че в него има хартия за писане, червен восък и мастило, чу похлопване на вратата. Пристъпи до нея и едва я открехна. Отвън се обади готвачът:
— Един човек иска да те види.
— Кой е той?
— Дявол го взел, знам ли?
Джо огледа стаята, измъкна ключа, излезе и след като заключи от външната страна, пусна ключа в джоба си. Не е чудно нещо да е пропуснал.
Насред голямата предна стая стоеше Оскар Ноубъл, нахлупил сива шапка и пристегнал врат със закопчан догоре червен жакет. Очите му бяха бледосиви, досущ като щръкналите мустаци. Стаята тънеше в полумрак — още никой не бе вдигнал щорите. Джо се вмъкна откъм вестибюла с леки стъпки.
— Ти ли си Джо? — попита Оскар.
— Кой се интересува?
— Шерифът иска да си поприказвате.
Джо усети вледеняващо прерязване в стомаха.
— Арест? — рече той. — Заповед имате ли?
— Глупости — каза Оскар. — В нищо не те подозираме. Просто проверка. Идваш ли?
— Разбира се — каза Джо, — защо не? — Излязоха заедно. Джо потрепера. — Трябваше да си взема палтото.
— Ако искаш, върни се.
— Карай — рече Джо. Продължиха към улица „Кастровил“.
— Да са ти правили някога полицейска снимка? — попита Оскар.
Джо помълча и най-сетне отвърна:
— Да.
— За какво?
— За пиянство. Ударих едно ченге.
— Добре, скоро ще разберем — каза Оскар и сви зад ъгъла. Джо побягна като заек, прекоси улицата и железопътната линия и се понесе към магазинчетата и уличките на китайския квартал. За да извади револвера, наложи се Оскар да свали едната си ръкавица и да разкопчае дебелия жакет. Стреля веднага, но не улучи. Джо затича на зигзаг, отдалечи се на около петдесетина метра и се канеше да се шмугне между две постройки. Оскар пристъпи до телефонния стълб на бордюра, опря на него левия си лакът, хвана с лявата ръка дясната си китка и се прицели в излаза на уличката между постройките. Щом Джо кацна върху мерника му, той натисна спусъка.
Джо се простря по очи и подритна с едното си стъпало.
Оскар влезе в игралния дом на Филипинеца да телефонира и когато се показа отново на улицата, около трупа вече се бе скупчила тълпа.
Глава 51
1
На изборите през 1903 година Хорас Куин взе повече гласове от мистър Р. Кийф и спечели шерифския пост. Като заместник-шериф той бе натрупал достатъчно опит. И по-голямата част от избирателите решиха, че след като тъй и тъй Куин върши почти цялата работа, той би могъл да бъде и титуляр. Шерифът Куин остана на този пост до 1919 година — толкова дълго време, че ние, които тогава растяхме в околията Монтерей, смятахме думите „шериф“ и „Куин“ за естествено свързани една с друга. Не можехме да си представим, че шериф може да бъде някой друг. Куин остаря на тази служба. Куцаше от едновремешна рана. Знаехме, че е безстрашен и непобедим, тъй като бе оцелял от не една престрелка; освен всичко, той наистина приличаше на шериф — тъкмо така си ги представяхме. Беше с широко румено лице, а белите му мустаци се извиваха като рога на планински елен. Широкоплещест, на тия години бе почнал и да натежава, но това му придаваше още по-голям авторитет. Носеше елегантна широкопола шапка, широк еднореден жакет, а револвера през последните години слагаше в презраменен кобур. Старият му пояс твърде много притесняваше стомаха му. Околията си той познаваше още в 1903 година, но в 1917-а я знаеше и контролираше още по-добре. Известна и позната личност, той бе също такава част от Долината на Салинас, както и околните планини.
Шерифът Куин следеше Кейт през всичките години след нараняването на Адам. Когато почина Фей, той инстинктивно се досети, че навярно за това е виновна Кейт, но същевременно знаеше, че не притежава никакви улики да я обвини, а мъдрият шериф никога не си блъска главата с невъзможното. В края на краищата ставаше дума за две проститутки.
Годините си вървяха, Кейт играеше честно с него и той постепенно почна да я уважава. След като публични домове щеше да има и занапред, то нека поне ги управляват хора с чувство за отговорност. Неведнъж Кейт спипваше и му предаваше търсени от полицията лица. Нейният дом никога не се забъркваше в неприятни истории. И шерифът Куин се разбираше с Кейт.
Някъде около пладне в събота след Деня на благодарността шерифът Куин се зае да прегледа намерените в джобовете на Джо Валери книжа. Трийсет и осем калибровият куршум бе разкъсал едната страна на сърцето му и сплескан в реброто, бе откъснал парче колкото юмрук. Кафеникавите пликове се бяха слепили от почернялата кръв. Шерифът ги навлажни с мокра носна кърпа, за да ги отдели. Сетне прочете завещанието, което бе сгънато, така че кръвта бе останала само по външните краища. Сложи го встрани и заразглежда снимките в пликовете, при което дълбоко въздъхна. Всеки плик съдържаше честта и духовния мир на определен човек. Използвани умело, изображенията биха довели до пет-шест самоубийства. В това време Кейт вече се намираше върху дисекционната маса в клиниката на Мълър, в кръвоносните й съдове течеше формалин, а стомахът й, поставен в буркан, бе изпратен в кабинета на съдебния експерт.
След като прегледа всички снимки, шерифът Куин поиска някакъв телефонен номер и каза в слушалката:
— Можеш ли да се отбиеш при мен? Е, ще си поотложиш обяда… Да, смятам, ще се увериш, че е важно. Чакам те.
Няколко минути по-късно, когато в предната канцелария на стария тухлен околийски затвор, зад съдилището, до писалището му застана безименният посетител, шерифът Куин бутна пред него завещанието на Кейт.
— Какво е мнението ти на адвокат — валидно ли е това?
Човекът прочете двата реда и пое дълбоко дъх през носа си.
— Наистина ли е лицето, за което си мисля?
— Да.
— Тогава, щом се е казвала Катерин Траск, щом това е нейният почерк и ако Арон Траск е наистина неин син, валидно е, и още как.
Куин приповдигна краищата на разкошните си гъсти мустаци с показалец.
— Ти нали я познаваше?
— „Познаваше“ не е точната дума. Просто знаех коя е.
Куин облегна лакти на писалището и се наведе напред.
— Седни, искам да си поговорим.
Посетителят му придърпа един стол. Пръстите му си играеха с копчето на палтото.
— Изнудвала ли те е Кейт? — попита шерифът.
— Разбира се, не! Откъде накъде?
— Питам те като приятел. Знаеш, че е мъртва и можеш да ми кажеш.
— Нямам представа за какво намекваш. Мен никой не ме е изнудвал. — Куин измъкна една снимка от плика й, обърна я като карта за игра и я плъзна по масата. Посетителят намести очила и дъхът му отново свирна през носа. — Исусе! — тихо възкликна той.
— Нали не си знаел, че притежава такава снимка?
