е опасно. В света съществува огромно напрежение, напрежение като пред взрив, хората са сковани и объркани. В такъв момент ми изглежда напълно в реда на нещата да си задавам въпроси от рода на: „В какво вярвам? За какво и срещу какво трябва да се боря?“
Нашият вид, човешкият, е единственият съзидателен вид и той разполага само с едно творческо оръдие — ума и духа на отделния човек. Нищо никога не е било създавано едновременно от двама души. Добро сътрудничество не съществува нито в музиката, нито в изкуството, нито в поезията, нито в математиката, нито във философията. След като чудото на творчеството веднъж се е случило, групата може да го доизгради и разшири, но групата не може да притежава творческо хрумване. Неговата безценност се крие в самотния ум на отделния човек.
Силите, вложени в разбиранията за групата, са обявили война за унищожаването на тази скъпоценност — човешкия ум. Свободното, незнаещо граници съзнание се преследва, ограбва, притъпява и упоява от безчестие, недохранване, потискане, принудително насочване, от зашеметяващите удари на уеднаквяването. Самоубийствен е пътят, по който, изглежда, е тръгнал нашият човешки вид.
Ето защо вярвам, че свободният, търсещ ум на човека е най-скъпоценното нещо на света. И аз ще се боря тъкмо за тази свобода на съзнанието да се движи ненасочвано в посоката, която си избере. И ще се боря против всяка идея, религия или власт, които ограничават или унищожават индивида. Защото, ако тържеството на човека може да бъде убито, значи ние сме загубени.
2
Адам Траск бе расъл безцветно, завесите на живота му приличаха на прашни паяжини, а дните му се състояха от бавната процесия на полусъжаления и болнаво недоволство. И ненадейно чрез Кати той бе осенен от тържеството.
Тук няма никакво значение фактът, че бях нарекъл Кати „чудовище“. Ние може би не разбираме Кати, но, от друга страна, сме способни на много неща в различни посоки, на големи добродетели и на големи пороци. Та кой от нас в мислите си не е решавал да се окъпе в черната вода от приказката? Навярно у всекиго от нас има по едно скрито блато, в което се въдят и растат, и укрепват всякакви грозни и долни неща. Ала ние ограждаме тези плаващи твари и рекат ли да изпълзят навън, подхлъзват се и падат назад. Не е ли обаче възможно в мрачните блата на някои хора злото така да се развие, че да се прекачи през оградата и да плъпне на свобода? Няма ли такъв човек да стане за нас чудовище? И не сме ли по някакъв начин сродени с него чрез тези наши скрити води? След като ние сме ги измислили, би било абсурдно да не разбираме еднакво и ангелите, и дяволите.
Каквато и да беше Кати, тя доведе Адам до неговото тържество. Духът му се понесе на воля, освободи се от страховете, горчивините и противните спомени. Тържеството на човека озарява света и го променя тъй, както светещата ракета променя бойното поле. Може би Адам не виждаше Кати изобщо — толкова силно сияйна бе тя в неговите очи. Прогорен в съзнанието му беше един образ на хубост и нежност, едно прелестно и свято момиче, невъобразимо скъпо, чисто и любещо — такава беше Кати за своя съпруг и каквото и да стореше или кажеше тя, нищо не бе в състояние да деформира неговата Кати.
Беше заявила, че не иска да замине за Калифорния, но той не се вслуша, тъй като неговата Кати го хвана за ръката и тръгна първа. Толкова сияйно беше неговото тържество, че той дори не забеляза враждебната болка у брат си, не видя блясъка в очите му. Дяла си от фермата продаде на Чарлз за по- малко, отколкото струваше, и с тези пари и половината от завещанието на баща си най-сетне бе свободен и богат.
Братята се разделиха като чужди, подадоха си ръце на перона и Чарлз изчака потеглянето на влака, след което разтри белега си. Отиде в хотела, изпи набързо четири чаши уиски и се изкачи на горния етаж. Плати на момичето, но нищо не можа да направи. Заплака в ръцете й и накрая тя го изгони. Във фермата се развихри, насили земята, прибавяше нови парцели, сееше и жънеше и разшири нейните граници. Не знаеше почивка и отдих и забогатя без радост, уважаван, но без приятели.
В Ню Йорк Адам спря колкото да си купят с Кати дрехи, след което се качиха на железницата и тя ги пренесе през целия континент. А как стана тъй, че се озоваха в долината Салинас, е много лесно разбираемо.
В ония дни железниците — разрастващи се, конкуриращи се помежду си в борбата си за печалби и влияние — използваха всякакви средства, за да привличат пътници. Железопътните компании печатаха реклами не само по вестниците, а издаваха брошури и афиши, описващи и картинно показващи красотите и богатствата на Запада. И никое от твърденията им не беше пресилено — богатствата бяха наистина неограничени. Южната тихоокеанска железница, оглавявана от неизчерпаемата енергия на Леланд Станфорд, бе започнала вече да господства не само в областта на транспорта, но и в политиката. Нейните линии се удължаваха и навлизаха в долините. Изникваха нови градчета, откриваха се нови гари с нови заселници — компанията трябваше да си създава клиенти, за да съществува.
Дългата долина Салинас бе част от нейната експлоатационна територия. Адам бе виждал и разучавал една великолепна цветна брошура, в която долината се представяше като такъв район, който и небето се опитва безуспешно да наподобява. Прочетеше ли написаното, полудяваше дори онзи, който не е имал никакво желание да се засели в Салинас.
Адам не бързаше да купува земя. Най-напред купи кола и кон и се зае да обикаля, да се запознава с дошлите преди него, да разговаря за почви и води, за климат и реколти, за цени и съоръжения. За него това не бяха празни приказки. Адам бе дошъл тук, за да остане, да вдигне дом, да създаде семейство, а може би и род.
Кръстосваше оживено фермите, вдигаше буци пръст и ги стриваше с пръсти, говореше, кроеше и мечтаеше. Хората от долината го харесаха, радваха се, че е дошъл да живее тук, защото схващаха, че е стабилен човек.
Безпокоеше го само едно — здравето на Кати. Беше неразположена. Придружаваше го с колата при обиколките му, но не отваряше уста. Една сутрин се оплака, че се чувства зле, и остана в стаята си в хотела на Кинг Сити, а съпругът й замина сам. Когато се върна, беше към пет следобед, Адам я свари полумъртва от загуба на кръв. За щастие намери доктор Тилсън на трапезата и го отвлече от печеното телешко. Докторът я прегледа набързо, постави й тампон и се обърна към Адам:
— Хайде да почакате долу, а?
— Добре ли е?
— Да. Веднага ще ви повикам.
Адам потупа Кати по рамото и тя му се усмихна. Доктор Тилсън затвори вратата и се върна до леглото. Лицето му руменееше от яд.
— Защо сте направила това?
Устата на Кати представляваше тъничка стегната черта.
— Знае ли съпругът ви, че сте бременна? — Главата й бавно се поклати встрани. — С какво го направихте? — Тя прикова поглед в него. Той огледа стаята, пристъпи до тоалетната масичка и вдигна от нея кука за плетене. Сетне я разклати пред лицето й. — Старата мръсница, старата престъпница! Глупачка! За малко да се убиете, при това плодът ви е останал. Предполагам, сте глътнала и някакъв боклук, да се отровите, да си напъхате камфор, петрол и червен пипер! Господи, само вие, жените, можете да направите подобни неща! — Очите й бяха студени като стъкло. Той дръпна един стол и седна до нея. — Защо не искате да родите детето? — благодушно я попита. — Имате си добър съпруг. Или не го обичате? Имате ли намерение да ми кажете нещо? Кажете, по дяволите! Не се правете на ненормална! — Устните й не помръднаха, очите й не мигнаха. — Любезна моя — каза той, — не разбирате ли? Нямате право да унищожавате живота. От такова нещо мога да побеснея. Бог ми е свидетел, някои пациенти изпускам, защото не знам достатъчно. Но се мъча, винаги се мъча. И какво? Да видиш едно умишлено убийство! — И продължи да говори, ужасен от болнавото мълчание между изреченията си. Тази жена го озадачаваше. В нея имаше нещо нечовешко. — Познавате ли мисис Лоръл? Жената плаче и гине за дете. Каквото има, каквото може да намери, всичко би дала за едно дете, а вие, вие искате да пронижете вашето с кука за плетене! Добре — извика той, — не желаете да говорите, няма и нужда. Но ще ви кажа. Бебето е живо. Не сте го улучила. И още нещо, вие ще го родите. Знаете ли какво предвижда законът в този щат за аборт? Не ми отговаряйте, а ме изслушайте! Ако това се повтори, ако пометнете това бебе и аз имам основания да