Самуел се уплаши до смърт.
— Прави каквото искаш, Ли. В душата ми се е свила и мъка, и страх. Да бях сега дете, че да заплача! Много стар съм вече, за да се паникьосвам. В такова отчаяние не съм изпадал кой знае откога, от оня миг, когато в ръката ми, до един бликнал извор, издъхна едно птиче.
Ли излезе от стаята и след малко се върна, носейки малка абаносова кутия с гравирани усукани дракони. Седна до Самуел и извади отвътре един китайски бръснач с формата на клин.
— Ще боли — тихо предупреди той.
— Ще гледам да изтърпя, Ли.
Китаецът прехапа устни, изпитвайки сякаш болката, която щеше да причини, и дълбоко сряза ръката около белезите от зъбите, откривайки отдолу и отгоре месото, сетне оряза оръфаните краища и от раната накрая рукна чиста червена кръв. Разклати шишенце с някаква жълтеникава емулсия — на етикета се четеше „Балсам на Хол“ — и заля дълбоките срезове. Напои носна кърпа с балсама и превърза ръката. Самуел изтръпна от болка и се хвана със здравата си ръка за облегалото.
— Предимно карболова киселина — поясни Ли. — Усеща се по миризмата.
— Благодаря ти, Ли. Стегнал съм се като децата.
— Според мен по-спокоен не съм бил — каза Ли. — Ще ви направя още една чаша кафе. — Върна се с две чаши и отново седна до Самуел. — Смятам да се махна. По своя воля никога не бих стоял в кланица.
— Какво искаш да кажеш? — Самуел изстина.
— И аз не знам. Просто се изпуснах.
— Хората са глупаци, Ли — Самуел потрепера. — Май не ми беше хрумвало досега, но и китайците са глупаци.
— Какво ви кара да мислите така?
— Може би защото си въобразяваме, че чужденците са по-силни и по-добри от нас.
— Не ви разбирам.
— Сигурно тази глупост е нужна — каза Самуел. — Борбата с драконите, самохвалството, жалката храброст постоянно да предизвикваме Бога и детинският страх, който превръща всяко сухо дърво край притъмнелия път в призрак. Може би е хубаво и необходимо, но…
— Не ви разбирам — търпеливо повтори Ли.
— Навярно някакъв вятър е раздухал въглените в глупавата ми глава — каза Самуел. — По гласа ти познавам, че и с теб е така. Над тази къща чувам да плющят крила. Чувствам, че наближава нещо страховито.
— И аз.
— Знам, че и ти. И това ме кара да съм още по-неспокоен в своята глупост. Това раждане стана твърде бързо, твърде лесно, все едно че е родила котка. И аз се боя за тия котенца. Ужасни мисли ми се въртят в главата.
— Пак не разбирам — за трети път рече Ли.
— Искам да доведа тук жена си — извика Самуел. — Стига кошмари, стига призраци, стига глупост! Искам тя да дойде. Казват, миньорите занасяли в забоите канарчета, за да изпробват въздуха. Лайза не се поддава на глупостите. И освен това, Ли, ако Лайза забележи призрак, значи това е призрак, а не откъслек от някакъв кошмар. Ако Лайза долови опасност, ще трябва да залостим вратите.
Ли се надигна и приближи коша за прането да погледне новородените, но трябваше да се взре, тъй като светлината ненадейно бе почнала да гасне.
— Спят — каза той.
— Още малко, и ще ревнат. Ли, защо не впрегнеш, да отидеш до нас и да доведеш Лайза, а? Кажи й, че имам нужда от нея. Ако Том е там, нека остане да наглежда къщата. Ако не е, ще го пратя на сутринта. Ако Лайза рече да се опъне, кажи й, че тук имаме нужда от женска ръка, от проницателния поглед на жена. Тя ще те разбере.
— Ще отида — каза Ли. — Може пък и да се плашим един друг като деца на тъмно.
— И на мен ми мина през ума — рече Самуел. — Кажи на Лайза, че съм си наранил ръката на сондата. За нищо на света не й обаждай какво и как е станало в действителност.
— Първо ще запаля няколко лампи и след това тръгвам — каза Ли. — Нейното присъствие ще ни донесе облекчение.
— Точно така, Ли, ще ни донесе. Тя ще съумее да хвърли светлина в тази подземна дупка.
След като Ли подкара в сумрака, Самуел пое в лявата си ръка една лампа, но трябваше пак да я остави на пода, за да си отвори вратата на спалнята. Вътре бе тъмно като в рог и жълтата светлина се устреми нагоре, без да докосва леглото. Силен и рязък, оттам долетя гласът на Кати:
— Затвори вратата! Не искам светлина. Излез, Адам! Искам да остана сама, на тъмно!
— Искам да остана при теб — дрезгаво рече Адам.
— Не ми трябваш.
— Ще остана.
— Остани, но повече не ми приказвай! Моля, затворете вратата и махнете лампата!
Самуел се върна във всекидневната. Остави лампата на масата до коша за прането и надникна към двете спящи личица. Стиснаха клепачи и се разсумтяха — светлината явно ги подразни. Самуел погали сгорещените челца с пръст. Едното от близначетата отвори уста, прозя се необикновено широко и пак заспа. Самуел отмести лампата, приближи външната врата и пристъпи на открито. Вечерницата беше толкова ярка, че слизайки към западните планини, сякаш пулсираше в лумнали пламъци. Във въздуха не помръдваше нищо и Самуел долови аромата на черния пелин, напечен през деня. Бе непрогледно тъмна нощ. И гласът, който се обади в мрака, го сепна.
— Как е тя?
— Кой си ти? — попита Самуел.
— Аз съм, Заека! — Човекът излезе от тъмното и светлината на отворената врата очерта формите му.
— Майката ли, Заек? А, добре е тя…
— Ли каза близнаци.
— Да, момчета. По-хубаво от това здраве му кажи! Сега вече се надявам, че мистър Траск ще разкопае долината до корен. И ще засее само захарна тръстика. — Самуел не си даде сметка как промени темата: — Знаеш ли, Заек, на какво налетяхме днес? На метеорит!
— Какво е това, мистър Хамилтън?
— Опашата звезда, която е паднала преди милион години.
— Сериозно? И я намерихте? Ей, какви работи! А как си нарани ръката?
— Нали ти казах, опашата звезда. — Самуел се засмя. — Не е толкова интересно. Прищипах я на скрипеца.
— Лошо ли?
— Не, не лошо.
— Две момчета! — повтори Заека. — Моята ще пукне от завист.
— Защо не влезеш да поседнеш?
— Не, не, благодаря. Отивам да спя. С всяка година утрото сякаш идва все по-рано.
— Така е, Заек. Лека нощ.
Лайза Хамилтън пристигна към четири сутринта. Самуел спеше на стола и сънуваше, че е хванал един нажежен до червено железен лост и не може да го пусне. Лайза го събуди и огледа ръката му още преди да е хвърлила поглед към бебетата. И докато се зае да свърши както трябва нещата, които той бе почнал по своя тромав, мъжки начин, даде му нареждания и го отпрати. Трябваше да стане още тази минута, да оседлае Славословие и да препусне направо към Кинг Сити. И без да гледа кое време е, да събуди оня нехранимайко доктор, за да му оправи ръката. При положение че не е нещо сериозно, да се върне вкъщи и да чака. А освен това е престъпление да изостави най-малкия си син, не по-голям от бебе, да клечи до някаква дупка в земята и да няма кой да се погрижи за него. Работата е такава, че не е чудно от нея да се позаинтересува и сам Господ Бог.
Самуел бе жадувал за обективност, за действие и ги намери. Тя го бе отпратила на разсъмване. Ръката
