ръмжащи, устните й откриха ситните зъби, но не му отговори. Той впери поглед в нея. — Не съм дошъл по своя воля, а като приятел. И съвсем не ми е толкова приятно, млада госпожо. За вашите тревоги нищо не зная, пък и от минута на минута ми става все по-безразлично. Но може би ще ви спестя страданието, кой знае? Ще ви задам още един въпрос. И ако не отговорите и отново ми изръмжите, ще си взема шапката и ще ви оставя да се въргаляте.
Думите му паднаха в съзнанието й като оловни капки във вода. Костваше й грамадно усилие. Потръпвайки, той видя как лицето й се променя, стоманените острия в очите й се скриха, устните й се свиха от права линия на дъга, ъгълчетата се повдигнаха. В ръцете й долови движение, юмруците се разтвориха и пръстите й отново порозовяха. Лицето й пак стана младо и невинно, търпеливо в болката си. Сякаш в някакъв магически фенер бяха подменили една картинка с друга. И тихо му каза:
— Водата изтече призори.
— Така е по-добре. А болките почнаха ли?
— Да.
— На колко време?
— Не знам.
— Добре, аз съм тук от четвърт час.
— Откакто сте дошъл, на два пъти, но слаби.
— Чудесно. Къде са ви кърпите?
— Ей в оная кошница.
— Всичко ще се оправи, мила — меко рече той.
Отвори дисагите и извади едно дебело въже, облечено със синьо кадифе и вързано в двата края на халки. Върху синьото бяха избродирани стотици дребни розови цветчета.
— Лайза ви прати родилното си въже — рече той, — да се държите, когато почне. Направи си го в навечерието на първото раждане. Като се вземат нашите, че и децата на приятелите ни, това въже доста народ е измъкнало на бял свят. — И промуши двете халки в долните стълбове на леглото.
Очите й внезапно светнаха, гърбът й се огъна като пружина и в страните й нахлу кръв. Той я зачака да извика и предпазливо погледна затворената врата. Но вик нямаше, само поредица от глухи изскимтявания. След няколко секунди тялото й се отпусна и ненавистта отново се настани в израза й. Дойде нов напън.
— Ето, мила — утешително заговори Самуел. — Една ли бяха, или две? И аз не знам. Колкото повече вижда човек, толкова се убеждава, че всички са различни. Я да взема да си измия ръцете. — Главата й се затръшка встрани. — Тъй, тъй, моето момиче. Още малко, и бебето ще се покаже. — Положи ръка на челото й, където тъмнееше ядовитият белег. — Как можа да си нараниш така главата?
Главата й се изви назад и острите й зъби се впиха в месестата част на дланта му под малкия пръст. Той извика от болка и се помъчи да се отдръпне, но челюстите й вече се бяха сключили, а главата й се завъртя и заобръща, подмятайки ръката му, както куче си играе с възглавница. Измежду стиснатите й зъби излизаше оглушително ръмжене. Той я зашлеви по бузата, но това се оказа безрезултатно. Тогава Самуел машинално, сякаш се бори с куче, протегна лявата си ръка, хвана я за гърлото и спря дъха й. Тя се огъна, зъбите й разкъсаха месото, отпуснаха се и той издърпа ръката си. От разкъсаната рана струеше кръв. Отстъпи от леглото и погледна поразията, оставена от зъбите й. Сега го обзе страх. Но когато върна очите си върху нея, лицето й отново изглеждаше спокойно, младо и невинно.
— Съжалявам — побърза да каже тя, — о, колко страшно съжалявам! — Самуел потръпна. — От болката беше — оправда се Кати.
Самуел се засмя.
— Май че трябваше да ти запуша устата! Едно време същото ми се случи с една кучка, коли беше. — Забеляза как за миг в очите й просветна ненавист, но тя бързо се оттегли. — Имате ли с какво да го промия? Хората са по-отровни и от змиите.
— Не зная.
— Добре де, уиски поне нямате ли? С уиски ще го промия.
— Второто шкафче.
Заля кървящата рана с уиски и, докато от спирта го засмъдя, опита се да прилепи разкъсаната кожа. В стомаха си усещаше силна премала, желанието да повърне замрежи погледа му. Отпи глътка уиски, дано му премине. При мисълта да обърне отново очи към леглото изпита ужас.
— Някой и друг ден тази ръка за нищо няма да я бива — рече той.
След това Самуел разказа на Адам:
— Изглежда, е направена от китова кост. Докато аз се приготвя, тя роди. Бебето изскочи като тапа. Вода още нямах да го изкъпя. И дори не се хвана за въжето! Все едно от балени, много еластична! — Впусна се към вратата и повика Ли да донесе топла вода. Адам се втурна в стаята. — Момче! — извика Самуел. — Имаш син! Чакай малко! — смъмра го той, защото Адам бе забелязал бъркотията в леглото и лицето му бе почнало да позеленява. — Прати ми Ли — разпореди се той, — а ти, Адам, ако все още имаш власт над ръцете и краката си, бягай в кухнята и ми свари едно кафе! И провери дали лампите са пълни и дали са им чисти шишетата! — Адам се обърна като пияна кукла и излезе от стаята. След миг надникна Ли. Самуел посочи вързопа в коша за пране. — Облей го с топла вода, Ли, и гледай да не го лъхне течение! Господи, Лайза трябваше да е тук. Не мога всичко наведнъж… — И се обърна към леглото. — Ей сега, мила, ей сега ще те изчистя. — Кати отново се сгъна и изръмжа от болка. — След малко ще премине — рече той. — Нали трябва да излезе и ризата. А при тебе става бързо. Ето на, дори не ти се наложи да дърпаш въжето на Лайза… — Но в този момент видя нещо, опули се и незабавно се залови за работа. — Всемогъщи Боже! Още едно!
Както и с първото, второто излезе също тъй лесно и невероятно бързо. Самуел върза пъпната връв, Ли пое второто бебе, изми го, пови го и го постави в коша. Самуел почисти майката, отмести я нежно и смени постилките. Но установи, че няма никакво желание да я погледне в лицето. Пипаше колкото може по-живо, тъй като ухапаната ръка бе почнала да се вдървява. Покри я до брадичката с чист бял чаршаф и повдигна главата й да й пъхне чиста възглавница. Накрая се наложи да я погледне. Златистите й коси бяха мокри от пот, но в израза бе настъпила промяна — сега беше безизразен, каменно застинал. Гърлото й видимо пулсираше.
— Имаш двама синове — рече Самуел, — две чудесни момчета. Но не си приличат. Родиха се в отделни ризи. — Тя го наблюдаваше хладно и без никакъв интерес. — Сега ще ти ги покажа.
— Не — безчувствено отсече тя.
— Хайде, хайде, не искаш ли да си видиш синовете?
— Не. Не ги искам.
— Ох, как ще се промениш! Сега си изморена, но после ще бъде друго. И да ти кажа ли? Такова бързо и лесно раждане още не бях виждал в живота си.
Очите й се отместиха от лицето му.
— Не ги искам. Искам да затулите прозорците, не ми трябва светлина.
— От изтощението е. Подир някой и друг ден ще почувстваш друго. Нищо няма да помниш.
— Ще помня! Вървете си. Изнесете ги! Да дойде Адам!
Самуел бе изненадан от тона й — в него не личеше нито неразположеност, нито изтощение, нито мекота. Затова думите му прозвучаха, без да ги е искал:
— Противна си ми! — След което му се дощя изреченото да се върне обратно в гърлото му и в мисълта. Но словата не направиха на Кати никакво впечатление.
— Пратете Адам — повтори тя.
В малката всекидневна Адам погледна разсеяно синовете си, побърза да влезе в спалнята и затвори вратата. След миг се дочуха удари — той отново заковаваше одеялата на прозорците. Ли донесе кафето на Самуел.
— Ръката ви изглежда много зле — рече той.
— Виждам. Страх ме е, че ще ми направи някоя беля.
— Защо ви го направи тя?
— Знам ли? Не е като другите хора.
— Мистър Хамилтън — каза Ли, — позволете ми да се погрижа за ръката ви. Иначе може да я загубите.
