— Голямо удоволствие ли ти достави изгарянето на парите? — попита той.
— Като че ли да.
— И ти става много приятно от това самобичуване, нали? Наслаждаваш ли се на своето отчаяние?
— Ли!
— Само за себе си мислиш! И затаяваш дъх пред трагичната съдба на Кейлъб Траск, Кейлъб Великолепния, Кейлъб Неповторимия! Кейлъб, чието страдание плаче за своя Омир. Никога ли не ти е хрумвало, че си просто един сополанко? Веднъж лошо момче, друг път — невероятно щедро? С мръсни привички и удивително чисти мисли? Може би притежаваш малко повече енергичност от повечето останали, но само толкова, вън от това ти си досущ като всички други момчета-сополанковци. Нима се мъчиш да си приписваш някакво достойнство и трагичност само защото майка ти е била проститутка? И ако с брат ти се случи нещо, ще можеш ли да си присвоиш незабелязано славата на убиец, а, себелюбецо?
Кейл се обърна бавно към масата си. Притаил дъх, Ли го наблюдаваше, както лекарят следи как пациентът му ще понесе подкожната инжекция. И забеляза припламването на последователните му реакции — най-напред негодуванието от обидата, сетне войнствеността и накрая, водещи някъде към началото на облекчението, наранените чувства. Ли въздъхна. Така упорито се беше постарал, с такава нежност, и ето — изглежда, усилията му щяха да бъдат възнаградени.
— Ние сме буен народ, Кейл — тихо продължи той. — Не ти ли се вижда чудно, че слагам и себе си в това число? Може би ние наистина до един сме произлезли от нетърпеливите, сприхавите, от престъпници, кавгаджии и побойници, но сме потомци и на храбрите, непокорните и щедрите. Ако не са били такива, нашите прадеди са щели да си останат по своите родни места в другия свят и да мрат от глад върху изтощената земя. — Кейл извърна глава към Ли, от лицето му бе изчезнало всякакво напрежение. Усмихна се и Ли схвана, че все пак не е подвел момчето изцяло, Кейл вече разбираше каква е била задачата му — една добре изпълнена задача — и сега му е благодарен. — Ето защо включвам и себе си — продължи Ли. — Ние всички носим това наследство, безразлично от коя стара земя са тръгнали бащите ни. Независимо от цвета и от оттенъците, всички американци притежават, кажи-речи, едни и същи белези. Така, по чиста случайност, се е получила една порода хора. Затуй сме и свръхсмели, и свръхстрахливи, добри, но и жестоки като деца. Ние сме свръхдружелюбни и заедно с това се плашим от чужденците. Уж се надуваме, а всичко ни прави впечатление. Ние сме прекалено сантиментални, но и реалистични. Земни, материалисти, а в същото време… Нима си чувал за друга нация, която върши всичко в името на някакви идеали? Преяждаме, нямаме никакъв вкус, никакво чувство за мярка. Пилеем силите си като ненужна смет. Хората в бившите ни отечества казват за нас, че преминаваме от варварството направо към упадъка, без никаква междинна култура, Можем ли да допуснем, че ония, които ни критикуват, не са намерили ключа и не знаят езика на нашата култура? Такива сме, Кейл, всички до един. И ти не си по-различен.
— Продължавай да говориш — рече Кейл, усмихна се и повтори: — Продължавай.
— Повече няма нужда — каза Ли. — Аз свърших. Само ми се иска баща ти да се върне. Безпокоя се за него. — И неспокойно излезе от стаята.
В антрето, току зад входната врата, той свари Адам — облегнат на стената със смъкнати рамене и ниско прихлупена шапка.
— Какво става с тебе, Адам?
— Нямам представа. Май съм изморен, много изморен.
Ли го хвана за ръката и се наложи да го отведе до всекидневната. Адам се строполи тежко на своя стол. Ли му свали шапката. Адам взе да разтрива опакото на лявата си ръка. Очите му бяха необикновени — съвсем ясни, ала неподвижни. Пресъхнали и подпухнали, устните му пропускаха словата бавно, едва чуто, сякаш бълнува. И грубо потриваше ръката си.
— Чудна работа — рече той, — изглежда, съм припаднал в пощата. Никога не съм губил съзнание. Мистър Пиода ми помогна да се изправя. Стори ми се, беше за секунда. Никога не съм припадал.
— Имаше ли писма? — попита Ли.
— Да… да, мисля, че имаше. — Пъхна си лявата ръка в джоба, но след миг я измъкна. — Ръката ми е като безчувствена — извинително каза той, пресегна с дясната и извади жълта пощенска картичка, с каквито си служат правителствените учреждения. — Мисля, че я прочетох — каза той, — трябва да съм я прочел. — Вдигна я пред очите си и след това я пусна в скута си. — Ли, май ще се наложи да си взема очила. Досега никога не съм имал нужда. Не мога нищо да прочета. Буквите ми скачат.
— Дай аз да я прочета.
— Смешна работа… да, първата ми работа е да си взема очила. Чети, какво пише?
— „Мили татко — зачете Ли, — аз съм във войската. Казах им, че съм на осемнайсет години. Ще се оправя, не се тревожи за мен. Арон.“
— Интересно — рече Адам, — като че ли съм я чел. Но май не съм. — И отново разтри ръката си.
Глава 52
1
Мрачно и смутно време беше зимата на хиляда деветстотин седемнайсета-осемнайсета година. Германците помитаха всичко пред себе си. За три месеца англичаните дадоха триста хиляди убити. В редица подразделения на френската армия настъпиха метежи. Русия бе излязла от войната. Отпочинали и превъоръжени, източните германски дивизии бяха хвърлени на западния фронт. Войната ни се струваше безнадеждна. Още неизпратили и дванайсет дивизии на бойното поле, настъпи май. Чак през лятото почнахме да прехвърляме през океана войскови съединения в по-големи мащаби. Съюзническите генерали се джафкаха помежду си. Подводниците унищожаваха транспортните ни кораби.
Тогава ни стана ясно, че войната съвсем не е една кратка героична престрелка, а мудна, невероятно сложна история. През тия зимни месеци духът ни спадна. Преди да сме възприели настойчивостта, с която се води една продължителна война, ние вече бяхме изгубили пламъка на въодушевлението.
Лудендорф51 се оказваше непобедим. Нищо не бе в състояние да го възпре. Офанзивите му срещу разбитите армии на Франция и Англия следваха една подир друга. Усетихме се, че сигурно вече е твърде късно и че може би скоро ще се окажем сами пред непобедимите германци.
Стана нещо обичайно хората да дирят избавление от войната — едни в разнообразни фантасмагории, други в порока, трети — в неуместно веселие. Изпитвахме недостиг от гадатели, а кръчмите се тресяха от оборот. За да избягат от проникващия навсякъде страх и от унинието, някои се затваряха в своите лични драми и радости. Не е ли странно, че днес вече сме забравили това? Първата световна война помним като една бърза победа с духови оркестри и знамена, с паради и кавалерийски еквилибристики, с войници, които се завръщат, и със сбивания по пивниците с проклетите британци, които смятаха, че са спечелили войната. Как бързо забравихме, че през тази зима Лудендорф беше несломим и колко много хора умствено и душевно се подготвяха за една загубена война.
2
Адам Траск бе не толкова опечален, колкото объркан. Не му се наложи да иска освобождаване от наборното бюро. Поради разклатеното здраве дадоха му отпуска по болест. Седеше с часове и разтриваше опакото на лявата си ръка, масажираше я с твърда четка, правеше й бани в гореща вода.
— Кръвообращението — повтаряше той. — Веднъж да се нормализира, и всичко ще бъде в ред. Но очите… те ме смущават. Винаги съм имал добро зрение. Ще трябва май да отида на лекар, че да ми дадат очила. Аз и очила! Трудно ще им свикна. И днес бих отишъл, но се чувствам нещо замаян.
Всъщност той се чувстваше много по-замаян, отколкото си признаваше. Дори из къщи не можеше да ходи, ако не се подпира с ръка о стената. Често се налагаше Ли да му помага, за да се изправи от стола, да се надигне от леглото сутрин и да му завързва обувките, тъй като с неподвижната лява ръка не можеше да връзва възли. Почти всекидневно се сещаше за Арон.
— Разбирам, че на един младеж му се иска да постъпи доброволец — казваше той. — Ако Арон ме беше
