— Не ти ли е неприятен този въпрос?
— От вас не. Неприятни въпроси няма освен ония, които са облечени в снизхождение. Лично аз не зная кога да си слуга е станало недостойно. Та това е убежището на философа, храната на леността и ако се изпълнява както трябва, е позиция, даваща власт и дори любов. Не разбирам защо по-интелигентните хора не си избират подобна кариера. Да се научат да го вършат добре и сетне да жънат облагите. Добрият слуга е абсолютно застрахован не поради добрината на господаря, а поради неговите навици и лентяйство. Хич не е лесно човек да си подправя гозбата и сам да си подрежда дрехите, когато си ляга. Ще си вземе и лош слуга, но няма да се промени. Но добрият слуга, пък аз съм превъзходен, може изцяло да подчини своя господар, да му подсказва какво да мисли, как да постъпва, за кого да се ожени, кога да се разведе, да го направи страхливо послушен или да дозира щастието му, а накрая и да бъде споменат в неговото завещание. Само да бях поискал, можех да ограбя, да разголя и да пребия всеки, за когото съм работил, и пак щях да получа неговата благодарност. Най-сетне, в сегашното си положение аз съм незащитен. А господарят ще ме защитава и пази. Вие трябва и да се блъскате, и да се тревожите. А аз работя по-малко и по-малко се тревожа. И съм добър слуга. Лошият слуга нито работи, нито се тревожи, ала пак е нахранен, облечен и защитен. Не познавам друга професия, в която да се среща такава навалица от несведущи, а изрядността да е така рядка. — Слушайки напрегнато, Самуел се наведе към Ли, а Ли продължи: — Какво облекчение ще бъде сега, като мина отново на завалена реч.
— Тук сме съвсем близко до имението на Санчес — отбеляза Самуел. — Защо спряхме толкова наблизо?
— Поговолим плез това влеме — отвърна Ли. — Аз китаец номел едно. Готови за тлъгване?
— Какво, какво? А, да, разбира се. Но сигурно ти е самотно.
— Там е цялата работа — съгласи се Ли. — Мислел съм да отида в Сан Франциско и да отворя магазинче.
— Нещо като пералня? Или бакалница?
— Не. Китайски перални и ресторанти колкото щете. Мислех за може би книжарница. Допада ми, пък и конкуренцията няма да е кой знае каква. Но навярно няма да стане. Слугата губи замах.
3
След пладне Самуел и Адам яхнаха конете и поеха из имението. Както всеки следобед, задуха вятър и жълтата прах литна към небето.
— Добро място — извика Самуел, — рядко хубава земя!
— Имам чувството, че се отвява шепа по шепа — каза Адам.
— Не, само леко се придвижва. Една част отива в ранчото на Джеймс, но пък толкова идва откъм Сауди.
— Да, но този вятър не ми харесва. Дотяга ми.
— Никой не обича дълго да духа. Дразни и животните, прави ги неспокойни. Не знам забелязахте ли, но малко по-нагоре в долината взеха да садят каучукови дървета, за да спират вятъра. Евкалипти им казват, австралийски. Разправят, че за година пораствали с десет стъпки. Опитайте с няколко реда, да видим какво ще стане. След време хем ще спират ветровете, хем са чудесни за огрев.
— Добра идея — съгласи се Адам. — Но мен преди всичко вода ми е нужна. Този вятър би могъл да изпомпва всичката вода, която открия. Смятам, че ако се пробият няколко кладенеца и редовно се напоява, почвата няма да се отвява. Бих могъл да засея фасул.
Самуел присви очи на вятъра.
— Ако искате, ще се помъча да ви изкарам вода. Направил съм една малка помпа, бързо ще изтегля. Мое изобретение. Вятърните двигатели са доста скъпо нещо. Но ако аз ви ги направя, ще си спестите излишни пари.
— Много добре — каза Адам. — Няма да имам нищо против вятъра, ако работи за мене. А осигурим ли вода, ще насея люцерна.
— Но за нея никога не са давали добра цена.
— Не мислех за това. Преди няколко седмици се поразходих около Грийнфийлд и Гонзалес. Там са се настанили швейцарци. Имат чудесни малки стада от млечни крави и в годината получават по четири реколти люцерна.
— И аз чух за тях. Докарали са швейцарски крави.
Лицето на Адам светеше от намерения.
— Ей такова нещо искам. Маслото и сиренето ще продавам, а с млякото ще угоявам прасета.
— Ще спечелите за долината добро име — рече Самуел. — А за бъдещето ще се окажете истинска скъпоценност.
— Само да намеря вода.
— Водата аз ще ви доставя, стига да я има. Ще я намеря! Донесъл съм си вълшебната пръчица. — И потупа с длан една раздвоена тояжка, привързана за седлото му.
Адам посочи вляво, където едно обширно заравнено място подхранваше нисък гъстак от пелин.
— Ето тук — каза той — лежат трийсет и шест акра земя, равна почти като тепсия. Направих сонда. Горната почва е средно три и половина стъпки, като най-отгоре е пясък, а на един плуг дълбочина започва глина. Мислите ли, че тук може да бликне вода?
— Не знам, ще видим.
Слезе от коня, подаде повода на Адам и развърза своя чаталест жезъл. Хвана го за разклоненията и като го изправи нагоре, тръгна бавно с протегнати напред ръце. Вървеше на зигзаг. По едно време се намръщи и се върна няколко крачки, но после поклати глава и продължи. Адам яздеше бавно след него, водейки коня му, без да откъсва поглед от пръчката. Видя как потрепва и подскача, сякаш невидима риба е задърпала въдицата. Лицето на Самуел бе изопнато от напрежение. Продължи нататък, докато пръчката енергично изви върха си надолу въпреки силата на правите му ръце. Той бавно описа полукръг, откъсна стрък пелин и го пусна на земята. Отдалечи се от кръга, изправи пръчката отново и запристъпя едва-едва към оставения знак. Щом го доближи, върхът на пръчката отново се изви надолу. Самуел въздъхна, отпусна се и хвърли пръчката в нозете си.
— Тук мога да извадя вода — каза той, — и то не от много дълбоко. Силно дърпаше, доста вода е.
— Хубаво — рече Адам. — Искам да ви покажа още няколко места.
Самуел изтръгна една по-солидна пръчка от пелин и я заби в земята. На върха я цепна кръстообразно и прегъна четирите краища вместо знак. След това срита околните треволяци, за да не загуби после следата. При втория опит, на около триста крачки по-нататък, пръчката едва не се откъсна от ръцете му.
— А тука е цяло море от вода — каза той.
Третият опит не беше толкова резултатен. Чак след половин час пръчката незабележимо трепна.
Без да бързат, двамата се върнаха обратно към къщата на Траск. Беше златист подиробед — жълтият прахоляк в небето позлатяваше светлината. Както винаги при изтляването на деня, вятърът взе да утихва, но прахта понякога не се уталожваше чак до среднощ.
— Знаех, че мястото си го бива — каза Самуел. — Туй всеки ще види. Но не знаех, че е толкова хубаво. Изглежда, тук под земята се е събрала отцедената от планините вода. Знаете как да избирате земя, мистър Траск.
— Ние имахме ферма в Кънектикът — усмихна се Адам. — От шест поколения само камъни вадим. Едно от първите неща, които съм запомнил, е как довличахме камъните до зидовете. И си мислех, че по всички ферми е така. А тук ми е необикновено, дори ми се струва, че върша грях. Ако му потрябва на човек камък, трябва доста път да бие.
— Необясними са пътищата на греха — забеляза Самуел. — Мисля, че ако на човек се наложи да смъкне от себе си всичко, което има, и отвън, и отвътре, пак ще съумее да потули някъде по някой грях, за да има какво да му пречи. Последното, от което се отказваме.
— Може би е по-добре, за да бъдем смирени. Страхът от Бога в душите ни…
— Тъй ще е — съгласи се Самуел. — Според мен смирението е нещо полезно, рядко има човек да не си носи поне една частица, но когато се вгледаш в скромността, мъчно виждаш каква й е стойността, освен ако не решиш, че е драгоценна, защото причинява приятна болка. Страданието… чудя се дали са го изучили
