никога няма да ги събера всичките.
— Нея ли имаш предвид? Когато човек твърди, че не иска да говори за нещо, той обикновено иска да каже, че не е в състояние да мисли за нищо друго.
— Може и така да е. Тя съществува в цялата тази празнота, но аз много неща съм забравил с изключение на последната картина. Тя е като изрисувана с огън.
— Тя стреля в теб, нали, Адам? — Устните на Адам изтъняха, погледът му притъмня. — Няма нужда да ми отговаряш — каза Самуел.
— Не виждам защо не — рече Адам. — Да, тя стреля.
— Имала ли е намерение да те убие?
— За това най-много съм си мислел. Не, смятам, че не е искала да ме убива. Не би ми позволила подобно достойнство. У нея нямаше никаква омраза, поначало никакво чувство. Това съм го научил в армията. Ако искаш да убиеш човека, стреляш в главата, в сърцето или в стомаха. А тя ме улучи именно където е искала. И досега виждам как се измести цевта. Струва ми се, нямаше да имам нищо против, ако бе поискала смъртта ми. Би означавало поне нещо като любов. Но аз й бях досадна пречка, не враг.
— Изглежда, доста си разсъждавал.
— Имах доста време. Искам нещо да те питам. Освен последния ужас нищо друго не помня. Беше ли тя много красива, Самуел?
— За тебе, да, защото сам я беше създал. Според мен ти не виждаше нищо друго освен своето създание.
— Питам се коя беше тя. — Адам сякаш мислеше гласно. — Каква беше… Стигаше ми да не зная.
— А сега искаш ли да знаеш?
Адам сведе очи.
— Не от любопитство. Но бих искал да зная каква кръв тече в синовете ми. Когато пораснат… нали трябва нещо да открия в тях?
— Да, така е. Но отсега те предупреждавам, че не тяхната кръв, а твоето подозрение може да събуди злото у тях. Те ще станат такива, каквито ги направиш.
— Но кръвта им…
— Аз в кръвта много не вярвам — каза Самуел. — Дали човек ще открие в децата си добро или зло, то ще бъде само онова, което сам е посадил у тях, след като се пръкнат от майчината си утроба.
— Да, но от свиня състезателен кон не става.
— Не става, но затова пък можеш да отгледаш бързоходна свиня.
— Едва ли тук някой ще се съгласи с тебе. Мисля, че и мисис Хамилтън не би се съгласила.
— Това е абсолютно вярно. Тя би се възпротивила най-много от всички, ето защо никога не бих й казал нещо подобно. Защо да изсипва отгоре ми мълниите на своето несъгласие? Тя печели всеки спор посредством разпаленост и с убеждението, че разликата в мненията е лично оскърбление. Прекрасна жена е тя, но човек трябва да се научи как да я води… Да поговорим за децата.
— Ще пиеш ли още едно?
— Ще пия, благодаря. Голяма загадка са имената. Тъй и не узнах името ли се оформя от детето, или детето се променя така, че да отговаря на името си. Едно обаче е сигурно: лепнат ли някому прякор, значи му е било дадено неподходящо име. Харесват ли ти обикновените имена Джон, Джеймс, Чарлз?
Загледан в братчетата, при споменаването на това име Адам изведнъж видя от очите на едното момче да наднича брат му. Наведе се.
— Какво има? — попита Самуел.
— Не може да бъде! — извика Адам. — Тия момчета не са еднакви! Не си приличат.
— Естествено, че не си приличат. Не са еднояйчни.
— Ей това тук… това прилича на брат ми. Току-що установих. Интересно, на мен ли прилича другото?
— И двете ти приличат. В едно лице има от всичко, което е било преди тях.
— Сега вече не толкова — каза Адам. — Но за миг ми се стори, че виждам дух.
— Навярно тъкмо това са и духовете — отбеляза Самуел. Ли изнесе чинии и ги постави на масата. — Вие имате ли духове в Китай? — попита Самуел.
— Милиони — отвърна Ли. — От духове повече няма. Според мен в Китай нищо не умира. Пренаселено е там. Тъй или иначе, аз като бях, точно с това впечатление останах.
— Седни, Ли — каза Самуел. — Мъчим се да измислим имена.
— Сега задушавам кокошките. Скоро ще е готово.
Адам отмести поглед от близнаците и когато се обърна, очите му се бяха стоплили и омекнали.
— Няма ли да пийнеш, Ли?
— Аз си пийвам в кухнята китайска ракия — каза Ли и влезе в къщата.
Самуел се наведе, вдигна едно от момченцата и го сложи в скута си.
— Да вземем това например — рече той. — Трябва да видим дали с нещо не подсказват как да ги кръстим.
Адам взе другото и несръчно го закрепи на коляното си.
— Твърде много си приличат — каза той, — но не и ако се вгледаш отблизо. Този е с по-закръглени очи от другия.
— Да — добави Самуел. — И главичката му е по-кръгла, и ушите му са по-големи. Докато другият напомня повече на… на куршум. Тоя сигурно ще израсте, но не много. А тоя ще бъде по-тъмен, и в косата, и в кожата. Този, вярвам, ще стане хитрец, а хитростта ограничава ума. Хитростта само те напътства какво да не правиш, ако не е много уместно. А виж как се държи тоя! Много по-напреднал от другия, по-развит. Не е ли странно колко различни могат да бъдат, когато ги загледаш по-внимателно?
Изразът на Адам се променяше, ставаше все по-открит. Вдигна си пръста и детето се надигна да го хване, при което едва не се изтърси от скута му.
— Хей! — извика Адам. — По-полека! Да не искаш да паднеш, а?
— Ще бъде грешка, ако им дадем имена заради някакви качества, които си мислим, че притежават — каза Самуел.
— Може и да сбъркаме, сериозно да сбъркаме. По-добре да им поставим по-далечна цел, в която да се мерят, име, за което трябва да бъдат достойни. Човекът, на когото аз съм кръстен18, бил ясно повикан от самия Господ Бог и аз затова цял живот се ослушвам. Веднъж- дваж ми се стори, че някой споменава името ми, но не беше ясно, не беше никак ясно.
Като придържаше детето за ръчичката, Адам се наведе над масата и напълни с уиски двете чаши.
— Благодаря ти, че дойде, Самуел — рече той. — Благодаря ти и за това, че ме удари… То не е много редно да се каже, ама…
— И за мен не беше редно да го направя. Лайза никога няма да повярва, затуй няма и да й казвам. Човек се наскърбява повече, ако не повярват на истината, а на лъжата, която изрича. Голяма смелост се изисква да поддържаш една истина, неприемлива за света. Това се наказва и обикновено наказанието е разпъване на кръст. Липсва ми такава смелост.
— Питал съм се — каза Адам — защо човек с твоите познания се е захванал да обработва едно безплодно място в планината.
— Именно защото нямам смелост — отвърна Самуел.
— За нищо не бих могъл да поема отговорността. И щом Господ не ме е повикал по име, трябвало е аз да го повикам. Но и това не сторих. Ето, в това е разликата между величието и посредствеността. Не е несрещана болест. Но е чудесно, когато посредственият човек разбере, че да си велик, значи да си най- самотният на света.
— Бих казал, че величието има различни степени — подхвърли Адам.
— Не мисля така — рече Самуел. — Все едно да кажеш, че има малка големина. Не. Аз съм на мнение, че домогнеш ли се до такава отговорност, в избора си оставаш сам със своето величие. При единия случай се радваш на топлинка, на другарство и на разбирателство, а при другия — на вледеняващо, самотно величие. Още тук трябва да избираш. Доволен съм, че за себе си избрах посредствеността, но нима мога да кажа каква щеше да ми бъде наградата, ако бях избрал другото? И от децата ми никое няма да стигне до величието, с изключение, може би, на Том. Точно сега се измъчва да направи избора си. Страшно
