— Как се казваш? — дружелюбно попита Самуел.
— Ли. Има и длуги имена. Но Ли е бастино, на семейство. Казвайте Ли.
— Много съм чел за Китай. Там ли си роден?
— Не. Тук лоден.
Самуел дълго мълча; каручката се заклатушка по коловозите, слизащи в прашната долина.
— Ли — поде най-сетне той, — не искам да го приемаш като неуважение, но никога не ми е било ясно защо вашите хора продължават да говорят завалено, след като някаква си неграмотна маймуна от черните ирландски тресавища, главата й пълна с галски, а езикът й като картоф, за десет години се научава да ломоти английски колкото за тройка.
Ли се ухили.
— Аз говоли китайски.
— Добре, допускам, че си имаш основания. Това не е моя работа. Надявам се, ще ми простиш, но не вярвам.
Ли го погледна и кафявите очи под заоблените клепачи сякаш се разтвориха, станаха по-дълбоки и вече не така чужди, станаха просто човешки очи, топли и разбиращи. Ли се изсмя.
— Това е повече от удобство — каза той, — дори нещо повече от самозащита. Прибягваме до него, за да ни разбират.
Самуел с нищо не показа, че е забелязал промяната.
— Първите две разбирам — замислено рече той, — но последното ми се изплъзва.
— Знам — каза Ли, — мъчно е да се повярва, но на мен и на моите приятели толкова често ни се е случвало, че вече ни се струва като правило. Ако се изправя например пред някоя дама или господин и му заговоря, както ви говоря сега, няма да бъда разбран.
— Защо?
— Очакват завален говор и само завален говор слушат. Но ако им говоря на правилен английски, няма и да ме чуят, значи няма и да ме разберат.
— Нима е възможно? Аз как те разбирам?
— Нали затова разговарям с вас. Вие сте от ония редки личности, които могат да сложат граница между наблюдението и предубеждението. Виждате нещата каквито са, докато повечето хора виждат само онова, което очакват.
— Не бях се замислял. Пък и не съм бивал поставян на такива изпитания като тебе. В твоите думи има искрица истина. Знаеш ли, много ми е приятно да разговаряме. Щеше ми се да ти задам сума въпроси.
— На вашите услуги.
— Сума въпроси. Ето например тази плитка на косата ти. Бях чел, че била отличителен знак на робите, наложен от манджурците, когато завладели Южен Китай7.
— Вярно е.
— Тогава, за Бога, защо я носиш тук, където няма никакъв манджурец?
— Говоря с китайски акцент, а плитката е китайски атрибут. Нали разбирате?
Самуел гръмко се засмя.
— С това би трябвало да ме убедиш. Да можех и аз да си имам подобно скривалище!
— Чудя се дали ще мога да ви обясня — рече Ли. — Много е трудно, когато няма сходство в житейския опит. Както разбрах, и вие не сте раждан в Америка.
— Не съм. В Ирландия.
— И за няколко години можете напълно да се обезличите. Докато аз, който съм роден в Грас Вели, ходил съм на училище и съм изкарал две-три години в Калифорнийския университет, нямам никакъв шанс да се смеся с вас.
— Ами ако си отрежеш плитката и се обличаш и говориш като другите?
— Не става. Опитвал съм. За така наречените „бели“ пак си оставам китаец, при това такъв, на когото не може да се вярва. В същото време китайските ми приятели ще странят от мен. Отказах се. — Ли спря колата под едно дърво и развърза поводите. — Време е за обяд — рече той, — приготвил съм тук нещо. Нали ще хапнете?
— Разбира се. Само да се наместим под оная сянка. Понякога забравям да ям, а това е много необяснимо, тъй като винаги съм гладен. Любопитни неща разказваш. Долавям приятната нотка на една меродавност. Сега почна да ми се мярка мисълта, че би трябвало да се върнеш в Китай.
Ли насмешливо се усмихна.
— Струва ми се, че след някоя и друга минута ще се уверите: цял живот съм опитвал, без да пропускам нито една възможност. Бях в Китай. Баща ми беше сравнително заможен човек. Но нищо не излезе. Казваха, че съм изглеждал като чуждоземен демон, че съм приказвал като чуждоземен демон. Правех грешки в поведението, не познавах чувствителността, която се беше развила, след като баща ми е напуснал Китай. Не ме приеха. Може и да не ми повярвате, но тук се чувствам по-малко чужд, отколкото в Китай.
— Ще трябва да повярвам, защото в това има смисъл. Даваш ми материал за разсъждения най-малко до двайсет и седми февруари. Имаш ли нещо против въпросите ми?
— По същество не. Бедата е там, че като говориш завалено, почваш и да мислиш завалено. Непрекъснато пиша, за да си поддържам английския. Да слушаш и да четеш, не е като да говориш и да пишеш.
— Не се ли случва да сбъркаш? Искам да кажа, да минеш на чист английски?
— Не. Според мен въпросът е кой какво очаква от тебе. Като погледнеш човека в очите, виждаш, че иска да му приказваш завалено и да си влачиш нозете. Приказваш му завалено и почваш да влачиш нозе.
— Сигурно е така — рече Самуел. — И аз също. Разказвам на хората смешки, защото идват при мен откъде ли не, за да се посмеят. И се мъча да ги развеселявам дори когато ми е тежко.
— Нали за ирландците казват, че били весел народ, преливащ от майтапи?
— Като с твоя завален език и плитката! Не са такива. Те са мрачен народ, надарен да страда повече, отколкото е заслужил. Казват, че без уиски, което да напоява и да смекчава света, ирландците ще си теглят куршума. А дрънкат вицове, защото от тях това се очаква.
Ли разгъна някакво малко шише.
— Ще опитате ли? Китайците пият „нкапи“.
— Какво е то?
— Китайска лакия, силна лабота. Впрочем най-обикновено бренди, но с пелин. Много е силно. Смекчава света.
Самуел сръбна от бутилката.
— Има вкус на гнили ябълки.
— Да, но хубави гнили ябълки. Опитайте го на задната част на езика.
Самуел отпи голяма глътка и килна глава назад.
— Разбирам какво искаш да кажеш. Наистина е хубаво.
— Ето тука сандвичи, туршия, сирене… а това е мътеница.
— Добре си се справил.
— Да, старая се.
Самуел захапа един сандвич.
— Колебаех се между петдесетина въпроса. От това, което ми каза, се оформи един, най-страшният. Имаш ли нещо против?
— Ни най-малко. Само за едно искам да ви помоля — да не говорим така, когато наоколо има други уши. Само ще ги обърка, пък и бездруго няма да повярват.
— Ще се помъча — каза Самуел. — Но ако се изпусна, помни, че съм геният на смешките. Не е лесно да срежеш един човек на две части по средата и всеки път да улучваш една и съща половинка.
— Мисля, че се догаждам какво ще ме питате.
— Какво?
— Защо съм приел да бъда слуга.
— Как, по дяволите, позна?
— Трябваше да последва.
