— А, знаех, тя ми съобщи. За Бога, Хорас, какво смяташ да правиш с всичко това? — Куин измъкна снимката от ръката му. — Хорас, какво ще правиш с всичко това?
— Ще го изгоря. — Шерифът прокара палец по ръбовете на пликовете. — Това тук представлява една адска колода, която може да вдигне цялата околия във въздуха.
На отделен лист хартия Куин написа списък от имена, след което се надигна на хромия си крак и се дотътри до желязната печка при северната стена на канцеларията. Смачка „Салинас Морнинг Джърнъл“ на топка, запали го и го пусна в печката. Щом вестникът се разгоря, хвърли кафеникавите пликове в пламъците, премести ръчката на „силно“ и затвори вратичката. Огънят забумтя и малките остъклени прозорчета в предната част на печката замигаха в жълто. Куин обърса ръце, сякаш с нещо ги бе изцапал.
— Вътре бяха и негативите — каза той. — Прерових цялото й бюро. Други копия нямаше.
Посетителят му се помъчи да каже нещо, но гласът излезе като дрезгав шепот:
— Благодаря ти, Хорас.
Шерифът докуца до писалището и взе списъка.
— Искам за нещо да те помоля — поде той. — Вземи този списък и съобщи на всички вписани, че съм унищожил снимките. Познаваш ги до един, Бог ми е свидетел, тъй че няма особено да се зачудят. Светци вече няма. Всекиго ще хванеш насаме и ще му кажеш точно какво се е случило. Ето, виж!
— И той отвори вратичката на печката, разравяйки почернелите хартии, които се превърнаха на пепел. — За това им разкажи! — рече той.
Посетителят погледна шерифа и Куин разбра: няма вече земна сила, която би възпряла този човек да го мрази. До края на живота им между тях ще има преграда, но никой никога не би подсказал това.
— Хорас, не зная как да ти благодаря.
— Няма нищо — с тъга отвърна шерифът. — Направих онова, което бих искал и приятелите ми да сторят за мен.
— Долна кучка! — тихо изсъска посетителят и Хорас Куин се досети, че половината от ругатнята се отнася до него. Стана му ясно и това, че повече няма да го избират за шериф. Тези мъже, обременени с чувството за вина, ще го прогонят, просто са длъжни. Въздъхна и седна.
— Върви сега да обядваш — каза той. — Аз имам още работа.
В един и четвърт шерифът Куин сви от Главната към Централния булевард. В пекарната на Рейно си купи една франзела, все още топла и сладостно ухаеща на втасало тесто. За да изкачи стъпалата до верандата на Траск, хвана се с едната ръка за парапета. Ли му отвори, вързал на кръста си пешкир за съдове.
— Няма го вкъщи — рече той.
— Връща се. Обадих му се в наборното. Ще го изчакам.
Ли се отдръпна да го пропусне, покани го във всекидневната и попита:
— Ще искате ли чаша прекрасно горещо кафе?
— Нямам нищо против.
— Съвършено прясно — рече Ли и се прибра в кухнята. Куин огледа комфортната всекидневна. И почувства, че не желае да остава повече на своя пост. Спомни си какво бе казал един лекар веднъж: „Обичам да акуширам, защото свършиш ли си добре работата, накрая те чака голяма радост.“ Шерифът често бе мислил за тази забележка. Струваше му се, че ако той си върши добре работата, накрая някого винаги го чака мъка. Обстоятелството, че тя е необходима, все по-малко означаваше нещо за него. Ще не ще, скоро ще се пенсионира. Всеки носи в съзнанието си една представа за наближаващото пенсионерство — ще върши онези неща, за които никога не му е оставало време: да пътува или да изчете пренебрегваните книги, които вечно е твърдял, че познава. От години шерифът си бе мечтал как ще прекарва тези ведри дни — на лов и на риба, ще скита по хребетите на Санта Лусия, ще нощува край полузабравени ручеи. Но сега, когато това време бе почти дошло, той разбираше, че не го иска. От спането на голата земя кракът ще го заболи. Припомняше си колко много тежи един елен и колко трудно се пренася полюляващото се мъртво животно от мястото на убиването му. И освен това, честно казано, вече не му се яде дивеч. Мадам Рейно би могла да го накисне във вино и да го шпикова с подправки, но, по дяволите, така приготвена, и една стара обувка ще добие приемлив вкус.
Ли бе купил машинка за кафе. Куин дочу как водата бълбука в стъклената каничка и дълго обучаваната му разсъдливост направи предположението, че Ли не е казал истината и че кафето няма да е прясно приготвено.
Добре работеше мозъкът на стария шериф. Изострен от продължителен опит, той можеше да възстанови не само човешки образи и да ги изучава наново, но и цели случки и разговори. И ги преповтаряше непрекъснато, като грамофонни плочи или кино. Докато мислеше за дивеча, мисълта му бе инвентаризирала всекидневната и като го смушка, рече му: „Хей, тук има нещо нередно, нещо необикновено.“ Шерифът се вслуша в този глас и огледа стаята: басма на цветя, дантелени пердета, бяла ажурена покривка на масата, възглавници по канапето, облечени в крещящо пъстри импримета… Една дамска стая в дом, където живеят само мъже. И се сети за своята всекидневна. Всеки предмет в нея, с изключение на стойката за лули, бе избиран, купуван и поддържан от мисис Куин. Впрочем тя бе купила и стойката, специално за него. Значи и у тях всекидневната бе женска. Но тук имаше нещо фалшиво. Тук всичко бе прекалено женско — това бе дамска стая, подредена от мъж, твърде претрупана и твърде подчертано женска. Сигурно е работа на Ли. Адам не би се досетил, камо ли да подреди така. Не, това е свършил Ли в желанието си да създаде домашен уют, а Адам дори и не забелязва. Хорас Куин си спомни, че когато го бе разпитвал навремето, Адам му се стори доста разстроен. И сега виждаше неговите блуждаещи и ужасени очи. Тогава го бе преценил като човек с такава изключителна честност, която не би допуснала нищо друго. През изтеклите години се бяха виждали неведнъж. И двамата членуваха в масонския орден. Заедно бяха преминали приемния изпит. След Адам и Хорас бе станал майстор на ложата, и двамата носеха майсторския отличителен знак. Но Адам се държеше встрани, сякаш невидима стена го отделяше от света. Никой не можеше да проникне до него, а и той към никого не протягаше ръка. Затова пък в онова едновремешно страдание тази стена не бе съществувала. Чрез жена си Адам се бе докоснал до живия свят. Хорас си я припомни — сива, измита, с игли, забити в гърлото и свързани с гумените маркучи, през които от тавана се стичаше формалин. Адам не бе в състояние да извърши нещо нечестно. Той и нищо не искаше. За да бъде нечестен, човек трябва бясно да се стреми към нещо. Шерифът се замисли какво ли се извършва зад тая невидима стена, какво ли напрежение съществува там, какви са радостите и мъките. Поотмести се на стола, за да не изтръпне кракът му. В къщата бе тихо, клокочеше само кафето. Доста дълго се придвижваше Адам от наборното бюро. „Остарявам — доволен си помисли шерифът — и това май ми допада.“ След това чу Адам да влиза от предния вход. Ли също го чу и се втурна през вестибюла.
— Шерифът е тук — посрещна го той. Навярно пожела да го предупреди.
Адам влезе усмихнат и протегна ръка.
— Здравей, Хорас! Носиш ли заповед за арестуване? — Като шега, това бе забележително постижение.
— Здрасти — отвърна Куин. — Твоят човек ми е обещал чаша кафе.
Ли влезе в кухнята и затрополи със съдовете.
— Нещо нередно ли има, Хорас? — попита Адам.
— В моята, работа винаги всичко е нередно. Ще изчакам кафето.
— Не се смущавай от Ли. Той си слуша поначало. И през затворена врата чува. Нищо не крия от него, не мога. — Ли внесе подноса. Едва забележимо се усмихваше, сякаш на себе си, и след като наля кафето и се махна, Адам отново попита:
— Нещо лошо ли е, Хорас?
— Предполагам, не е. Адам, беше ли тази жена все още омъжена за тебе?
Адам се напрегна.
— Да — каза той, — какво има?
— Снощи се е самоубила.
Лицето на Адам се сгърчи, очите му набъбнаха и в тях блеснаха сълзи. Стегна уста, но не издържа, захлупи лице в ръцете си и заплака.
— Горката ми любима! — изрече той. Куин остана неподвижен, остави го да му премине. След миг Адам дойде на себе си и вдигна глава. — Извини ме, Хорас. — Ли се показа от кухнята и тикна в ръцете му една
