докосна планините на запад, защапука напред-назад от кухнята да изнася студено месо, кисели салати от картофи и туршии, торта от кокосово брашно и сладкиш с праскови за вечеря. В средата на масата бе оставил исполински каменен кърчаг, пълен с мляко.
Адам и Самуел се зададоха от умивалнята с блестящи от вода лица и коси. След сапуна брадата на Самуел бе станала пухкава. Застанаха до поставената на магарета маса и зачакаха Кати. Тя излезе, пристъпвайки бавно, като внимаваше къде ще мине, сякаш се бои, че може да падне. Широката пола и престилката донякъде скриваха подутия й корем. Беше със спокойно, детинско лице и пляскаше с длани. Едва като стигна масата, вдигна очи най-напред към Самуел, после към Адам. Адам й подаде стол.
— Ти не се познаваш с мистър Хамилтън, скъпа.
— Приятно ми е — рече тя и протегна ръка. Самуел я изучаваше.
— Прелестно лице — отбеляза той. — Радвам се. Надявам се, добре сте?
— О, да! Добре съм.
Мъжете седнаха.
— Ще не ще, тя винаги прави нещата официални — рече Адам. — Всяко хранене е нещо като празник.
— Не говори така, не е вярно — каза тя.
— На тебе, Самуел, не ти ли се струва като тържествен случай? — попита Адам.
— Струва ми се. И мога да ви кажа, че от мене по-голям кандидат за тържествени случаи няма. Децата ми са още по-зле. Синът ми Том днес искаше да дойде с нас. Умира да се разкара от ранчото.
Изведнъж Самуел усети, че продължава да говори само за да предотврати тишината, която би налегнала масата. Млъкна и се възцари безмълвие. Докато ядеше своя резен печено агнешко, Кати гледаше в чинията си. Когато лапаше с малките си остри зъби, тя вдигаше очи. Широко поставени, те не казваха нищо. Самуел потръпна.
— Нали не е хладно? — попита Адам.
— Хладно? Не. Просто ме полазиха тръпки.
— Да, познавам това чувство.
И отново настана тишина. Самуел изчака някой да заговори, макар да знаеше отнапред, че това няма да стане.
— Харесва ли ви нашата долина, мисис Траск?
— Какво? Ах, да.
— Ако не е много нагло да запитам, кога очаквате бебето?
— След около месец и половина — каза Адам. — Жена ми е от онзи тип хора, които не говорят много.
— Понякога мълчанието е най-красноречиво — рече Самуел и забеляза, че за миг очите на Кати се вдигнаха и пак се спуснаха; стори му се, че белегът на челото й потъмня. Нещо я бе шибнало, както се шибва с плетен камшик впрегнат в двуколка кон. Самуел се помъчи да си спомни какво бе казал, та тя така се прибра в себе си. Усети, че го обзема онзи вид напрежение, което изпитваше току преди водната му пръчица да се наведе надолу, усещането за нещо необяснимо и натегнато. Погледна Адам — той наблюдаваше жена си с възхищение. Ако е имало нещо необяснимо, то не е Адам. На лицето му беше изписано щастие. Кати дъвчеше бялото месо с предни зъби. По-рано Самуел не бе виждал да се дъвче така. И когато преглътна, езичето й обиколи устните завчас.
В съзнанието на Самуел се повтаряха едни и същи думи: „Нещо… о какво ли ще е то? Нещо нередно.“ А тишината така продължаваше да тежи над масата.
Зад себе си дочу нозе. Обърна се. Ли сложи на масата чайник и се отдалечи, влачейки нозе.
И Самуел заговори, за да прогони мълчанието. Разказа как пристигнал в долината от Ирландия, но още в началото установи, че не го слушат нито Кати, нито Адам. За да се увери в това, изпробва една малка хитрост — беше я измислил да проверява дали децата му го слушат, когато го молеха да им почете и не го прекъсваха. Издума две абсолютно безсмислени изречения. Не се усетиха — нито Адам, нито Кати. Отказа се.
Натъпка си вечерята, изсърба чая врял и сгъна салфетката си.
— Мадам, ще ме извините. Отивам си. Благодаря за гостоприемството.
— Лека нощ — каза му тя.
Сякаш откъснат от приятно съновидение, Адам скочи.
— Не си отивай. Надявах се да те убедя при нас да нощуваш.
— Не, благодаря, пък и не мога. С коня не е далече. Струва ми се, впрочем знам, сега ще огрее и луната.
— Кога ще почнеш кладенците?
— Първо да си наглася сондата, да наточа това-онова, къщата си в ред да сложа… След няколко дни ще пратя машинариите по Том.
Адам бе почнал да се съживява.
— Дано да е скоро — рече той. — Искам по-бързо. Кати, ние с тебе ще си създадем най-хубавия дом на света. Друг такъв никъде няма да има.
Самуел премести поглед към лицето й. Бе си останало непроменено. В очите нямаше израз, извитата нагоре уста беше като изрязана в камък.
— Чудесно ще бъде — рече тя.
При което за миг Самуел почувства, че му иде да стори или каже нещо, да разтърси Кати и да я изведе от нейното отдалечение. И наново потръпна.
— Пак ли тръпки? — попита Адам. Сумракът гъстееше и дърветата се виждаха на небето притъмнели. — Хайде, лека нощ.
— Ще те изпратя.
— Недей, остани при жена си. Не си се навечерял.
— Но аз…
— Сядай, човече. Мога да си намеря коня, пък не го ли намеря, ще задигна някой от твоите. — Самуел леко тласна Адам на стола му. — Лека нощ. Лека нощ, мадам. — След което бързо се отправи към навеса.
Старото плоскокопитно Славословие изтънчено скубеше сено от яслата с приличните си на калкани устни. Синджирът му подрънкваше, докосвайки дървото. Самуел откачи седлото от огромния гвоздей, на който висеше с дървеното си стреме, и го преметна върху широкия гръб. И вече пристягаше каишите през халките на подпругата, когато чу зад гърба си някакъв шум. Обърна се и зърна силуета на Ли, очертан върху последните светли, незасенчени петна.
— Кога се връщате? — тихо попита китаецът.
— Не зная. Някой и друг ден, или седмица. Ли, какво става?
— Какво да става?
— Господи, мравки ме полазиха. Тук има нещо нередно, нали?
— Какво искате да кажете?
— Прекрасно знаеш какво искам да кажа.
— Китаец само лаботи, не чува, не говоли.
— Да, смятам, че си прав. Разбира се, прав си! Прости, че те попитах, не беше много възпитано. — Обърна се, пъхна юздечката в устата на Славословие и прокара ушите му в оглавника. Откачи синджира и го пусна в яслата. — Лека нощ, Ли — рече той.
— Мистър Хамилтън…
— Какво?
— Не ви ли трябва готвач?
— В моята къща не мога да си позволя готвач.
— Няма да ви искам много.
— Лайза ще те убие. Защо, искаш да напуснеш ли?
— Просто ми хрумна да питам. Лека нощ.
