попитал, навярно щях да се помъча да го разубедя, но не бих му забранил. Ти знаеш това, Ли.
— Знам го.
— И точно това не разбирам. Защо му трябваше да го прави скришом? Защо не пише? Мислех, че го познавам по-добре. Писал ли е на Абра? Сигурно й е писал.
— Ще я питам.
— Питай. Час по-скоро я питай.
— Обучението им не е леко, така съм чувал. Може би не му остава време.
— Че колко време е нужно да драснеш една картичка?
— Когато ти беше войник, пишеше ли на баща си?
— Да не мислиш, че си ме хванал натясно? Не, не съм му писал, но аз си имах причина. Аз не исках да ставам войник. Но баща ми ме прати насила, а аз се съпротивлявах. Нали разбираш, имал съм причина. Но Арон? Учението му беше потръгнало… Е, поискаха писмени сведения за него. Ти чете писмото. Не си е взел дрехи, не си е взел златния часовник…
— В казармата не му трябват дрехи, а и от златни часовници нямат нужда. Там всичко е в кафяво.
— Изглежда, си прав. Но аз пак не разбирам. И ще трябва да сторя нещо за очите си. Не мога да искам от тебе всичко да ми четеш. — Зрението наистина го тревожеше. — Буквите виждам — казваше той, — но думите се губят, размазват се.
През деня по десетина пъти хващаше я вестник, я книга, взираше се, сетне ги захвърляше. За да не му дава да изпада в паника, Ли му ги четеше и често по средата на четенето Адам задрямваше. После се пробуждаше и питаше:
— Ти ли си, Ли? Или си Кейл? Знаеш, никога не съм имал неприятности с очите. Утре отивам направо да ми ги изследват.
Някъде по средата на февруари Кейл влезе в кухнята и рече:
— Ли, той непрекъснато говори само за това. Хайде да му прегледаме очите.
Ли вареше компот от кайсии. Отиде да затвори кухненската врата, после пак се върна при печката.
— Не искам да го водим — каза той.
— Защо?
— Защото мисля, че не е от очите. А истината може да го смути. Засега да не го тревожим. Преживя тежък удар. Нека се пооправи. Аз ще му чета каквото поиска.
— Какво е според тебе?
— Няма да ти кажа. Мислех уж доктор Едуардс да намине за едно приятелско посещение, уж само за едно „здрасти“…
— Както искаш — рече Кейл.
— Кейл, не си ли виждал Абра? — попита Ли.
— Защо, виждал съм я. Но ме отминава.
— Не можеш ли да я спреш?
— Как да не мога! Ще я тръшна на земята, ще й мацна един в мутрата и ще я накарам да говори. Но не искам.
— Вероятно трябва просто да разчупиш леда. Понякога преградата е толкова слаба, че щом я докоснеш, пада. Настигни я, кажи й, че искам да се видим.
— Няма.
— Чувстваш се ужасно виновен, нали? — Кейл замълча. — Не ти ли е приятна? — Кейл не отговори. — Ако я караш така, ще ти става все по-лошо вместо по-добре. Предупреждавам те, няма да е зле, ако станеш малко по-открит.
— Ти какво искаш? — развика се Кейл. — Да разкажа на баща си какво съм извършил? Ако кажеш, и това ще направя.
— Не, Кейл, не сега. Но като оздравее, длъжен си. И то заради себе си. Не би могъл сам да го понесеш, ще те убие.
— Навярно заслужавам да бъда убит.
— Стига глупости! — невъзмутимо го скастри Ли. — Това пък ще е най-евтиното самоснизхождение! Престани!
— Как?
Ли обаче промени темата.
— Не мога да разбера защо Абра не е дошла у дома нито веднъж.
— Сега няма за какво да идва.
— Не й прилича. Тук има нещо нередно. Виждал ли си я?
— Казах ти вече. — Кейл се намръщи. — И ти си почнал да откачаш. Три пъти се мъча да я заговоря. Три пъти бяга.
— Има нещо! Тя е добра жена, истинска жена.
— Момиче! — поправи го Кейл. — Смешно е да я наричаш жена.
— Не е — меко рече Ли. — Малко са ония, които по рождение са жени. Абра притежава и хубостта на жената, и куража, и силата, и мъдростта. Знае нещата и ги приема. Обзалагам се, че тя не може да бъде нито дребнава, нито нечестна, нито дори суетна, освен ако не би искала да се накичи със суетност.
— Ти май наистина имаш добро мнение за нея.
— Достатъчно добро, за да смятам, че няма да ни изостави. Тя ми липсва — добави Ли. — Кажи й да дойде при мене.
— Нали ти казах, отбягва ме.
— Добре де, настигни я! Ли иска да те види, кажи, липсваш му.
— А сега няма ли да ми обясниш за очите на татко? — попита Кейл.
— Не — отвърна Ли.
— Да поговорим за Арон?
— Не.
3
На другия ден Кейл се постара да заговори Абра насаме, но чак след часовете успя да я забележи — доста пред него, тя се прибираше у дома. Кейл свърна на първия ъгъл, избърза по успоредната улица, сетне, изчислявайки времето и разстоянието, отново сви към нейната улица и се озова пред нея.
— Здравей — поздрави той.
— Здравей. Стори ми се, че вървеше зад мене.
— Не си сбъркала. Заобиколих блока, за да те пресрещна. Искам да поговорим.
Тя го изгледа сериозно.
— Можеше да направиш това, без да заобикаляш блока.
— Да, но след като се помъчих да те заговоря в училище, а ти избяга…
— Беше в лошо настроение. Не ми се говори с тебе, когато си ядосан.
— Как можеш да знаеш, че съм бил ядосан?
— Беше ти изписано на лицето, в движенията. Но сега не си ядосан.
— Не съм.
— Искаш ли да ми поносиш книгите? — усмихна се тя.
— Да, разбира се. — Той усети някаква топлина. Пое учебниците й под мишница и закрачи редом с нея. — Ли иска да те види. Помоли ме да ти предам.
— Наистина ли? — Бе й станало приятно. — Кажи му, че ще дойда. Как е баща ти?
— Не е много добре. Зрението го мъчи.
Продължиха да вървят мълчаливи, но Кейл накрая не издържа.
— Знаеш ли за Арон?
— Да — рече тя и след малко продължи: — Отвори ми папката и виж какво има отпред.
Той размести книгите. В папката имаше пощенска картичка от един цент. „Мила Абра — пишеше там, — чувствам се омърсен. Не съм за тебе. Не съжалявай. Записах се в армията. Стой по-далеч от баща ми. Сбогом, Арон.“ Кейл ядно затвори папката и тихо продума:
