вероятно изобщо да не е погледнала новите имоти на Адам и преустройващата се къща, нито мислено дори да е виждала осъществяването на грандиозните му планове, тъй като нямаше никакво намерение да живее тук, след като неразположението й премине, след като капанът се отвори. На въпросите му обаче отговаряше съответно — да постъпва другояче, би било празен ход, излишна енергия, нещо съвършено чуждо за един хищник.
— Виждаш ли, скъпа, как е ориентирана къщата? Прозорците гледат право към долината.
— Чудесно е.
— Знаеш ли, може би е глупаво, но установявам, че се опитвам да мисля, както е мислел старият Санчес преди сто години. Каква ли е била тогава долината? Изглежда, всичко е премислил твърде внимателно. И знаеш ли, поставял е тръби. Да, направени от червено дърво, сърцевината пробита или изгорена — така са докарвали водата от извора. Изкопахме няколко парчета.
— Забележително — каза Кати. — Трябва да е бил умен.
— Защо не знам повече за него? Като гледам как е поставена къщата, как са засаждани дърветата, облика на къщата и нейната съразмерност, допускам, че е бил истински художник.
— Нали е бил испанец? Те са все артистични хора, чувала съм. Помня, в училище говореха за един художник… не, той беше грък.
— Откъде ли мога да науча нещо за стария Санчес?
— Ами все някой ще знае.
— При това планиране и този труд Бордони да си държи кравите в къщата! Знаеш ли за какво най-много се чудя?
— За какво, Адам?
— Чудя се дали си е имал някоя Кати и каква е била тя.
Тя се усмихна, сведе очи и погледна встрани.
— Ти пък!
— Сигурно е имал. Сигурно! И аз така — нямах нито сили, нито цел, нито… абе дори нямах и особено желание да живея, преди да имам тебе.
— Адам, смайваш ме. Внимавай, Адам! Не ме пързаляй, обидно е.
— Извинявай, много съм непохватен.
— Не, не си. Просто не мислиш. Как ме виждаш? Да плета и да шия? Така ми е най-удобно, да си седя.
— Ще си вземем всичко, от което имаме нужда. Ти стой, гледай си удобството. Мен ако питаш, ти се трудиш най-здраво от всички тук. Но отплатата… отплатата ще бъде божествена.
— Адам, боя се, че белегът на челото ми няма да изчезне.
— Докторът каза, че с времето ще се загуби.
— Да, понякога ми се струва, че избледнява, но после пак се показва. Днес не ти ли се вижда по- тъмен?
— Не, не ми се вижда.
Но не беше така. Наподобяваше огромен отпечатък от пръст, на пръстени от сбръчкана кожа. Той посегна с ръка, но тя дръпна глава.
— Недей! Още е много чувствително, пипнеш ли, зачервява се веднага.
— Ще изчезне. Малко по-бавно, това е всичко.
Тя се усмихна, но когато той се обърна и се отдалечи, погледът й отново стана безизразен и блуждаещ. Помести се неспокойно — бебето риташе. Отпусна се и мускулите й се отхлабиха. Продължаваше да чака.
До стола й, поставен под най-големия от дъбовете, приближи Ли.
— Иска ли чай госпожата?
— Не… впрочем, да.
Изгледа го изпитателно, ала по-навътре от тъмнокафявото на очите му не можа да проникне. В негово присъствие се чувстваше неловко. Кати винаги бе успявала да се разрови в мислите на кой да е човек и да изкопае оттам и неговите подбуди, и желанията му. Но мозъкът на Ли не поддаваше и отскачаше като гумена топка. Беше с изпито, приятно лице, широко чело, говорещо за твърдост и чувствителност, устните му бяха извити в постоянна усмивка. Дългата му блестящочерна плитка бе завързана в края с тясна панделка от черна коприна, висеше върху рамото му и се движеше ритмично на гърдите. Ако трябваше да върши нещо по-енергично, завиваше плитката на темето си. Ходеше с тесни памучни панталони, черни чехли без пети и китайска рубашка с бродирани петелки. Винаги гледаше да скрие ръце в ръкавите си, сякаш се боеше да не им се случи нещо — навик на китайците в ония дни.
— Ще изнесе малка маса — рече той, поклони се и повлече чехлите.
Кати го проследи с поглед и веждите й смръщено се събраха. Ли не я плашеше, но с него й беше неудобно. Инак беше добър и почтителен прислужник, а то значи отличен. С какво би могъл да й навреди?
2
С напредването на лятото река Салинас се прибра в земята, оставяйки под високите си брегове зеленикави блата. Добитъкът по цял ден се излежаваше сънлив под върбите и се размърдваше чак вечерта, за да се нахрани. Тревата доби цвят на печена пръст. А следобедните ветрове, неизменно духащи по протежение на долината, вдигаха такива прахоляци, които напомняха мъгла и се носеха в небето едва ли не до планинските върхове. На издуханите от вятъра места като негърски глави щръкваха корените на дивия овес. Върху изметената земна повърхност се носеха сламки и клончета, додето не ги спреше нещо по-здраво вкоренено, а малките камъчета се търкаляха криволичещи пред вятъра.
Стана по-ясно от всякога защо старият Санчес бе построил къщата в падината — вятърът и праховете там не проникваха, а изворът, макар и да намаляваше, продължаваше да бълва чиста и студена вода. Като гледаше обаче своята суха и покрита с прах земя, Адам изпитваше паниката, която обзема всеки пришълец от Изтока, попаднал за първи път в Калифорния. Лете в Кънектикът две седмици без дъжд са вече засушаване, а цял месец — истинска суша. Не е ли зелено, полето значи е загинало. Но в Калифорния от края на май до първи ноември поначало не вали. И човекът от Изтока, колкото и да е предупреждаван, смята, че в сухите месеци земята тук гине.
Адам прати Ли да отнесе на Самуел Хамилтън бележка, с която го викаше да обсъдят пробиването на няколко кладенеца в новото му имение.
Самуел седеше на сянка и наблюдаваше сина си Том, който сглобяваше измисления от него нов и необичаен капан за еноти, когато Ли пристигна с колата на Траск. Скръствайки ръце в ръкавите си, Ли зачака Самуел да дочете бележката.
— Том — обади се Самуел, — смяташ ли, че би могъл да поемеш работата, та аз да изтичам до един пресъхнал човек, за вода да поговорим?
— А защо да не дойда с тебе? Може да имаш нужда от помощ.
— В приказките? Няма да имам. Ако стигне аз да си кажа думата, до копаене скоро няма да допрем. С кладенците вървят и много приказки, по пет-шестстотин думи за всяка лопата.
— Ще ми се да дойда. Нали у мистър Траск? Не можах да се запозная с него, когато е идвал.
— Това ще стане, когато почнем да копаем. Пък съм и по-стар от тебе. В преговорите аз държа първенството. Освен това, Том, енотът ще си пропъхне красивата лапичка ей тука и ще се измъкне. Знаеш колко е хитър.
— Това тука виждаш ли го? Навинтва се и се притиска. И ти да си, не можеш се измъкна.
— Защото не съм хитрец като енота. Все пак мисля, че си го изпипал. Том, момчето ми, хайде да оседлаеш Славословието, пък аз да кажа на майка ти къде отивам.
— Аз довел калуца — намеси се Ли.
— Да, но нали все пак ще трябва да се върна вкъщи.
— Аз довездам облатно.
— Глупости! — рече Самуел. — Ще си взема коня, с него да се върна.
Самуел се намести в колата до Ли, а тежко подкованият и оседлан кон затътри нозете си отзад.
