добре.
— Разкажете ми за пръчката — каза Адам. — Как познава?
Самуел погали своя жезъл, вече привързан за седлото.
— Аз лично не бих й вярвал, но си върши работата. — И се усмихна на Адам. — Може би става точно така. Може би аз си знам къде е водата, с кожата си я усещам. Едни хора са надарени в една посока, други — в друга. Да кажем, скромността или дълбокото неверие в себе си — те са ме принудили да прибягвам до магията, за да изтиквам на повърхността неща, които и без това са ми известни. Виждате ли в това някакъв смисъл?
— Ще трябва да си помисля — каза Адам.
Конете им следваха пътя си сами, навели ниско глави с отпуснати юзди.
— Искате ли да нощувате у нас? — попита Адам.
— Мога, но по-добре да си отида. Не съм предупредил Лайза, че ще отсъствам през нощта. Не ми се ще да я тревожа.
— Но тя нали знае къде сте?
— Естествено, знае. Но ще се прибера още тази нощ. Няма значение по кое време. Ако настоявате да остана за вечеря, с удоволствие. А кладенците? Кога искате да ги почна?
— Веднага щом ви е възможно.
— Знаете, че никак не е евтино човек да си има работа с водата. Ще трябва да ви поискам по петдесет цента на стъпка, ако не и повече, зависи на какво ще се натъкнем. Много пари ще дойде.
— Парите аз ги имам. Мене кладенците ми трябват. Вижте, мистър Хамилтън…
— Самуел е по-просто.
— Виж, Самуел, намислил съм от тази земя да направя градина. Запомни, казвам се Адам. Досега не съм притежавал никакъв рай, камо ли да са ме прогонвали от него8.
— Не съм чувал по-добър довод да създадеш градина — възкликна Самуел. Сетне се засмя: — А къде ще бъде овощната?
— Ябълки няма да садя — рече Адам. — Би означавало да си търся белята.
— А какво е мнението на Ева? Не забравяй, тя има думата! Всяка Ева се радва на ябълките.
— Но не и тази. — Очите на Адам блестяха. — Тази Ева ти не я познаваш. Би одобрила каквото и да реша. Мисля, че никой не може да разгадае нейната добрина.
— Каква рядкост! До ден днешен не съм познавал такъв природен дар!
Наближаваха малката странична долинка, от чието гърло се излизаше при къщата на Санчес. Оттук вече се виждаха закръглените зелени корони на гигантските дъбове.
— Дар — повтори Адам тихо. — Човек не знае. Никой не може да знае. Водил съм безцветен живот, мистър Хамилтън, тоест Самуел. Не че е бил лош, ако го сравниш с другите, но е бил едно нищо. И не зная защо споделям всичко това.
— Може би защото искам да го чуя.
— Майка ми е умряла… не я помня. Мащехата ми беше добра жена, но болнава и объркана. А баща ми беше строг и прекрасен човек, може би герой.
— Но ти не го обичаше, нали?
— Струваше ми се като в църква, нямах никакъв страх от него.
— Знам — кимна Самуел, — някои се стремят към това. — И се усмихна унило. — Всякога съм искал другото. Лайза твърди, че в това ми е слабостта.
— Моят баща ме набута във войската, на Запад — рече Адам. — Срещу индианците.
— Да, ти ми каза. Но не разсъждаваш като военен.
— Не ме биваше… Аз май всичко ти разказвам.
— Щом е така, значи е необходимо. Винаги има причина.
— От войника се иска да върши онова, което ние имаме за задача. Ако не друго, да е съгласен. Аз така и не можах разумно да си обясня защо убивам мъже и жени, нито пък разбрах, когато ми го обясняваха.
Известно време яздеха, без да продумат.
— От армията се измъкнах — продължи Адам — целият в кал, сякаш излизах от тресавище. Доста поскитах, преди да се върна у дома, в къщата, която помнех, ала не обичах.
— А баща ти?
— Почина. А у нас, такова място — или да безделничиш, или да се претрепеш от работа в очакване на смъртта. Все едно че ти предстои последен излет.
— Сам ли?
— Не, имам брат.
— А къде е той? Чака си излета?
— Да, да, точно така. И тогава се появи Кати. Ще ти разкажа някой път, когато мога и когато поискаш да узнаеш.
— Искам — каза Самуел. — Историите ги ям като грозде.
— От нея излиза някаква светлина. И всички цветове се променят. Светът се избистря. И ти е хубаво да посрещнеш новия ден. Нищо не те ограничава. И всички хора стават хубави и добри. И страховете ми изчезнаха.
— Познато ми е — рече Самуел, — като стар приятел. Никога не изчезва, само се измества — или то, или ти. Да, познато ми е — и очите, и носът, устата и косите…
— И всичко това от едно младо пребито момиче!
— А не от тебе?
— Не, иначе щеше да бъде така още преди. Обратно, Кати го донесе, само с нея го има. Сега разбираш защо ги искам тия кладенци. Да се отплатя по някакъв начин за полученото богатство. Ще направя градината толкова хубава и толкова красива, че да бъде най-подходящото за нея място, за нея и за нейния блясък.
Самуел преглътна няколко пъти и когато заговори, гласът му бе сух, като че нещо бе стиснало гърлото му.
— Разбирам какво съм длъжен да направя — каза той.
— Съвсем ясно го разбирам, ако изобщо съм мъж и ако изобщо съм ти приятел.
— Не те разбирам.
— Мой дълг е — иронично продължи Самуел — да тегля един ритник в мутрата на тази твоя заблуда, а след като падне, да я вдигна и да я наплескам с тиня, ама достатъчно гъста, че да погълне опасната й светлина. — Гласът му се засилваше от напрежение. — Би трябвало да ти я покажа, както е покрита с нечистотии, та да видиш колко е мръсна и опасна! Би трябвало да те принудя по-отблизо да я погледнеш, за да схванеш колко всъщност е грозна. Би трябвало да те накарам да помислиш за непостоянството и да ти дам примери. Би трябвало да ти връча кърпичката на Отело! О, зная, че съм длъжен! Длъжен съм да оправя заплетените ти мисли, да ти отворя очите, че твоите пориви са мътни като олово и скапани като мъртва крава в дъждовно време. И ако изпълня дълга си както трябва, бих могъл да ти върна стария живот, да изпитам радост от това и да те приветствам отново в плесенясалото братство…
— Ти шегуваш ли се? Май не трябваше да казвам…
— Това е приятелски дълг. И аз имах един приятел, който навремето направи същото за мен. Но аз не съм истински приятел. Никой от равните ми няма да ме похвали. Всичко е прелестно, дръж си го, тържествувай с него! А аз ще ти изкопая кладенците дори ако се наложи да спусна сонда чак до непрогледния център на Земята. И ще ти изстискам вода, както се изстисква портокалов сок.
Минавайки под големите дъбове, отправиха се към къщата.
— Ето я — рече Адам, — седнала е навън. — И извика:
— Кати, той казва, че има вода, много вода! — Сетне към него:
— Ти знаеше ли, че е бременна?
— Дори отдалече изглежда очарователна — каза Самуел.
4
Денят бе минал зноен, затова Ли подреди масата на открито, под един от дъбовете, и когато слънцето
