1
Адам заседна на земята си като доволна котка. От входа до малката алея под гигантския дъб, впил корени в подземните води, той можеше да се наслаждава на своите акри, стигащи реката, прехвърлящи се от другата й страна по наносната лъка, а след това пълзящи по заоблените хълмове на запад. Приятно беше тук дори когато лятното слънце цедеше лъчите си. Посред мястото като пояс минаваше редица речни върби и чинари, а западните склонове бяха покрити с жълто-кафяви ливади. Незнайно по какви причини възвишенията на запад от долината Салинас бяха с по-тлъста почва от източните и там тревата растеше по-буйна и гъста. Може би върховете задържат дъжда и по-равномерно разпределят водите или, защото са по-гористи, привличат и повече валежи. От имението Санчес, сега вече Траск, се обработваха съвсем малко площи, но в представите си Адам виждаше високо изкласилата пшеница, а покрай реката — зелените квадрати на люцерната. Зад гърба му се носеше нестройният чукот на доведени чак от Салинас дърводелци да преустроят старата къща на Санчес. Адам бе решил да живее в нея. Тъкмо това беше мястото, където трябваше да сложи началото на своя род. Изгребаха оборския тор, изкъртиха старите подове, избиха прозоречните рамки, излъскани от вратовете на добитъка. На тяхно място се появи нов, пресен дървен материал, ухаещ на борова смола, кадифените дъски на червеното дърво, новия покрив обковаха с дълги цепени летви. Дебелите стари стени попиваха пласт след пласт новата мазилка, забъркана от вар и солена вода — като изсъхнеше, тя сякаш излъчваше някаква собствена светлина.
Възнамеряваше тук да бъде постоянното му седалище. Градинар подкастри едновремешните рози, посади мушкато, очерта зеленчукови лехи и доведе водата от извора с пресичащи се във всички посоки вади. Адам предвкусваше удобствата, в които щяха да живеят той и неговите наследници. Под един навес, покрити с платнища, чакаха сандъци с тежка покъщнина, пратена от Сан Франциско и докарана от Кинг Сити с волски каруци. Добре щеше да се живее тук. Готвачът му Ли, китаец с плитка на косата, нарочно бе отишъл до Пахаро да купи гърнета и тенджери, тигани и чайници, бурета, буркани, всякакви медни и стъклени съдове за кухнята. По-далеч от къщата в посоката на вятъра се строеше нов свинарник. Наблизо изграждаха кокошарник и езерце за гъски, както и кучкарник — сигурна защита срещу койотите. Проектите на Адам нямаше да се реализират бързо, с претупване. Хората му се трудеха прилежно, без да си дават зор. Работата щеше да трае дълго. Адам държеше да се свърши добре. Проверяваше всяка сглобка на гредите. Полагаше мостри от различни бои на една дъска и отдалеч ги преценяваше. В един от ъглите на стаята му се натрупаха каталози — за машини, за мебели, за семена и фиданки. Сега се благодареше, че баща му го бе направил богат. Споменът за Кънектикът в паметта му постепенно потъваше в мрак. Възможно е ярката и плоска светлина на Запада да измиваше спомена за родното място. Помислеше ли за бащината къща, за фермата и града, за лицето на брат си, над тях падаше черна завеса. И той ликвидира спомените.
Временно бе настанил Кати в белосаната и чиста втора къща на Бордони — там да изчака ремонта и детето. Без съмнение детето щеше да се роди много преди завършването на преустройството. Но Адам не искаше да бърза. „Искам здрав градеж — непрекъснато нареждаше той. — Да трае! Кораво дърво и медни гвоздеи! Да няма нищо, което да ръждясва и да гние!“
Не беше само той единственият, който мислеше изключително за бъдещето. Цялата долина, целият Запад бяха като него. Дошло бе време, когато миналото бе изгубило своето очарование и свежест. Трябваше да извървиш доста път, додето попаднеш на човек, при това много стар, който още би искал да върне златното минало. Хората бяха врязани в настоящето и се чувстваха в него удобно, нищо че то беше трудно и неплодоносно, но затуй пък се намираше на прага пред едно фантастично бъдеще. Рядко биваше да се срещнат двамина, да застанат трима пред тезгяха или да насядат десетима в някой бивак и да дъвчат недопеченото еленско месо, и да не отворят дума за бъдещето на долината, вцепеняващо в своето величие, и то не като за нещо предполагаемо, а за нещо сигурно. „Ще го бъде! — казваха. — Кой знае, може и да го доживеем.“
Всички търсеха в бъдещето онова щастие, което сега им липсваше. Да вземем например онзи, който, за да доведе семейството си от планинското ранчо, го натоварваше в по-големичък сандък със заковани отдолу дъбови плазове — те сами го смъкваха целия раздрусан по неравните надолнища. В сандъка, постлан със слама, жената крепеше децата си, да ги опази от подскачането на плазовете по камънака, от което зъбите така тракаха, че можеха и езика си да прехапят. Бащата забиваше пети в земята и си мислеше: „Като се прокарат тук пътища, и нашето време ще дойде. Ще се настаняваме радостни и щастливи в колата и за три часа сме направо в Кинг Сити. Какво повече може да се желае на този свят?“
Или пък онзи, който обикаля своята гора от вечнозелени дъбове, корави като въглища, ала топлещи много повече, най-доброто дърво за огрев на света. А в джоба му се мъдри вестник с известието: „В Лос Анджелис дъбовите дърва вървят по три долара кубика.“ „Брей, мамицата му, веднъж да пуснат насам железницата, отсичам и последното дърво, нарязвам и натрупвам край линията да изсъхне хубаво — на кубик половин долар ще ми излезе. Ако направим сметката докрай, да кажем, Южната тихоокеанска ми вземе по долар и двайсет, пак ще остане по долар и трийсет на кубик, а тая горичка има-няма девет хиляди кубика, значи всичко към десетина хиляди готови пари!“
Други пък пророкуваха — и от челата им струеше светлина, че един ден през цялата долина ще минават канавки, които ще разнасят водата навсякъде — знае ли се, може и да го доживеем, или пък ще се пробият дълбоки кладенци, от които водата ще се изпомпва с парни машини от земните недра. Представяте ли си? Помислете само при това изобилие от вода какво може да роди тая земя! Направо цветуща градина!
Друг един, само че той не беше с всичкия си, казваше, че някой ден ще изнамерят начин, било чрез замразяване, било другояче, ей тази тук праскова да се пренесе цяла-целеничка чак до Филаделфия.
В градовете говореха за канализация и за вътрешни клозети, а някои вече си имаха; за осветление с волтова дъга по уличните ъгли (в Салинас бяха вече поставили), за телефони. Бъдещето не познаваше никакви граници, никакви пречки. Щеше да стане така, че да няма човек къде да събира толкова щастие. Доволството щеше необуздано да се спусне по долината като река Салинас през март в дъждовна година.
Вглеждаха се над тази равна, суха и прашна долина и грозноватите градчета, изникнали като гъби, и виждаха една красота — кой знае, можеше и да я доживеят! И това дава достатъчно основание човек да не се присмива толкова на Самуел Хамилтън. Той позволяваше на въображението си да се рее много по- изящно от това на другите и чуеше ли човек какво се прави в Сан Хосе, съвсем не му се струваше вече глупаво. Самуел не можеше да разбере само едно: дали хората щяха наистина да бъдат щастливи, когато всичко това стане факт. Щастливи? Беше объркан. Нека първо стане, пък тогава ще видим какво е щастие.
Самуел си спомняше какво говореха за един братовчед на майка му в Ирландия, благородник, богат и красив, който въпреки това се застрелял върху копринения диван, седнал до най-хубавата жена в света, която го обичала. „Ние сме способни на такъв апетит — казваше Самуел, — който и с торта от земята до небето не може да се задоволи.“
Адам Траск предчувстваше, че в бъдеще го чака щастие, но и сега се радваше на удовлетвореност. Сърцето му подскачаше към гърлото всеки път щом видеше Кати да седи на слънце, спокойна, с наедряваща утроба, а кожата й му се струваше тъй прозрачна, че му напомняше ангелите от картичките в неделното училище. От време на време ветрецът ще раздвижи светлите й коси или тя ще вдигне поглед и тогава вътрешностите на Адам се издуваха под натиска на възторга, равен може би само на тъгата. И ако Адам седеше на земята си като лъскав и охранен котарак, като котка се чувстваше и Кати. Тя притежаваше нечовешкото качество да се отказва от онова, което не може да получи, и да изчаква възможното. Тази способност й даваше голямо предимство. Бременността й бе чиста случайност. Когато опитът й да пометне пропадна и лекарят я заплаши, отказа се от подобна тактика. Не искам да кажа, че се бе примирила с бременността си. Проседя я така, както би изтърпяла всяка болест. Същото бе и с брака й с Адам. Озовала се в клопка, тя бе избрала най-добрия възможен изход. И в Калифорния не бе пожелала да отиде, но за момента й бяха отказани други удобни случаи. Още малко дете, тя бе научила да печели, възползвайки се от инерцията на противника. Много по-лесно беше да насочиш силата на един човек там, където е невъзможно да й се противопоставиш. Малцина бяха хората в света, които биха могли да знаят, че Кати не желаеше да е там, където е, и в състоянието, в което се намираше. Тя се отпусна и зачака промяната, която, уверена бе, трябва да настъпи някой ден. Тя носеше единственото решаващо качество, което се изисква от един голям и способен престъпник: никому не вярваше, никому не се доверяваше. Беше като самотен остров. Много е
