навлажнена кърпа. Адам попи очите си и му я върна. — Не очаквах това — каза той засрамено.
— Какво да правя сега? Ще изискам трупа и ще я погреба.
— Аз не бих го сторил — каза Хорас. — Всъщност, ако смяташ, че си длъжен… Но аз не съм дошъл за това. — Извади от джоба си завещанието, прегънато на две, и му го подаде.
Адам се отдръпна.
— Нейна ли е тази кръв?
— Не е нейна. Кръвта няма нищо общо с нея. Прочети го. Адам прочете двата реда, втренчи се в листчето и отвъд него.
— Той не знае, че тя му е майка.
— Не си ли му казвал?
— Никога.
— Господи! — изпъшка шерифът.
— Сигурен съм, че няма да поиска нищо от нея — убедено каза Адам. — Направо да го скъсаме и все едно че нищо не е имало. Мисля, че ако разбере, Арон няма да пожелае нищо нейно.
— Боя се, че няма да може — рече Куин. — Малко са незаконните неща, които можем да направим. Тя е имала сейф в банката. Няма защо да ти обяснявам откъде съм взел завещанието и ключа. Бях в банката, без да изчаквам съдебното нареждане. Смятах, че ще намеря някаква връзка. — Не съобщи на Адам, че се е надявал да открие още снимки. — И Стария Боб ми разреши да отворя сейфа. Можем винаги да отречем. Но там има над сто хиляди долара със златно покритие. Цяла бала пари, абсолютно нищо друго. Само пари.
— Нищо друго?
— Освен едно. Сватбено удостоверение.
Адам се отпусна на облегалката. Отново се бе отдръпнал в себе си, зад меките защитни дипли между него и света. Забеляза кафето и сръбна.
— Според теб какво трябва да направя? — равно и тихо попита той.
— Мога да ти кажа само какво аз бих направил — каза шерифът Куин, — но не си длъжен да последваш съвета ми. Веднага бих повикал момчето и всичко ще му разкажа, от игла до конец. Дори ще му призная защо досега не съм му казвал. Колко е годишен той?
— Седемнайсет.
— Вече е мъж. Все някога ще научи. И най-добре, ако всичко стане наведнъж.
— Кейл знае — каза Адам. — Затова се чудя защо е направила завещанието за Арон.
— Божа работа. Ти какво мислиш?
— Знам ли? Но ще постъпя както казваш. Нали няма да си отидеш?
— Няма. Ще остана.
— Ли — извика Адам, — кажи на Арон да дойде при мене. Прибрал се е, нали?
Ли се показа на вратата. Спусна за секунда тежките си клепачи, сетне ги отвори.
— Още не е. Може би е заминал за колежа.
— Щеше да ми обади. Знаеш ли, Хорас, в Деня на благодарността изпихме доста шампанско. А къде е Кейл?
— В стаята си — отговори Ли.
— Добре, повикай го. Нека дойде. Кейл ще знае.
Кейл се появи с уморено лице и с отпуснати от изтощение рамене, но външността му си оставаше затворена, упорита и неприветлива.
— Знаеш ли къде е брат ти? — попита го Адам.
— Не знам — отвърна Кейл.
— Не бяхте ли заедно?
— Не.
— Няма го вече две нощи. Къде е?
— Откъде да зная? — рече Кейл. — Казано ли е, че трябва да се грижа за брат си?50
Адам сведе глава, снагата му потрепера. Моментна тръпка. В дъното на очите му проблесна остра, невероятно ярка синя светлинка.
— Сигурно се е върнал в колежа — побърза да каже той. Устните му се раздвижиха натежали, промърмори като човек, говорещ насън. — Не смяташ ли, че се е върнал в колежа?
Шерифът Куин се изправи.
— Каквото има да се върши, може да се свърши и по-късно — каза той. — Почини си, Адам, преживяното не е леко.
— Преживяното? — Адам вдигна поглед. — А, да. Благодаря ти, Джордж. Много ти благодаря!
— Джордж ли?
— Много ти благодаря — повтори Адам.
След като шерифът си отиде, Кейл се прибра в стаята си. Адам се отпусна на стола и много скоро задряма. Устата му се отвори и от небцето му се разнесе похъркване.
Ли остана още някое време, погледа го, после се върна в кухнята. Изпод сандъчето за хляб издърпа тънко, подвързано с кожа томче, чиито златни букви бяха почти напълно изтрити — „Размишленията на Марк Аврелий“ в превод на английски. Обърса си телените очила с кърпата за съдове, отвори книгата и я запрелиства. Усмихваше се, съзнателно търсейки подкрепа. Зачете бавно, движейки устни на всяка дума: „Всичко е само за един ден — и онзи, който помни, и онова, което се помни. Непрестанно наблюдавай и ще видиш, че всяко нещо се дължи на някаква промяна. Свикни да смяташ, че естеството на Вселената не обича нищо тъй силно, както да променя съществуващите неща, за да ги превърне в нови, подобни тям. Защото всичко, което съществува, е в един или друг смисъл зародишът на онова, което ще бъде.“ Ли погледна по-надолу: „Ти скоро ще умреш, но пак не си избавен и освободен от изменения, нито си се отърсил от подозрението, че нещо външно може да те нарани, нито пък си добродушно благоразположен към всичко, нито пък вече виждаш мъдростта единствено в справедливите постъпки.“
Ли вдигна поглед от страницата и отговори на книгата тъй, както би отговорил на някого от древните си предшественици:
— Това е вярно — рече той. — Много е трудно, съжалявам. Но не забравяй, пак ти беше казал: „Избирай винаги късия път, помни, че късият път е най-естествен.“
След това пусна страниците да се затворят и в пръстите му остана само началната, върху която с тъп дърводелски молив бе написано „Сам’л Хамилтън“. Изведнъж Ли се почувства добре. Интересно, дали някога Сам’л Хамилтън бе усетил липсата на тази книжка? Разбрал ли е кой я бе откраднал? На Ли се бе сторило, че единственият истински чист начин е да я задигне. И се радваше и досега. Пръстите му погалиха гладката кожена подвързия, после отнесе книгата и пак я скри под сандъчето за хляб. „Разбира се — каза си Ли, — той се е досетил кой е крадецът. Кой друг може да вземе Марк Аврелий?“ Отиде във всекидневната и постави стол близо до спящия Адам.
2
Кейл седеше на масата в своята стая с облегнати лакти и притискаше с длани цепещата го глава, разтривайки слепоочията. Присвиваше го стомах, целият, отвън и отвътре, вонеше на сладостно-киселата миризма на уиски, пропита в порите и в дрехите му, лениво пулсираща в главата.
Кейл никога не беше пил досега, не му се е налагало. Но отиването до Кейт не се оказа никакво облекчение за болката, а отмъщението му не се превърна в очакваната победа. В паметта му кръжаха облаци и несвързани късове от звуци, гледки и чувства. В момента той не можеше да раздели истинското от въображаемото. На излизане от Кейт бе докоснал брат си, но хлипащият Арон го отблъсна с юмручен удар като бич, който го повали. Арон бе постоял над него в тъмното, след това неочаквано се бе извърнал и побягнал, плачейки като сломено дете. Кейл и сега чуваше дрезгавите му вопли, заглушаващи хукналите стъпки. Кейл бе останал да лежи неподвижен на мястото, където падна, под високия чимшир в двора на Кейт. Откъм обръщалото се чуваха пъшканията и кихавиците на локомотивите, долиташе трясъкът на товарни вагони, лашкани в композиции. Сетне бе затворил очи, но като чу леки стъпки и долови чуждо
