— Искаше да каже да не държим бутилката на слънце — поясни Луис.
— Тя сигурно е светият ужас, а?
— Дребна е като скорец, ама с железни разбирания.
Самуел ги намери в работилницата.
— Лайза ще бъде много доволна, ако останете на вечеря — каза им той.
— Но тя не ни се е надявала — възпротиви се Адам.
— Ш-шт, човече! Сега ще приготви допълнителни кнедли за супата. Такава радост е да ни дойдете на гости. Дай ми желязото, Луис, да видим какво точно ще искаш. — Разпали огън от трески в черния квадрат на огнището, задуха отгоре му с меха, после поднесе парче мокър кокс с пръсти, додето се подхвана и той. — Хайде, Луис — рече той, — духай ми сега с крилото си. Ама по-бавно бе, човек, бавно и равномерно! — И напъха железните ленти в тлеещия кокс. — Не, сър, мистър Траск, Лайза е свикнала да готви за девет гладни деца, тъй че нищо не може да я изненада. — Премести желязото на по-силен огън и се засмя. — Последните думи си ги вземам назад като свещена лъжа — каза той. — Жена ми ръмжи като обли камъни в прибой. А вас двамата искам да предупредя да не споменавате думата „диван“. За Лайза тя носи само яд и мъка.
— Вие споменахте нещо преди — подхвърли Адам.
— Ако познавахте сина ми Том, щяхте по-добре да схванете, мистър Траск. Луис го познава.
— Знам го, разбира се — потвърди Луис.
— Моят Том е дяволско момче — продължи Самуел. — Сипва си в чинията повече, отколкото може да изяде. Винаги засява повече, отколкото може да пожъне. Много удоволствия, много мъки. Има такива хора. Лайза смята, че аз съм такъв. Представа нямам какво ще стане с Том. Или голям човек, или въже. Какво да ви кажа, Хамилтънови са били бесени и по-рано. Някой път ще ви разправя по-подробно.
— За дивана ли? — вежливо подхвърли Адам.
— Точно така. Както казва и Лайза, изразявам се тъй, като че думите са подивели овце. Та задава се значи тази танцова забава в училището „Пийч Трий“ и момчетата, Джордж, Том, Уил и Джо, до един решиха да отидат. И, разбира се, поканиха си и момичета. Джордж, Уил и Джо, нали са бедни и прости момчета, поканиха всеки по една приятелка. Но Том, както обикновено, се хвърлил на по-голяма порция, поканил и двете сестри Уилямс — Джени и Бел. По колко дупки ще искаш за винтовете, Луис?
— По пет — отвърна Луис.
— Хубаво. Трябва да ви кажа, мистър Траск, че моят Том се отличава с целия егоизъм и самолюбие на момче, което си въобразява, че е грозно. Повечето време се носи занемарен като угар, ама дойде ли празненство, накичва се като майско дърво и разцъфтява като пролетна поляна. Само че това му отнема сума време. Нали забелязахте, сайвантът е празен. Джордж, Уил и Джо тръгнаха рано, без да се разкрасяват като Том. Джордж взе кабриолета, Уил се метна на четириколката, а Джо се качи на малката двуколка. — Сините очи на Самуел блестяха от задоволство. — Показва се тогава Том, излъскан като римски император, и какво да види? Едничкото нещо на колела, което беше останало, е талигата за сено, а на нея не можеш да покачиш и една от сестрите Уилямс. За добро или за лошо, Лайза още си доспиваше. Том седна на стъпалата и го измисли. Гледам го, води два коня от навеса, сваля ритлата, а после изнася дивана от вкъщи, едва го влачи, и пристяга краката на рамката с веригата на колесника — прекрасния диван от конски косъм с извита облегалка, за който Лайза умира. Бях й го подарил да се излежава още преди раждането на Джордж. Додето се усетя, Том се излегнал удобно на дивана върху колелата и поел по стръмното да вземе сестрите Уилямс. Като го докара обратно, Господ да ми е на помощ, от изтъркване сигурно ще е изтънял като вафла. — Самуел остави клещите и сложи ръце на хълбоците, та по-добре да се залее от смях. — А на Лайза от носа й серни пламъци излизат! горкият Том!
— Не искате ли да опитате от „другото нещо“? — засмян го попита Адам.
— Това може — каза Самуел, пое шишето, бързо отпи глътка уиски и го подаде обратно. — Уискебоу, така е на ирландски, уиски, вода на живота. Не е лъжа! — Измъкна зачервените железа от жаравата, отнесе ги до наковалнята, проби дупките, изкова ги с чука под ъгъл в рой разкрачени искри. После натопи съскащото желязо във ведрото, пълно до половина с черна вода.
— Заповядай — рече той и ги метна на пода.
— Благодаря ти — каза Луис. — Колко прави това?
— Удоволствието да те видя.
— Вечно е така — безпомощно отбеляза Луис.
— Как! Когато ти издълбах кладенеца, нали ми плати?
— А, добре че ме подсети! Мистър Траск има намерение да закупи имението на Бордони, старото дарение на Санчес, нали помниш?
— Знам го много добре — каза Самуел. — Чудесно място.
— Та питаше за водата и аз му казах, че от тия неща ти разбираш най-много.
Адам подаде бутилката, Самуел я надигна за една скромна глътка и обърса уста с чистата част от опакото на ръката си.
— Още не съм решил — каза Адам. — Сега само разпитвам.
— Олеле, човече Божи, сега вече загазихте! — викна Самуел.
— Казват, много опасно било да задаваш въпрос на ирландец, защото щял да ти отговори. Надявам се, знаете какво вършите, след като ми давате право да говоря. Две мнения съм чувал: едното казва, че мълчаливецът е мъдрец, а според другото — човек, който не приказва, е човек, който не мисли. Естествено, аз съм за второто, Лайза твърди, че не било вярно. И какво искате да научите?
— Ами например за имота на Бордони. Дълбоко ли трябва да се копае до вода?
— Нужно е да се види на място — на някои места трийсет стъпки, другаде сто и петдесет, а има и такива места, дето трябва да стигнеш едва ли не до центъра на Земята.
— Но вие нали можете?
— Почти навсякъде освен на моето място.
— Разбрах, че тук нямало.
— Разбрал сте? Сигурно и Господ на небето е чул! Всичко бях опищял.
— Край реката там има един парцел от четиристотин акра. Дали ще излезе там вода?
— Трябва да погледна. Малко необикновена е тази долина. Ако имате достатъчно търпение, може би ще успея да ви кажа нещо, защото съм я оглеждал и съм си пъхал жилото в пръстта. Гладният се насища с въображение, това наистина е така.
— Мистър Траск е от Нова Англия — обади се Луис Липо. — Решил е да остане. Но и по-рано е идвал на запад, като военен, с индианците се е бил.
— Сериозно? Значи вие трябва да разказвате, пък аз да ви слушам.
— Не ми се говори за тия неща.
— Защо не? Господ да е на помощ и на семейството ми, и на съседите, ако се бях сражавал с индианци!
— Но аз не исках да се бия с тях, сър. — Това „сър“ се промъкна, без да иска.
— Да, ясно ми е. Положително не е лесно да убиваш хора, които нито познаваш, нито мразиш.
— А може точно това да го прави по-лесно — подхвърли Луис.
— Имаш известно право, Луис. Но в сърцето си някои хора са приятели на целия свят, докато други, които първо себе си мразят, разстилат цялата си омраза наоколо като масло върху резен горещ хляб.
— Я по-добре да поговорим за земята — намеси се Адам с чувство на неудобство: в съзнанието му бе изплувала тъжната картина на камари от трупове.
— Кое време е?
Луис се показа навън и погледна слънцето.
— Десет няма.
— Аз почна ли, спирачка нямам. Синът ми Уил казва, че не мога ли да намеря човешки уши, почвал съм да говоря на дърветата — въздъхна и седна на едно буре от гвоздеи. — Казах, че долината е необикновена, но това е може би защото съм се родил в една много зелена страна. Луис, за теб не е ли необикновена?
— Не, по-далече не съм и ходил.
— Разкопавал съм я колкото искаш — продължи Самуел. — Отдолу нещо е ставало, навярно и сега
