подозра, че се касае за нещо незаконно, лично ще ви обвиня, ще свидетелствам против вас и ще гледам да ви накажат! Надявам се, имате достатъчно мозък да ми повярвате, защото не се шегувам.
Кати наплюнчи устни с малкото си заострено езиче. Студенината от очите й се дръпна и на нейно място изгря слаба печал.
— Съжалявам — простена тя, — съжалявам. Само че вие не разбирате.
— Тогава защо не ми обясните? — Гневът му изчезна като мъгла. — Кажете, мила.
— Не ми е лесно. Адам е толкова добър, толкова силен. А аз… аз съм белязана. Епилепсия!
— Не може да бъде! Вие не!
— Не, но дядо ми, баща ми… и брат ми. — Тя закри очи с ръце. — Не можех да поднеса такова нещо на мъжа си.
— Нещастно дете! — възкликна той. — Горката ми тя! Човек не може да бъде сигурен. Много е възможно детето ви да е здраво, повече от възможно! Ще ми обещаете ли повече да не опитвате никакви номера?
— Да.
— Добре тогава. Няма да кажа на мъжа ви какво сте направила. Лежете сега и ме оставете да видя спряло ли е кървенето. — След няколко минути си затвори чантата, а куката пусна в джоба си. — Утре сутринта ще намина пак — рече той.
Като слезе по тесните стъпала в хола, Адам го връхлетя. Доктор Тилсън предотврати пороя от „Как е тя? Добре ли е? От какво е станало? Мога ли да се кача?“
— Браво, браво, горе главата! — И приложи заучения си трик, своята редовна шега: — Жена ви е болна.
— Докторе…
— Едничката хубава болест на света…
— Докторе…
— Жена ви ще си има бебе — отстрани Адам и го остави зяпнал зад себе си. Тримата мъже, насядали около печката, му се ухилиха. Единият сухо отбеляза:
— Да бях аз, какво пък, ще поканя неколцина, да кажем, трима приятели, и ще му пийнем.
Намекът му беше напразен. Адам се втурна непохватно по тесните стъпала.
Адам се спря на имението Бордони, едно ранчо на няколко мили южно от Кинг Сити, почти на еднакво разстояние между Сан Лукас и Кинг Сити. На семейство Бордони бяха останали деветстотин акра от дарението, направено на прадядото на мисис Бордони от испанската корона, първоначално състоящо се от десет хиляди акра. Бордони бяха швейцарци, но мисис Бордони бе дъщеря и наследница на испанско семейство, заселило се в долината на Салинас в много ранни времена. И както ставаше с повечето стари родове, земята постепенно намаляваше. Една част бе изгубена на комар, друга част — отнета заради данъци, известен брой акри биваха откъсвани подобно на купони от талон, за да се купят някои престижни вещи, например кон, диамант или красива жена. Останалите деветстотин акра съставляваха сърцевината на дарението на Санчес, а и най-добрата му част. Простираха се по двата бряга на реката и нагоре, от двете страни, достигаха полите на планината — на това място долината се стеснява, след което отново се разгръща. Старата къща на Санчес се използваше и досега. Построена от кирпич, тя се издигаше на една малка поляна в диплите на планината, в една миниатюрна долинка, напоявана от един безценен и непресъхващ ручей сладка вода. Естествено, той беше причината първите Санчес да изградят къщата си именно тук. Долинката се засенчваше от грамадни вечнозелени дъбове, почвата беше особено богата и нейната зеленина не се срещаше никъде в околността. Стените на невисоката къща бяха дебели метър и нещо, а кръглите покривни греди — привързани с въжета от говежда кожа, които са били намотавани мокри. При изсъхването си кожата се свива и прилепва греда о греда, след което въжето се вкоравява като желязо и е почти вечно. Този строителен метод има само един недостатък. Ако ги оставиш, плъховете могат да прегризат въжетата.
Старата къща изглеждаше като изникнала от земята и беше твърде приветлива. Сега Бордони я бе превърнал в обор. Преселник от Швейцария, той изповядваше националната страст към чистотата. Нямаше вяра на дебелите стени от кал и на известно разстояние бе построил друга къща с дървена конструкция, докато през дълбоко хлътналите прозорци на старата сега надничаха кравите му. Бордони нямаха деца и когато жена му умря в най-хубавите си години, той бе налегнат от самотен копнеж по миналото си в Алпите, искаше да продаде ранчото и да се върне там. Адам Траск отказваше да избързва с покупката, а и Бордони бе поставил доста висока цена, служейки си с типичния способ на продавача, който се прави, че му е все едно дали ще продаде, или не. Бордони знаеше, че Адам ще купи земята му, много преди самият Адам да се реши на това.
Адам имаше намерение да остане там, където заживее, там да растат още неродените му деца. Боеше се да не купи някой имот, а после да види друг, който повече ще му хареса, но през цялото време имението на Санчес го теглеше към себе си. С предстоящото раждане на Кати животът пред него се простираше дълъг и приятен. Но той премина през всички етапи на предпазливостта. Обиколи всеки кът на имението с кола, на кон, пешком. Направи сонда в почвата да види, да пипне и помирише пръстта отдолу. Разпитваше за всяко диво растение по полето, покрай реката и по склоновете. На влажните места коленичеше да изучава следите на дивеча, оставени в калта: кугуар и елен, койот и дива котка, язовец и миеща мечка, невестулка и заек, върху чиито стъпки във всички посоки се кръстосваха следите на яребици. Ходеше сред върбите и ясените, провираше се през плетениците на дивите къпини край реката, потупваше дънерите на вечнозеления и нискостебления дъб, на лавъра, на китрата и шипката.
Бордони го наблюдаваше с присвити очи и обръщаше чашите червено вино, изцедено от гроздето на малкото му, растящо на баира лозе. Приятно му беше да се понапива всеки следобед. И Адам, който никога не беше опитвал вино, взе да го харесва.
Час по час искаше мнението на Кати за мястото. Одобрява ли го? Ще бъде ли щастлива там? И не искаше да чуе нейните уклончиви отговори. Въобразяваше си, че тя напълно споделя неговото въодушевление. В хотела на Кинг Сити разговаряше с мъжете около печката, преглеждаше идващите от Сан Франциско вестници.
— За водата мисля аз — рече той една вечер. — Интересно, колко ли дълбоко трябва да се копае, за да бликне кладенец?
Един от чифликчиите кръстоса джинсови колене.
— Трябва да се видиш със Сам Хамилтън — подхвърли той. — От всички нас той най-много разбира от вода. Магьосник на водата, а и кладенци дълбае. Той ще ти каже. Половината от кладенците в нашия край са негова работа.
Приятелят му се изкиска.
— Сам има законно основание да се интересува от водите. В неговия имот не можа да излезе и една капка.
— Как да го намеря? — запита Адам.
— Ще ти кажа как. И без това отивам при него да ми изкове едни скоби. Ако искаш, ела с мен. Мистър Хамилтън ще ти допадне. Чудесен мъж.
— И нещо като гений на комедията — прибави приятелят му.
3
Луис и Адам Траск потеглиха към ранчото на Хамилтънови с четириколката на Луис Липо. В багажния сандък дрънчаха въпросните железа, а върху тях подскачаше еленов бут, загънат в мокро платно, да не се развали. В ония дни бе нещо обичайно, когато се отправиш някому на гости, да вземеш за подарък значително количество храна, тъй като, ако не искаш да обидиш дома му, трябва и да останеш на вечеря. Защото неколцина гости можеха да нарушат прехраната за цяла седмица, ако не възстановяваха онова, което унищожават. Обикновено стигаше да вземеш един свински бут или една телешка плешка. Луис Липо се погрижи за елена, а пък Адам осигури шише уиски.
— Да те предупредя — каза Луис. — Мистър Хамилтън няма да има нищо против, ала мисис Хамилтън гледа на тия неща с лошо око. На твое място ще скрия шишето под седалката и ще го извадя чак като отидем в ковачницата. Ние все така правим.
