам бекхенда с прилепи.
Кейл се разсмя така жизнерадостно, че на Ли му се дощя да е било истина.
— Пък аз просто седях до един стълб и се наливах като свиня — рече той.
— Все тия животни…
— Страх ме беше, че ако не се напия, ще се самоубия — прекъсна го Кейл.
— Никога няма да го направиш — рече Ли, — твърде си посредствен. Между другото, къде е наистина Арон?
— Избяга. Не го знам къде отиде.
— Виж, той не е посредствен — неспокойно рече Ли.
— Знам. Точно за това си мислех. Нали не би посегнал, а, Ли? Какво ще кажеш?
— Ама че проклетия! Щом човек пожелае да повярва в нещо — изпитателно почна Ли, — казва на някой приятел да си мисли, че каквото той е поискал, е непременно вярно. Все едно да питаш келнер кое им е най-хубавото блюдо. Отде, по дяволите, да зная?
— Ах, защо го направих! — завайка се Кейл. — Защо го направих?!
— Не усложнявай нещата — посъветва го Ли. — Знаеш защо си го направил. Било те е яд на него. И те е било яд, защото баща ти е наранил чувството ти за достойнство. Не е мъчно да се разбере. Ти просто си зъл.
— Мисля, че това най-много ме смущава: защо съм зъл. Ли, аз не искам да бъда такъв. Помогни ми, Ли!
— Минутка! — рече Ли. — Стори ми се, че чух баща ти.
— И изхвръкна през вратата. Кейл долови гласове и след малко Ли се върна в стаята. — Отива на пощата. По това време на деня никога не са пристигали писма. И никой не получава писма следобед. Но всеки мъж в Салинас отива в пощата именно следобед.
— Някои гаврътват пътем по една чашка — отбеляза Кейл.
— Мен ми се струва, че им е станало навик, пък си и почиват. Срещат се с приятели… Виж какво, Кейл — рече Ли, — баща ти не ми харесва. Изглежда ми разсеян… О, щях да забравя! Ти още не знаеш. Снощи майка ти се е самоубила.
— Нима? — продума Кейл и след това изръмжа: — Вярвам, че така й се пада. Не, не исках да кажа това. Не искам да мисля по този начин. Ето пак, виждаш ли? Не искам, не искам да бъда такъв!
Ли се почеса по главата, от което цялата го засърбя. Печелейки време, той продължи да се чеше. Така добиваше вид на дълбоко замислен.
