му област недостатъците на Джо се превръщаха в предимства. Бе открил, че е възможно да предава и на другите своите материални фантазии, които, правилно използвани, са и същността на рекламата. Голям човек ставаше Джо на това ново поприще.
С изключение на Деси, която успешно въртеше своето шивачество в Салинас, останалите момичета се бяха омъжили. Единствен Том бе все още наникъде. Самуел бе споделил с Адам Траск, че Том се е насочил към велики неща. Като наблюдаваше сина си, бащата долавяше стремежите и опасенията му, напредването и крачките назад — същото бе изпитвал и той. Том не притежаваше меката поетичност на баща си, нито неговите весели и оптимистични възгледи. Но доближеше ли се човек до него, усещаше силата, топлината и желязната цялост на характера. А под всичко това — и една затвореност, едно стеснително свиване в себе си. Можеше да бъде безгрижен като баща си, но внезапно, точно в разгара й, тази веселост се прекъсваше като цигулкова струна и Том видимо пропадаше в някакви мрачини.
Беше мургав младеж. Навярно от слънцето, кожата му бе тъмночервена, като че вените му бяха увековечили някаква нордическа или може би вандалска кръв. Тъмночервени бяха косите, брадата и мустаците му и на този фон очите светеха изненадващо сини. Беше як, с набити рамене и ръце, ала с прибрани хълбоци. Би могъл да се мери по вдигане, бягане, ходене и езда с всекиго, но му липсваше каквото и да било чувство за надпревара. Уил и Джордж бяха хазартни типове и често се мъчеха да въвлекат и брат си в радостите и скърбите на приключението. Но Том казваше: „Опитвал съм, но ми изглежда просто уморително. Мислил съм защо трябва да е така. Ако спечеля, не изпитвам никакво тържество, ако загубя, не преживявам никаква трагедия. А без тези неща всичко е безсмислено. Не е това познатият начин да се печелят пари. Щом не наподобява нито раждането, нито смъртта, нито радостта или страданието, поне на мен ми се струва… че изобщо нищо не струва. Ако можех да усетя нещо, добро или лошо, и аз бих го правил.“
Уил не можеше да вникне в подобна позиция. Целият му живот бе една надпревара, състоеше се от всевъзможни рискове. И понеже обичаше Том, стараеше се да му предаде нещата, които сам намираше за приятни. Взе го в търговията и се помъчи да го инжектира с насладата от покупко-продажбата от надхитряването на другите, от разобличаването на техните измами, от машинациите в живота. Но Том всякога се завръщаше във фермата объркан, но без да укорява, усещайки, че някъде е изпуснал нишката. Чувстваше, че е трябвало да намери наслаждение в мъжките радости на борбата, но не бе в състояние да се прави, че ги изпитва.
Самуел бе твърдял, че Том всякога си препълва паницата — било с фасул, било с жени. Мъдър беше Самуел, но според мен познаваше само едната страна на Том. Том се отваряше може би малко повече към децата. И това, което пиша за него, е плод както на спомените, така и на известните ми факти плюс предположенията, изградени от това съчетание. Кой знае дали ще кажа истината?
Ние живеехме в Салинас и познавахме кога е пристигнал Том — мисля, той винаги идваше нощем — по това, че под нашите възглавници, моята и на Мери, напипвахме пакетчета дъвка. А в ония дни дъвката бе нещо много ценно, както се ценеше и петачето. Минаваха месеци, без да ни гостува, но всяка сутрин със събуждането ние бъркахме под възглавниците да проверим. Правя го и досега, макар от толкова много години да не съм намирал дъвка.
Сестра ми Мери не желаеше да бъде момиче. За нея това бе нещастие, с което така и не свикна. Правеше физически упражнения, играеше на топчета, на джелик, а момичешките дрехи й пречеха. Естествено, това бе много преди да й станат ясни предимствата да си момиче.
Ние си знаехме, че някъде в телата ни, по всяка вероятност под мишниците, има едно конче, което, натисне ли се както трябва, изведнъж ще ни позволи да полетим. Точно по същия начин Мери си бе измислила някаква магия, която я превръщаше в така желаното силно момченце. Ако заспи в определена вълшебна поза с извити по определен начин крака, глава под тайнствен ъгъл и „заключени“ един върху друг пръсти, на сутринта ще се събуди момче. Всяка нощ се опитваше да открие точната комбинация, но все не успяваше. Обикновено й помагах да си кръстосва пръстите. Вече се бе отчаяла дали някога ще налучка магията, когато една сутрин под възглавниците си намерихме дъвка. Отгънахме си по една и тържествено замляскахме — оттогава не е имало нищо по-вкусно от ментовата дъвка „Бийман“.
Мери нахлузваше дългите си черни рипсени чорапи и внезапно каза с огромно облекчение:
— Разбира се!
— Какво „разбира се“? — попитах я аз.
— Вуйчо Том — рече тя и задъвка с оглушително мляскане.
— Какво вуйчо Том? — запитах отново.
— Той ще знае как се става момче.
Колко било просто! Учудих се как сам не съм се сетил.
В кухнята майка ни напътстваше датското момиче, което бе дошло да ни прислужва. Бяхме сменили доста момичета. Новодошлите датски фермерски семейства пращаха дъщерите си да прислужват в американски къщи и така те научаваха не само езика, но и американската кухня, подреждането на трапезата, добри обноски и всички останали дребни полезнотии на салинаския хайлайф. След някоя и друга година, с дванайсет долара месечно, момичетата се превръщаха в изключително желани партии за американските младежи. Те не само придобиваха американски маниери, но все така можеха да работят като кобили на полето. Някои от най-изтънчените днешни семейства в Салинас водят началото си от тези именно момичета. И сега в кухнята имаше някаква Матилда с ленени къдри, около която мама къткаше като квачка. Ние нахълтахме.
— Станал ли е?
— Ш-шт! — рече мама. — Пристигна късно, оставете го да се наспи.
Но в задната спалня се чуваше шуртене на вода в легена и ние разбрахме, че вече е на крак. Свихме се като котета пред вратата му и зачакахме да се покаже. В първите минути помежду ни винаги имаше известна нерешителност. Мисля, че вуйчо ни Том бе също толкова стеснителен, колкото и ние. Според мен искаше му се да изхвръкне от стаята и да ни подхвърли във въздуха, но въпреки това спазихме официалния тон.
— Благодарим ти за дъвката, вуйчо Том.
— Радвам се, че ви е харесала.
— Ами ако останеш и довечера, ще ядем ли стриди плакия?
— Ще направим всичко възможно, стига майка ви да разреши.
Преместихме се в гостната и насядахме. От кухнята долетя гласът на мама:
— Деца, оставете го на мира!
— Не ми пречат, Оли — извика й той.
Настанихме се в триъгълник. Колко тъмно бе лицето на Том и колко сини бяха очите му! Носеше хубави дрехи, но никога не изглеждаше добре облечен. В това значително се различаваше от баща си. Червените му мустаци никога не биваха сресани косата му все стърчеше, а ръцете му бяха корави от труд.
— Вуйчо Том — поде Мери, — как се става момче?
— Как ли? Момчетата, Мери, просто се раждат момчета.
— Не, не става дума за това. Аз как мога да стана момче?
— Ти? — Том внимателно я изгледа.
— Аз не искам да съм момиче, вуйчо Том — рукнаха словата й. — Искам да бъда момче. А момичетата — какво? — прегръдки, целувки и кукли! Не искам да бъда момиче! Не искам! — Очите й се напълниха с ядовити сълзи.
Том се вгледа в ръцете си и с нащърбени нокти откъсна някаква кожичка. Мисля, дощя му се да изрече нещо хубаво, думи, каквито би казал баща му, сладостни, крилати думи, ласкави и красиви…
— Няма да те обичам, ако си момче — каза той.
— Защо?
— Защото ми харесваш като момиче…
В храма на Мери божеството рухна.
— Значи харесваш момичета?
— Да, Мери, много обичам момичетата.
На лицето й се изписа отвращение. Ако това е вярно, значи Том е глупак. С тон, който означаваше „не ми ги разправяй такива“, Мери каза:
