5
Адам и Кати останаха в притъмняващата вечер под дървото.
— Добър човек — каза Адам. — Харесва ми. Ще ми се да го придумам да поеме работата тук и да върти имението, нещо като главен надзирател.
— Нали си има свое имение и семейство? — рече Кати.
— Да, зная. Но това е най-лошата земя, която си виждала. От надниците при мене може да изкара много повече. Ще го помоля. Човек не свиква с нов край така изведнъж. Все едно че се раждаш повторно и се налага всичко отначало да учиш. Едно време знаех откъде да очаквам дъждовете. А тук е друго. Знаех, с кожата си усещах кога ще задуха, кога ще застуди. Но ще се науча. Да мине малко време. Добре ли се чувстваш, Кати?
— Да.
— Един ден, и той няма да бъде далече, ще видиш как цялата долина ще се раззелени от люцерна, ще я гледаш от великолепния голям прозорец на завършената къща. Ще посадя евкалиптови огради, ще изпиша семена и разсад за нещо като опитна градина. Мога да опитам и личи, китайския орех. Интересно, дали ще вирее тук? Тъй или иначе, ще пробвам, Ли ще ми каже. А щом се роди детето, ще можеш да идваш с мене, ще обикаляме целия имот с колата. Та ти изобщо не си го разгледала. Казах ли ти? Мистър Хамилтън ще постави вятърни помпи, оттук ще ги виждаме, като се въртят. — И доволно протегна нозе под масата. — Ли би трябвало да изнесе свещи. Чудно, с какво ли се е захванал…
— Адам — почти нечуто се обади Кати, — аз не исках да идвам тук. И няма да остана. Щом мога, веднага ще си отида.
— Глупости! — изсмя се той. — Ти си като децата, които за пръв път се отделят от вкъщи. Като свикнеш, като се роди детето, и ще ти хареса. Знаеш ли, когато и аз заминах за казармата, мислех си, че ще умра от мъка по дома. Но я преодолях. Всички я преодоляваме. Тъй че не приказвай такива глупости.
— Това не е глупост.
— Не ми говори, мила! След като родиш, всичко ще се измени, ще видиш. Ще видиш!
Прихвана длани зад врата си и се загледа в бледите звезди сред клоните на дърветата.
Глава 16
1
Самуел Хамилтън яздеше към дома си, нощта бе така задяна от лунната светлина, че хълмовете бяха добили съвсем лунен вид, сякаш посипани с бяла прах. Изсушени от луната, дървета и земя бяха притихнали, недишащи, мъртви. Сенките изглеждаха черни, без полусенки, а на открито всичко беше безцветно бяло. Тук-там Самуел долавяше движение — притаени, тварите, които се хранят по месечина, вършеха своята работа — еленът, който денем спи в гъстаците, цяла нощ хрупа листа; зайците, полските мишки и всички други малки и беззащитни същества се чувстват по-сигурни на тази прикриваща ги светлина, но щом ушите и муцунките заподозрат опасност, те изпълзяват, подскачат и замръзват, заприличвайки на камъни или шубрачета. Сега се трудят и хищниците — невестулките, продълговати като отблясъци кафява светлина; трътлестите диви котки, приклекнали ничком над земята, почти невидими, освен ако жълтите им очи не отразят за миг попадналата в тях светлина; лисиците, душещи с остри навирени нослета топлокръвната си вечеря; еноти, които тепат с лапи току до потока и разговарят с жабите. Койотите сумтят по скатовете и разкъсвани от радост и мъка, вдигат глави към своята богиня Луна, за да излаят чувствата си, полустрастни и полуподигравателни. И над всички тези сенки се носи улицата, влачейки петно неясен страх по земята отдолу. Следобедният вятър бе утихнал, дочуваха се само леките въздишки на бриза, раздвижен от несекващите минерални извори на стоплените сухи рътлини.
Гръмките отекващи копита на Славословие караха тези нощни жители да млъкнат, но това траеше само додето отмине. Брадата на Самуел изпускаше бели отблясъци, а сивеещата му коса стърчеше високо над главата. Черната си шапка бе обесил на лъка на седлото. Болезнен спазъм свиваше стомаха му, някакво мрачно предчувствие, което напомня гадене. Беше онази мирова скръб, надигаща се в душата като изпарение, която разстила наоколо си отчаяние, а ти се ровиш да откриеш в него виновното събитие, ала не намираш нищо. През ума на Самуел отново преминаха и чудесното ранчо, и признаците на вода, но от тях не можеше да се роди никаква мирова скръб, тъй като не таеше нито капка потисната завист. Вглеждаше се в себе си дано спипа такава завист, но не забелязваше никаква. Сети се за мечтата на Адам да създаде райска градина, за това как обожаваше Кати. Но и там нищо — нищо, ако не ставаше дума за паметта му, която тайно се бе върнала към неговата, вече изцелена загуба. То бе станало тъй отдавна, че бе забравил болката. Когато всичко е отминало, паметта е размекната, топла и уютна. Неговите слабини и бедра бяха забравили глада.
Както яздеше през светлината и мрака на поляните и дърветата, мисълта му продължаваше да се рее. Кога всъщност мировата скръб почна да го човърка в гърдите? И се сети — това беше Кати, прелестната, слабичка и нежна Кати. Но какво по-точно у нея? Беше мълчалива, но толкова много жени са мълчаливи. Тогава какво? Откъде бе дошло? Спомни си че бе почувствал някаква неизбежност, сродна на онази, която го овладяваше, когато вълшебната пръчка е в ръцете му. И си спомни как бе настръхвал от някакви тръпки. Сега вече определи кога, къде и от кого бе дошло всичко. Бе се случило на вечерята, бе дошло от Кати.
Възстанови образа й пред очите си и се вгледа в раздалечените й очи, в нежните ноздри, в устата, наистина по-малка, отколкото му се нравеше, но апетитна, малката упорита брадичка и отново пак в очите й. Студени ли бяха те? От очите ли беше? Мисълта му се завъртя на едно и също място. В очите на Кати не бе прочел никаква реплика, те нищо не бяха му казали. Зад тях не бе видял нищо познато. Това не бяха човешки очи. Напомняха му нещо, но какво ли? Някакъв спомен, нещо случило се? Помъчи се да си припомни и то се възвърна сам-само.
Споменът изскочи от годините завършен, с всичките си багри и звуци, с целия порой от чувства. Видя се съвсем мъничко момче, толкова мъничко, че се пресягаше високо, за да хване бащината си ръка. Усети под краката си каменната настилка на Лондондери, навалицата и веселието на първия голям град, който виждаше. Имаше панаир с куклени театри, сергии с всякаква стока, коне и овце, заградени насред улицата — за продажба, размяна и наддаване, други сергии с разноцветни дрънкулки, примамливи и поради разположението на баща му — почти достъпни. След това тълпата се изви като могъща река и ги понесе по някаква тясна улица като тресчици в наводнение, притисна го в гърдите и гърба и едва не отлепи нозете му от земята. Тясната улица излезе на един площад и там, пред сивата стена на някаква сграда, стърчеше висока, скована от греди скеля с провиснала въжена примка.
Хорските талази изтикаха Самуел и баща му още по-наблизо и още по-наблизо. В слуха на паметта му прозвуча бащиният глас: „Това не е работа за деца. То за никого не е, ама за деца — хич!“ Баща му се заблъска да се извърне и със сила да си пробие път назад, срещу прилива на човешката вълна. „Пуснете ни! — викаше той. — Моля, пуснете ни! С дете съм.“ Но безликата вълна безстрастно ги притисна. Самуел вдигна глава да види скелята. На високата платформа се бяха изкачили неколцина мъже с черни дрехи и черни шапки, а помежду им стоеше човек със златисти коси, тъмни панталони и светлосиня, разкопчана на гърдите риза. Самуел и баща му бяха толкова близо, че бе достатъчно да си вдигне главата, за да гледа.
Златният човек беше като че без ръце. Погледна някъде над множеството, сетне наведе поглед право към Самуел. Картината стана ясна, светла и съвършена. В очите на човека нямаше никаква дълбочина, не приличаха на ничии други очи, това не бяха очи на човек.
Внезапно нещо на платформата се раздвижи и баща му сложи и двете си ръце върху главата на момчето — дланите скриха ушите му, а пръстите се сключиха на тила му. Самуел бе принуден да сведе глава и лицето му се долепи плътно в черното празнично палто на баща му. Както и да се въртеше, не можа да си отмести главата. Виждаше единствено една светла ивица в ъглите на очите си, а до ушите му стигна приглушен от дланите на баща му рев. В ушите си чу как се блъска сърцето му. Сетне усети, че ръцете и дланите на баща му се вцепеняват с пристегнати мускули, а с лицето си долови, че баща му диша на пресекулки, дълбоко поема дъх и го задържа, а ръцете изведнъж затрепераха.
Към този спомен имаше още нещо, изрови и него и видя сценката пред себе си, във въздуха над главата
