— Това е кърпата за съдове — рече Лайза.
— Я седни тука, майко. Ето, вземи. Навярно не можа да издържиш на мисълта, че ти предстои почивка. Вземи! Знам, че е кърпа за съдове. Разправят, Били Съндей тръшкал Нечестивия по целия подиум.
— Богохулство! — рече Лайза.
— Но ми се иска да го видя. А на тебе? Какво каза? Вдигни глава, не чух! Какво каза?
— Казах „да“ — рече Лайза.
Когато Самуел се приближи до него, Том чертаеше нещо. Вдигна към баща си притворени очи, мъчейки се да отгатне какво въздействие е имало писмото на Олив. Самуел погледна чертежа.
— Какво е това?
— Опитвам се да разработя механизъм за отваряне на вратник, без човек да слиза от каруцата. Това тук е теглещият лост, който отваря ключалката.
— А вратата от какво ще се отвори?
— Имам предвид силна пружина.
Самуел разгледа чертежа.
— А от какво ще се затвори?
— Този лост тук. Ще се плъзга към пружината от обратното напрежение.
— Ясно — каза Самуел, — може да проработи само ако вратата е окачена на добри панти. Иначе ще ти отнема два пъти повече време, отколкото двайсет години да избутваш кабриолета и да отваряш вратника.
— Понякога — запротестира Том, — ако си с плашлив кон…
— Знам — каза баща му. — По-важното е, че си доставяш удоволствие.
— Сега вече ме хвана! — захили се Том.
— Какво мислиш, Том, ще можеш ли да се справиш с ранчото, ако ние с майка ти направим едно малко пътешествие?
— Че разбира се! — каза Том. — Къде сте намислили да ходите?
— Оли ни вика да постоим у тях в Салинас.
— Но това е прекрасно! — извика Том. — Съгласна ли е мама?
— Съгласна е. Както винаги, забравя на каква цена.
— Чудесно! — повтори Том. — Колко време смяташ да ви няма? — Прилични на скъпоценни камъчета, язвителните очи на Самуел се вторачиха в лицето на Том. — Какво има, татко?
— Абе нещо в тона ти, синко, нещо съвършено дребно, едва го чух. Но го имаше. Том, сине, да знаеш, че ако имате някаква тайна с братята и сестрите си, мен това не ме интересува. Мисля, че така е добре.
— Не зная за какво говориш — рече Том.
— Благодари се на Господа, Том, че не пожела да станеш актьор. Много лош актьор щеше да бъдеш. Предполагам, че сте го измислили в Деня на благодарността, когато бяхте заедно. И сега всичко върви по мед и масло, нали? Тук виждам ръката на Уил. Но ако не искаш, не ми казвай.
— Аз не бях съгласен — рече Том.
— Не ти прилича — каза баща му. — Ти би пръснал истината в светлината на слънцето, за да я видя. Не казвай на другите, че зная. — Извърна се, но сетне се приближи отново и сложи ръка върху рамото на сина си. — Благодаря ти, синко, че пожела да ме удостоиш с истината. Не е особено умно, но е по-трайно.
— Радвам се, че ще отидете.
Самуел застана на вратата на ковачницата и зарея поглед в земята.
— Казват, че майката обичала най-много грозното си дете — рече той и поривисто поклати глава. — Том, ти беше откровен и аз ще ти се отплатя с откровеност. Само те моля да скъташ това в най-потайното си тъмно кътче и да не споменаваш нищо пред братята и сестрите си. Аз зная защо заминавам, Том, зная още и накъде съм тръгнал и съм доволен.
Глава 24
1
Питал съм се защо става така, че истините за живота и смъртта засягат и съсипват едни хора повече от други. Смъртта на Юна отне земята изпод нозете на Самуел, разби добре защитената му цитадела и в нея нахлу старостта. За разлика от него Лайза, която положително е обичала семейството си не по-малко, не рухна и не се сви. Продължи да живее равно, скърбеше, но надмогваше скръбта. Струва ми се, че Лайза може би приемаше света тъй, както приемаше и Библията — с всичките й абсурди и поврати. Не обичаше смъртта, но знаеше, че тя съществува, и дойдеше ли, не можеше да я изненада.
Самуел бе може би разсъждавал, философствал върху смъртта, бе се шегувал с нея, но в действителност не вярваше в нея. В неговия свят смъртта не фигурираше като действащо лице. Той, както и всички около него бяха безсмъртни. И когато истинската смърт се появи, това беше безчинство, грубо отрицание на безсмъртието, което усещаше дълбоко в себе си; тази едничка пукнатина в зида на Самуел причини срутването на целия градеж. Изглежда, винаги бе мислил, че ще може лесно да се измъкне от смъртта — тя бе за него личен противник, когото с един замах можеше да премахне.
Лайза я приемаше просто като смърт, нещо обещано и очаквано. Колкото и потънала в скръб, тя продължаваше нататък, ще сложи гърне фасул на печката, ще опече шест баници, с най-голяма точност ще пресметне какво ще е нужно, за да нахрани по насита дошлите за погребението гости. В тъгата си не пропускаше да се погрижи за чистата бяла риза на Самуел, да изчетка и почисти от петна черното му сукнено палто, да лъсне обущата му с черна вакса. Може би добрият брак се изгражда тъкмо от такива два типа, спойка от няколко вида сила.
Приемеше ли нещо веднъж, Самуел би могъл като че ли да стигне по-далеч и от Лайза, но пътят към това прозрение го разкъсваше на парчета. След решението му да отидат в Салинас Лайза почна внимателно да го наблюдава. Трудно й беше да угади какво му е дошло в ума, но като майка добра и предпазлива, досещаше се, че нещо е намислил. Тя бе завършена реалистка. И понеже за всичко останало й беше все едно, зарадва се, че ще посети децата си. Глождеше я любопитство какво ли правят, как са техните деца. Тя не се привързваше към места. Местата бяха само кътчета за отдих по пътя към Небето. Не обичаше труда заради самия него, но си вършеше работата просто защото трябваше да я свърши. Но бе вече уморена. Непрекъснато й ставаше все по-трудно да се преборва с болките и изтръпването, които заран — разбира се, без никакъв успех — се мъчеха да я приковат за постелята. И тя очакваше Небето като място, където дрехите не се мърсят, където храната не се готви и съдовете не се мият. Лично за нея на Небето имаше неща, които не одобряваше напълно. Твърде много се пееше там; не й беше ясно как могат богоизбраните да издържат толкова дълго на небесната леност, която им се обещаваше. Тя и на Небето би си намерила работа. Все трябва там да има нещо, което да запълва времето на хората — било някой облак да се позакърпи, било с мехлем да се намажат нечии изнемощели криле. Може би сегиз-тогиз яките на робите имат нужда от преподгъване, а дойде ли дотам, не можеше да повярва, че дори на Небето в някое ъгълче няма да се намери паяжина, която да обереш с преметнат на метлата мокър парцал.
От посещението в Салинас хем се радваше, хем се боеше. Предложението й се бе сторило толкова хубаво, че подозираше тук да има нещо, граничещо с греха. Ами Шатокуа? Е, тя можеше и да не отиде и сигурно нямаше да отиде. Но Самуел ще се побърка, трябва да го държи под око. Така и не бе се простила с чувството си, че той е млад и безпомощен. Хубаво бе, дето не знаеше какво става в главата му, а покрай нея — и в тялото му.
За Самуел местата имаха особено значение. Ранчото му беше като сродна душа и напуснеше ли го, все едно че забива нож в близко същество. Веднъж обаче взел решение, Самуел се захвана да доведе работата докрай. Навести официално всичките си съседи, хората от старото време, които помнеха какво е било и как е било. И когато, заминавайки, напусна старите си приятели за тях бе ясно, че повече няма да го видят, макар нищо да не бе им споменал. Зазяпваше се в планините и в дърветата, дори в хорските лица, сякаш да ги запомни за вечни времена.
Посещението при Траск остави последно. Не бе ходил там от месеци. Младостта на Адам бе вече
