— Това добре, но как мога аз да стана момче?
Том имаше вярно ухо. Стана му ясно, че главоломно пада в очите на Мери, а не му се искаше да загуби нейната привързаност и възхищение. Заедно с това у него трептеше тънката стоманена жица на правдата, която прерязваше главичките на бързо скалъпените лъжи. Загледа се в косата на Мери, светлоруса, почти бяла, стегнато сплетена да не й пречи и с вече зацапана опашка на плитката — преди всяка по-трудна стрелба с топче тя бършеше длани в косите си. Том погледна проницателно в нейните студени и враждебни очи.
— Аз не мисля, че ти наистина искаш да се промениш.
— Искам!
Не беше прав Том, тя наистина го искаше.
— Добре — каза той, — само че не можеш. И някой ден ще бъдеш благодарна.
— Няма да бъда благодарна — каза Мери, извърна се към мен и с мразовито презрение рече: — Тоя нищо не знае!
Том неволно се сви и аз изтръпнах пред това нечувано престъпно обвинение. Мери беше по-смела и по-безжалостна от повечето деца и затова бе спечелила всички стъклени топчета в Салинас.
— Ако майка ви каже, че може — неловко продума Том, — още тази сутрин ще поръчам стридите и довечера ще ги взема.
— Не обичам стриди! — сопна се Мери, изтича в нашата стая и тръшна вратата.
— Истинско момиче — каза Том, мрачно загледан подире й. Сега бяхме останали сами и аз почувствах, че съм длъжен да превържа нанесената от Мери рана.
— Аз пък умирам за стриди плакия — рекох.
— Разбира се, че умираш. Мери също.
— Вуйчо Том, наистина ли мислиш, че няма никакъв начин Мери да стане момче?
— Да, наистина — тъжно рече той. — Щях да й кажа, ако знаех.
— Тя е най-добрата бейзболистка в Уест Енд. — Том въздъхна и наново се загледа в ръцете си. Виждах, беше сразен от неуспеха си и го съжалих, страшно мъчно ми стана за него. Донесох изтърбушената тапа с напряко набодени топлийки, образуващи решетка. — Искаш ли да ти подаря една от моите клетки за мухи? — попитах го.
О, колко благороден беше той!
— Наистина ли ще ми я подариш?
— Да. Ето виж, дръпваш една карфичка, пъхаш вътре мухата и я затваряш, а тя почва да бръмчи.
— Много ми харесва. Благодаря ти, Джон.
Залови се цяла сутрин да дълбае с остро джобно ножче един къс дърво и когато се върнахме от училище, той бе изрязал малко човешко лице с подвижни очи, уши и устни, чиито миниатюрни лостчета се съединяваха в кухината отзад. На шията имаше дупчица, затворена с тапа. Чудна играчка беше! Хващаш муха, провираш я през дупчицата и затваряш тапата. И главичката внезапно оживява. Очите се въртят, устните приказват, ушите мърдат — полудялата муха стъпва по лостчетата и ги движи. Дори Мери донякъде му прости, но доверието й в него не се възвърна, докато не разбра колко е щастлива, че е момиче, но тогава бе вече късно. Главата той подари и на двама ни. Скрита някъде, тя все още съществува и все още работи.
Понякога Том ме водеше на риболов. Тръгвахме преди изгрев-слънце и поемахме с кабриолета направо към връх Фримънт. Наближехме ли планините, звездите избледняваха и надигаща се, светлината потъмняваше ридовете. Помня, че докато пътувахме, притисках ухо и буза о палтото на Том. Помня също как прехвърляше леко ръка през рамото ми и от време на време ще ме потупа през ръкава. Накрая ще спрем под някой дъб, ще изведем коня от теглича, ще го напоим на бързея и ще го привържем зад кабриолета.
Не си спомням Том да е говорел. Сега, като си помисля, установявам, че не помня нито какъв е бил гласът му, нито какви думи е употребявал. За дядо си помня, но сетя ли се за Том, в спомените ми настъпва някакво топло мълчание. Може би изобщо не е приказвал. Том имаше чудесни рибарски принадлежности и сам си правеше мухи за стръв. Но по нищо не личеше да се тревожи ще хванем ли пъстърва, или не. Той нямаше нужда да доказва надмощието си над животните.
Помня петопръстата папрат, растяща под малките водопади. Зелените й пръсти потрепваха под ударите на водните капки. Спомням си и уханията на планината: дивата азалия и далечния мирис на скункс, сладостното упоение на вълчия боб и потта на впрегнат кон. Няма да забравя плавните, красиви танци на мишеловите високо в небето и Том, който дълго гледа подир тях, но не помня нито веднъж да е споменал нещо за тях. Помня как държах примката на въжето, а Том набиваше колчета и наплиташе снадки. Помня миризмата на постланата в кошницата папрат и тънкия апетитен дъх на прясна и влажна дъгова пъстърва, кокетно легнала в това зелено ложе. Помня най-сетне как ще се върнем при кабриолета, ще насипем веян ечемик в кожената торба на коня и ще му я завържем зад ушите. Но в моите уши не е останал нито един звук от гласа му, нито една думица. В спомена ми той е останал тъмен и мълчалив, неописуемо топъл.
Том чувстваше мрака в себе си. Баща му беше мъж хубав и умен, майка му — нисичка, но математически точна. Всичките му братя и сестри бяха красиви или надарени, или с късмет. Том ги обичаше горещо всичките, но му се чинеше, че е тежък и прикован за земята. Изкатерваше планини от възторг и се препъваше в каменния мрак между върховете. Обземаха го изблици на безразсъдна смелост, но те биваха ограничавани от стоборите на страховете.
Самуел бе казал, че Том неуверено се стреми към велики неща, като се мъчи да реши трябва ли да поеме хладнокръвно всяка отговорност. Самуел познаваше характера на сина си и долавяше у него скритото буйство, но то го плашеше, тъй като Самуел не бе от буйните — дори когато удари Адам Траск с пестник, той бе далеч от всякакви стихии. Пръст тук имаха и книгите, които, някои тайно, влизаха в къщата — Самуел се носеше леко по гребена на книгата и безгрижно пазеше равновесие между многото идеи, подобно на човек, който управлява кану по разпенени бързеи. Том обаче се втурваше в книгата, пълзеше и се търкаляше между кориците й, риеше тунели като къртица в нейните разсъждения и затвореше ли я, тя бе цялата изписана на лицето и на ръцете му.
Несдържаност и стеснителност — слабините на Том имаха нужда от женска утроба, а същевременно се смяташе недостоен за жена. Минаваха продължителни периоди, когато се гърчеше в стенещо въздържание, след това грабваше влака за Сан Франциско да се овъргаля в жени и после тихомълком се връщаше в ранчото с чувството за слабост, неосъщественост и малоценност, за което се наказваше с работа: заемаше се да изорава и засява неблагодарни участъци земя и сечеше коравите дъбаци, додето гърбът му се схващаше и ръцете му се превръщаха в уморени дрипи.
Възможно е баща му да е стоял между него и слънцето, тъй като Том се губеше в сянката на Самуел. Той пишеше тайно стихове, а по онова време най-разумното бе това да не се прави ничие достояние. Поети бяха само бледите кастрати и мъжете на Запада ги ненавиждаха. Поезията се смяташе за признак на слабост, израждане и развала. Да четеш стихове, бе равносилно да спечелиш освиркването на хората. А да ги пишеш, означаваше да те заподозрат и да те изолират от обществото. Приемаше се, че поезията е таен грях, и може би с пълно право. Никой не знае колко са стрували стиховете на Том, защото ги бе показвал само на една личност, а преди да умре, изгори всяка дума. Ако се съди по пепелта в печката, трябва да са били много.
От всички в семейството Том обичаше най-много сестра си Деси. Тя беше веселячка. Смехът започваше от прага й. Магазинът й в Салинас бе явление единствено по рода си. Тук бе светът на жената. В него всички правила и опасенията, които раждат железните правила, ставаха на пух и прах. Вратата бе затворена за мъже. В това светилище жените можеха да бъдат жени — уханни, разпътни, загадъчни, суетни, честни и заинтересувани. Баленовите корсети се появиха най-напред при Деси, тези свещени корсети, които моделираха и извайваха плътта на жените в плът на богини. При Деси идваха жени, които посещаваха нужника й, за да повръщат, да се дръгнат и да си изпускат душата, и от тази свобода се раждаше смях, смях до Бога. Мъжете дочуваха смеха през затворената врата и с право се плашеха какво ли става там, може би угаждайки, че причина за тази веселба са именно те, което до голяма степен бе вярно.
Виждам я Деси и сега със златното й пенсне, олюляващо се на един нос, чиято кост не е била създадена за пенсне, от очите й струят хомерически сълзи, а гърдите и се свиват от мускулните спазми на смеха. Косата й падаше напред и провисваше между пенснето и очите й, стъклата се изхлузваха от мокрия нос и се
