— Скоро няма да има бял ден — каза Самуел. — Седим, а в туй време вечерта дошла. Уж дойдох да кръстим децата, а те и досега са без имена. Стигнахме до задънена улица. За теб, Ли, ще е най-добре да не набъркваш сложните си разсъждения в каноните на установената религия, че току-виж забили гвоздеи в ръцете и краката на някой китаец! Църквата обича усложненията, но само своите собствени. Аз трябва да си тръгвам за вкъщи.
— Дай няколко имена — отчаяно се примоли Адам.
— От Библията ли?
— Откъдето и да е.
— Чакай тогава. От всичкия народ, който е потеглил от Египет, само двама са стигнали до Обетованата земя. Не искаш ли техните имена? Като символ.
— Кои бяха те?
— Кейлъб и Джошуа.21
— Джошуа е бил войник, пълководец. Не обичам генерали.
— Добре, но Кейлъб е бил нещо като капитан.
— Значи не е генерал. Мен Кейлъб ми харесва… Кейлъб Траск…
Едното от децата се пробуди и тозчас заскимтя.
— Ти го повика по име! — рече Самуел. — Джошуа не ти допада, но Кейлъб сам се обади. Умник! По- тъмният! Виж, и другият се е събудил. Аз например винаги съм харесвал името Арон, само че той не успял да стигне Обетованата земя. — Почти радостно, разплака се и второто близначе.
— По-добре не може да бъде — каза Адам. Изведнъж Самуел се разсмя.
— За две минути — каза той — и след цял водопад от думи. Кейлъб и Арон, сега вече вие сте хора, членове на човешкото братство и вече имате право на проклятие.
Ли взе близнаците в ръце.
— Запомнихте ли ги? — попита той.
— Разбира се — рече Адам, — този е Кейлъб, а този Арон.
В припадащия здрач Ли понесе разплаканите момченца към къщата.
— Вчера не можех да ги различавам — каза Адам. — Арон и Кейлъб.
— Благодари се на добрия Бог, че търпеливата ни мисъл даде плод — поде Самуел. — Лайза щеше да предпочете Джошуа. Тя много обича да чете за срутените стени на Йерихон. Но и Арон й харесва, тъй че, надявам се, всичко е наред. Отивам да впрегна.
Адам го придружи до навеса.
— Радвам се, че дойде — каза той. — Камък ми падна.
Самуел напъха юздечката в съпротивляващата се уста на Славословие, наниза челния ремък и пристегна подпругата.
— Дано сега се сетиш за градината на равното. Просто я виждам, както я беше замислил.
Адам не избърза да отговори.
— Струва ми се — рече накрая, — че у мен вече няма сили за това. Не мога да усетя дали ме тегли, или не. Колкото да живея, пари имам достатъчно. На мен лично не ми трябваше никаква градина, сега кому да я показвам?
Самуел се извърна към него с насълзени очи.
— Не мисли, че някога ще ти мине! — проплака той. — Хич не се и надявай! По-добър ли си от другите мъже? Казвам ти, додето ти не умреш, нищо друго няма да умре. — Постоя запъхтян още миг, сетне се метна на кабриолета, шибна Славословие и без да се сбогува, потегли с присвити рамене.
Трета част
Глава 23
1
Хамилтънови бяха необикновени, безкрайно чувствителни хора, а някои хвърчаха тъй нависоко, че им се случваше и да паднат. По света такива хора често се срещат.
От всичките си дъщери Самуел се радваше най-много на Юна. Още съвсем малко момиченце, тя просто гладуваше за наука, тъй както другите деца за курабийки в късния следобед. По отношение на учението Юна и баща й бяха в конспирация — тайно се заемаха книги, тайно се четяха, загадките им се споделяха насаме. От цялата челяд Юна бе с най-слабо чувство за нелепи несъответствия. Запозна се и се омъжи за един мрачен и напрегнат човек, чиито пръсти бяха прегорени от химикали, най-вече сребърен нитрат. Беше от ония мъже, които живеят сиромашки, за да могат безспир да си пробват шансовете. Неговият шанс беше фотографията. Вярваше, че външният свят може да бъде прехвърлен на хартия, но не в призрачните отсенки на черно-бялото, а в багрите, които възприема и човешкото око.
Името му беше Андерсън, не притежаваше почти никаква дарба да общува с другите. Като повечето техничари, ужасяваше се и ненавиждаше размишленията. Чужди му бяха индуктивните скокове на мисълта. Изкопаваше си едно стъпало и се качваше с една стъпка — точно така катерачът изкачва последния ръб на планинския връх. Към Хамилтънови изпитваше родена от страх злоба, тъй като всички те наполовина вярваха, че са с криле, поради което им се случваха и лоши падания. Андерсън никога не падаше, не се подхлъзваше назад, никога не хвърчеше. Стъпваше бавно, бавно нагоре и накрая — както разправяха — открил, каквото търсел: цветния филм. Бе се оженил за Юна може би заради слабото й чувство за хумор, което пък му поддържаше самочувствието. И тъй като семейството й го плашеше и озадачаваше, отведе я на север в някакви мрачни и забутани места някъде по границата на Орегон. Изглежда бе водил доста примитивен живот сред своите стъкленици и хартии. Юна пишеше безстрастни писма, безрадостни, но и без никакво самосъжаление. Била добре и се надявала, че и вкъщи всички са добре. Съпругът й вече бил близко до своето откритие.
След което тя умря и трупът й бе изпратен у дома.
Аз не познавах Юна. Беше умряла много преди да помня каквото и да било. Години по-сетне Джордж Хамилтън ми е разправял за нея, а очите му се пълнеха и гласът му жалостиво трепваше. „Юна не беше красиво момиче като Моли — разправяше ми той. — Но имаше най-изящните ръце и нозе. Като трева й бяха тънки глезените, като трева се и движеше. Дълги пръсти с тесни, продълговати като бадеми нокти. Юна беше с чудна кожа, прозрачна, направо сияеща. Не се смееше и не играеше като нас. Нещо все я държеше настрана. Вечно имаше вид на човек, който слуша. Когато четеше, в лице заприличваше на човек, който слуша музика. Речем ли нещо да я попитаме, вярно е, отговаряше, стига да го знае, но не засукано и шарено, и пълно с «може би» и с «възможно е», както бихме постъпили ние. Ние преливахме от измишльотини. А в Юна имаше нещо просто и чисто — разказваше Джордж. — И един ден я докараха у дома. Ноктите й бяха изядени до живо месо, пръстите й напукани и захабени. А нозете й, милите нещастни нозе… — Джордж не можа веднага да продължи, след което, с решителността на човек, който се мъчи да се държи в ръце, довърши: — Нозете й бяха напукани, нарязани от камънак и трънаци. Милите крачета, дълго време не бяха обували обувки! А кожата й бе загрубяла като говежда… Смятаме, че е било нещастен случай — додаде той. — Толкова най-различни химикали! От това ще е.“
А Самуел размишляваше и тъгуваше с мисълта, че нещастният случай е станал от страдание и отчаяние. Смъртта на Юна го бе разтърсила като безмълвно земетресение. Не произнасяше своите храбри и окуражаващи думи, просто седеше сам-самичък и се люлееше на стола. Струваше му се, че причина за всичко е била неговата немарливост. И плътта му, която с такава радост бе удържала на времето, малко по малко взе да отстъпва. Младата кожа старееше, ясният му поглед мътнееше, огромните му рамене леко се поприсвиха. Приемайки нещата по свой начин, Лайза се справяше някак с трагедията — за нея отсам Рая не съществуваше никаква надежда. Но Самуел се бе оградил от природните закони с една стена от присмех и смъртта на Юна бе подкопала това укрепление. Той бе вече старец.
Другите му деца преуспяваха. Джордж работеше в застрахователното дело. Уил забогатяваше. Джо бе заминал на изток и съдействаше за оформянето на една нова професия, наречена „реклама“. В собствената
