— Пастите бяха фантастични — рече Абра. — Оставих ти една.
— Благодаря. Обзалагам се, че от Арон ще стане добър войник.
— Ще стане, да. И най-красивият войник в армията. Кога ще отидем за азалии?
— Чак напролет.
— Да отидем рано и да обядваме там.
— Ами ако вали?
— И да вали, и да пече, ние да отидем! — Взе си учебниците и влезе в двора. — До утре — каза тя.
Кейл не се върна направо вкъщи. Закрачи в тази неспокойна нощ, отмина гимназията, а после и пързалката. Над леда бе изопната огромна шатра, музиката от грамофона заглъхваше в далечината. На пързалката нямаше жива душа. Старият собственик седеше нещастен в будката си и почукваше с показалец свободния край на кочана билети. Главната улица бе опустяла. Вятърът носеше хартийките по тротоарите. От сладкарницата на Бел изникна Том Мийк, приставът, и тръгна редом с Кейл.
— Я си закопчай куртката, войнико! — кротко го посъветва той.
— Здравей, Том — отвърна Кейл. — Много ми стяга, дяволската!
— В последно време не те виждам нощем из града.
— Така е.
— Не ме баламосвай, че си се поправил.
— Може би.
Том се гордееше със способността си да се присмива на хората и да придава на това сериозен тон.
— Излиза, че си набарал някое момиче. — Кейл обаче не отговори. — Чух, че брат ти фалшифицирал рождената си дата и се записал в армията. Ти неговото гадже ли забърса?
— Именно, именно — рече Кейл. Любопитството на Том се наостри.
— Ей, как щях да забравя! Уил Хамилтън разправя наляво и надясно, че си изкарал петнайсет хиляди от фасул. Вярно ли е?
— Вярно е, вярно е — рече Кейл.
— Но ти си още малък, какво ще правиш с тия пари?
— Изгорих ги — рече Кейл и се усмихна на Том.
— Тоест как?
— Драснах клечка кибрит и ги запалих.
Том се вгледа в лицето му.
— О, да! Правилно! Хубаво си сторил… Хайде, лека нощ, аз трябва да вляза тук… — Том Мийк не обичаше хората да го правят на глупак. — Ама че кучи син! — рече си той. — Вчерашно говедо, ще ми се прави на хитрец!
Разглеждайки витрините, Кейл продължи бавно по Главната улица. Сети се, че не знае къде е погребана Кейт. Ако открие гроба й, може да занесе китка цветя. Мисълта го накара да се изсмее на себе си. Струва ли си, или просто се подиграва със собствената си личност? Салинаският вятър би отнесъл цял надгробен паметник, камо ли един букет карамфили. Кой знае защо, сети се как им викаха мексиканците. Изглежда, го бе чувал като дете: карамфилите наричаха „гвоздеи на любовта“, а невените — „гвоздеи на смъртта“. Може би по-добре да занесе на гроба й невени. „Започвам да разсъждавам като Арон“ — каза си той.
Глава 54
1
Зимата сякаш се заинати да поотпусне ледената си прегръдка. Студена, влажна и ветровита, тя продължаваше и след като времето й отмина. „Развалиха времето в целия свят с тия шантави оръдия във Франция“ — повтаряха хората. Житото в Долината на Салинас кълнеше бавно, а полските цветя толкова закъсняха, че някои дори се бяха отказали да ги чакат. Знаехме, най-малкото бяхме уверени, че на Първи май, когато всички неделни училища правят излети в Алъсал, дивите азалии, растящи по лъките на реката, непременно ще са нацъфтели. Без тях не можеше да има и Първи май.
Но Първи май се оказа студен. Земята подгизна от вледеняващ дъжд и излетът не можа да се състои. По клоните на азалиите нямаше още нито един разтворен цвят. Мина се половин месец, но от азалиите нямаше и помен. Когато бе обявил цъфтежа им за условен знак на излета, Кейл нямаше никаква представа, че ще стане така, но веднъж определен, символът не биваше да се нарушава. „Фордът“ чакаше под навеса на Уиндъм с напомпани гуми и с нов акумулатор, за да пали по-лесно. Ли бе предупреден, че дойде ли денят, ще трябва да приготви сандвичи, но се умори да чака и престана да купува пресен хляб на всеки два дни.
— Какво ти пречи все пак да отидеш? — питаше той.
— Не мога — отвръщаше Кейл. — Казал съм, като цъфнат азалиите.
— А как ще разбереш?
— Нали там живеят братята Силаки, всеки ден са на училище. Според тях — още седмица или десетина дни…
— О, Боже! Я не си отлагай излета!
Здравето на Адам постепенно се подобряваше. Ръката му бавно възстановяваше подвижността си. Почна и да чете по малко, но с всеки ден повече.
— Буквите подскачат само когато съм уморен — споделяше той. — Добре че не си взех очила, да си съсипвам очите! Знаех си аз, че нищо им няма.
Ли кимаше доволен. Бе ходил до Сан Франциско да си набави необходимите книги, изписа и редица отделни отпечатъци. Изучи всичко, което се знаеше за анатомичния строеж на мозъка, за симптоматиката и усложненията при тромбози и други увреждания. Четеше и задаваше въпроси със същото непоколебимо упорство, с което навремето бе издирвал, разголвал и възстановявал значението на едно староеврейско слово. Доктор Х. С. Мърфи бе опознал Ли доста обстойно и от професионалната досада в присъствието на един китайски слуга промени отношението си в истинско възхищение пред един учен. Стигна се дотам, че дори заемаше някои от публикациите и докладите от библиотеката на Ли, посветени на различни диагностични и клинични въпроси. „Този китаец — бе заявил той на доктор Едуардс — знае много повече за патологията на мозъчните кръвоизливи от мене и, обзалагам се, колкото тебе.“ И че това е така, го караше да говори с особено пристрастно раздразнение. Професията на медика несъзнателно се чувства уязвена от познанията на лаиците.
Съобщавайки му за подобрението на Адам, Ли сподели:
— Струва ми се, че абсорбцията продължава…
— Имах един пациент — поде доктор Мърфи и разказа един от своите благоприятни случаи.
— Винаги съм се опасявал от реактивизиране — рече Ли.
— Това трябва да оставим на Всевишния — каза доктор Мърфи. — Артерията не е вътрешна гума, да я закърпим. Между другото как ти разрешава да му мериш кръвното налягане?
— Хващаме се на бас колко ще е неговото и колко ще е моето. По-интересно от наддаване на конни състезания.
— И кой печели?
— Е, би трябвало да съм аз — каза Ли, — но му се оставям. Иначе играта ще се развали и ще пострада клиничната диаграма.
— А как става тъй, че го предпазваш от вълнения?
— Това вече е мое изобретение — каза Ли. — Нарекох го „разговорна терапия“.
— Сигурно ти отнема цялото време.
— Отнема го — съгласи се Ли.
2
На 28 май 1918 година американските войски изпълниха първата си сериозна задача в Първата световна война. На Първа дивизия под командването на генерал Бълард бе заповядано да завземат селището
