Адам припкаше насам-натам като смутена пчела, която не знае кой от многото цветове да избере. Сядаше до Кати да й разкаже за току-що получените корени ревен. Скицираше й новия вид перка, която Самуел бе изобретил за помпите — беше с променящ се ъгъл, за него време нещо нечувано. Препускаше до кладенеца и с въпросите си все забавяше работата. Разбира се, докато обсъждаше кладенците с Кати, то при Хамилтънови говореше непрекъснато за раждания и за отглеждане на кърмачета. За Адам това бе хубаво, най-хубавото време в живота му. Сега беше повелител на своя безкраен, необгледен живот. А лятото преминаваше в задушна, уханна есен.
2
При кладенеца Хамилтънови бяха привършили обяда си с хляба на Лайза, изсъхналото сирене и отровното кафе, сварено в консервена кутия. Очите на Джо тежаха и тъкмо обмисляше как да кръшне в драките и да подремне. Самуел коленичи в песъкливата почва да разгледа изкривените и разкъсани витла на сондажната бургия. Току преди да прекъснат работа, за да обядват, бургията се бе натъкнала на нещо, на трийсет стъпки дълбочина, което бе приплескало стоманата, като че е олово. Самуел изстърга ръба на витлото с джобното си ножче и заразглежда стружките в дланта си. Очите му засвяткаха от Детска възбуда. Протегна ръка и изсипа стружките в ръката на Том.
— Погледни, сине. Какво мислиш, че е това?
Джо изобиколи предната част на палатката и се приближи. Том се взря в парчетата.
— Каквото и да е, твърдо е — рече той. — Диамант да е, не е, толкова голям… На метал прилича. Или искаш да кажеш, че сме пробили някой заровен локомотив?
Баща му се засмя:
— На трийсет стъпки дълбочина! — Беше във възторг.
— Изглежда ми като инструментална стомана — продължи Том. — Ние тук нямаме нищо, с което да излезем насреща й. — И забеляза едва загатнатия радостен израз в бащиното си лице. Тръпка на споделена радост парна и него. Децата в семейство Хамилтън обичаха миговете, в които умът на баща им захвърляше всякакви юзди. Тогава светът се населяваше с чудеса.
— Метал, казваш — рече Самуел. — И мислиш, че е стомана. Том, първо ще направя едно предположение, а после ще вземем проба. Чуйте сега и запомнете. Мисля, че ще открием никел, може и сребро, въглерод и манган. Как ми се ще да го изкопаем! Намира се в морски пясък. Нали все на това се натъкваме.
— Я повтори, какво е според тебе? Никел и сребро…
— Трябва да е било преди много хиляди века — почна Самуел, а синовете му вече знаеха, че той вижда всичко съвсем ясно. — Тук всичко навярно е било вода, едно вътрешно море, над което са кръжали и гракали чайки. И ако е станало през нощта, било е страшно красиво. Най-напред една светла линия, сетне един бял лъч, а след това цяло дърво от ослепителна светлина, която се спуска на дълга дъга от небето. И тогава водата изведнъж изригва и се вдига огромна гъба от изпарения. Ушите ви щяха да бъдат зашеметени от този звук, защото трясъкът ще дойде едновременно с избухването на водата. След което отново ще настъпи черна нощ, след ослепителната светлина така става. Малко по малко ще почнете да различавате мъртвата риба, която изплува и показва сребристите си кореми в светлината на звездите, а птиците ще се спуснат с писъци да я грабят. Колко красиво само като си го представиш, и какво мъртвило, нали? — Както всеки път, той ги бе накарал да видят всичко.
— Смяташ, че е метеорит, нали? — тихо попита Том.
— Точно така. И ще го докажем с пробата.
— Хайде да го изкопаем! — нетърпеливо каза Джо.
— Ти можеш да го изкопаеш, пък ние ще търсим вода.
— Ако пробата покаже никел и сребро в достатъчно количество, ще има ли полза да се разработи? — Том беше сериозен.
— Ти си ми истински син — рече Самуел. — Та ние не знаем колко е голям, като къща или като шапка!
— Но като извадим още проби, ще видим.
— Можем, само че трябва да направим всичко тайно, а предположенията си да заровим в земята.
— Защо? Не разбирам.
— Виж, Том. Нямаш ли милост към майка си? И без това доста главоболия й създаваме. Предупредила ме е ясно и просто, че ако дам още един долар за патентоване на разни неща, ще има да я помним. Имайте милост! Не виждате ли, че потъва от срам, когато я питат хората с какво се занимаваме? Майка ви е честна жена. И ще трябва да отговори: „Отидоха да изкопаят една звезда.“ — И весело се засмя. — Никога няма да го преживее. А и как ще ни го върне! Три месеца няма да видим баница.
— Но ние не можем да го пробием — каза Том. — Ще се наложи да се преместим на друго място.
— Ще му пуснем малко взрив — рече баща му — и ако не се разпука, тогава ще почнем нова дупка. — Той се изправи. — Сега трябва да се върна до вкъщи за барут и да наточа бургията. Хайде, защо не дойдете и вие с мен? Тъкмо ще изненадаме мама и ще я накараме да готви цяла нощ и да се оплаква. Така ще премълчи, че ни се е зарадвала.
— Някой идва насам, някой тича! — прекъсна го Джо. Наистина към тях в галоп препускаше конник, необикновен конник, който се бе разперил на седлото като вързана кокошка. Когато наближи, разпознаха Ли — лактите му подскачаха като криле, а плитката се мяташе като змия. Чудно бе, че изобщо се държи и че пришпорва коня до краен предел. Спря се задъхан и поде:
— Мис Адам казва ела! Мис Кати зле, идвате бълзо! Мис плаче и вика.
— Чакай малко, Ли — спря го Самуел. — Кога се започна?
— По закуска.
— Добре, успокой се. Как е Адам?
— Мис Адам луда. Клещи, смее, повлъща.
— Естествено — рече Самуел. — Ах, тия млади бащи! И на мен се е случвало. Том, метни ми едно седло, хайде!
— Какво е станало? — попита Джо.
Самуел присви очи и погледна най-малкия си син.
— Аз и двама ви съм измъкнал на тоя свят. И още не сте доказали, че според вас съм му направил лоша услуга. Том, ти ще събереш сечивата. Върни се у дома и наточи бургията. Сандъчето с барут е на лавицата в плевника, само че внимателно, ако ти харесва да имаш ръце и крака! Джо, ти остани да наглеждаш тук.
Но какво ще правя тук сам? — завайка се Джо.
За миг Самуел замълча. После продума:
— Джо, обичаш ли ме?
— Разбира се.
— Ако чуеш, че съм извършил голямо престъпление, ще ме предадеш ли на полицията?
— Какви ги дрънкаш?
— Ще ме предадеш ли?
— Няма!
— Добре тогава. В кошницата ми под дрехите ще намериш две книги. Нови са, тъй че бъди по-нежен с тях. Това е двутомникът на един човек, за когото светът тепърва ще има да слуша. Ако искаш, почни да четеш, все малко ще ти се отворят очите. Казва се „Принципи на психологията“, автор е Уилям Джеймс9, от Източните щати. Няма нищо общо с разбойника по железниците10. Само че, Джо, ха си ме издал за книгите, ха съм те погнал от вкъщи! Майка ти, ако усети, че си давам парите за книги, също ще ме изгони.
Том доведе оседлания кон.
— Може ли след него и аз да ги прочета?
— Да — каза Самуел и преметна леко крак над седлото.
— Хайде, Ли!
Китаецът настояваше да препуснат, но Самуел го озапти:
— По-спокойно, Ли! Обикновено раждането трае по-дълго, отколкото си мислиш.
