С голямо притеснение Самуел съобщи на жена си, че желае да посети ранчото на Траск. Смяташе, че тя ще иззида яки стени от възражения, а той, за един от малкото пъти в живота си, няма да се подчини на волята й, колкото и безспорни да са нейните доводи. При мисълта, че може да не се подчини на жена си, в стомаха му нещо се сви. Изложи целта си тъй, като че се изповядва. Докато говореше, Лайза покри уста с ръце и сърцето му примря. Вече млъкнал, тя продължи да го гледа — със студенина, помисли той. Накрая Лайза продума:
— Самуел, надяваш ли се да трогнеш този човек от камък?
— Не зная, майко. — Той не бе очаквал това. — Не зная.
— И мислиш, че тъкмо сега е извънредно важно на тия дечица да се дадат имена?
— Да, така ми се струва — сломено рече той.
— Самуел, а помисли ли защо искаш да отидеш? Не е ли това естественото и неизлечимо твое желание навсякъде да си напъхваш носа? Или черната ти неспособност да си гледаш своята работа?
— Виж какво, Лайза. Твърде добре си познавам недостатъците. Но си казах, че тук думата е за нещо повече.
— Дано да е нещо повече — отвърна тя. — Този човек и досега не е осъзнал, че има живи синове. Ей така ги е отрязал от себе си.
— И на мен така ми изглежда, Лайза.
— Ами ако ти каже да си гледаш работата? Тогаз какво?
— Тогаз… и аз не знам.
Челюстта й се затвори и зъбите й тракнаха.
— Ако не дадеш на тези момчета имена, да знаеш, че в този дом за теб няма да се намери нито едно топло местенце! Да не си посмял да ми се връщаш и да хленчиш, че не те е послушал! Стане ли така, ще отида аз!
— Ще го накарам да ми захапе ръкава! — закани се Самуел.
— Това ти няма да направиш! Познавам те, Самуел, твоята свирепост бързо минава. Ще му наговориш разни захаросани думи, а после ще ми се домъкнеш и ще ме молиш да забравя, че някога си ходил там.
— Главата му ще пръсна! — изрева Самуел. Тръшна вратата на спалнята, а Лайза се усмихна към дъските.
Скоро след това се показа с черния си костюм и с блестящата колосана риза. Наведе се напред и Лайза привърза тънката му черна вратовръзка. Бялата брада бе така сресана, че светеше.
— Не е зле да прокараш една четка и по черните си обуща — посъветва го тя.
Докато мажеше с черна вакса износените си обуща, Самуел извърна глава и я попита:
— А може ли да взема Библията? Най-хубавите имена се намират в Библията.
— Не ми се ще много да излиза от къщата — кисело рече тя. — Ако закъснееш на връщане, аз какво ще си чета? В нея сме вписали имената на децата ни. — Забеляза, че лицето му посърна. Влезе в спалнята и се върна оттам с една малка Библия, оръфана и омачкана, с корици, подвързани и подлепени в кафява бакалска хартия. — Вземи тази — каза тя.
— Но тя е на майка ти.
— Тя няма да има нищо против. С изключение на едно име всички останали имат вече по две дати.
— Ще я запъна да не се повреди — обеща Самуел.
— Майка ми обаче — остро каза Лайза — ще има едно нещо против и то е същото, което имам и аз: ти си вечно недоволен от Писанието такова, каквото е. Все го ровиш и все не му хващаш вяра, все го обръщаш напред-назад като енот на мокър камък, а това ме дразни.
— Защото се мъча да го проумея, майко.
— Какво има тук да се проумява? Чети, и толкоз. Всичко е написано черно на бяло. Кой ти иска да го проумяваш? Ако е искал Господ да го проумееш, щял е да ти го вкара в главата или пък да го напише по друг начин.
— Но, майко…
— Самуел, ти си най-свадливият човек, който е живял на този свят.
— Да, майко.
— Няма защо непрекъснато да се съгласяваш! Мирише ми на неискреност. Казвай каквото мислиш! — Изгледа тъмната му фигура, отдалечаваща се в колата. — Чудо съпруг — гласно си каза тя, — ама заядлив.
А Самуел се чудеше и маеше: „Тъкмо си мисля, че я познавам, и вземе, та направи нещо такова!“
3
Последната половин миля, като кривна от Долината на Салинас и пое по неравния път сред големите дъбове, Самуел се помъчи да си изтъче такова покривало от свирепост, с което да прикрие своята обърканост. Повтаряше си героични слова…
Адам се оказа още по-мършав, отколкото го помнеше Самуел. Погледът му бе мътен, сякаш очите не му служеха за гледане. Докато схване, че пред него е застанал Самуел, мина време, след което устата му изписаха гримаса на неудоволствие.
— Чувствам се засрамен — поде Самуел, — дето съм дошъл непоканен.
— Какво искаш? — рече Адам. — Не ти ли платих?
— Да ми платиш? Да, плати ми. Да, за Бога, плати, но ще ти кажа, че плати повече, отколкото струваше направеното от мен.
— Какво? Накъде биеш?
Гневът на Самуел почна да расте и дори да пуска листа.
— Представи си един човек, който цял живот се е противопоставял на заплащането. И как, след като цял живот съм се старал да установя колко струвам, как можа ти, печални човече, да ме впишеш в някакви тефтери?
— Ще платя! — възкликна Адам. — Казвам ти, ще платя. Колко? Плащам!
— Ти си плати, но не на мен.
— Защо си дошъл тогава? Върви си!
— По-рано ме канеше.
— Но сега не съм те поканил.
Самуел сложи ръце на кръста си и се наведе.
— Виж какво ще ти кажа, съвсем кротко. Снощи, в тази жестока и люта нощ, проблесна светла мисъл и мракът стана по-благ с приближаването на деня. Тази мисъл, както казват по-великите от нас, ме държа, откак изгря Вечерницата до последната звезда на Голямата мечка в ранния светлик. И реших да се самопоканя.
— Не си добре дошъл.
— Бе ми подсказано — рече Самуел, — че в един изключителен миг на възторг от твоите слабини са се пръкнали близнаци.
— Какво ти влиза това в работата?
При тази грубост очите на Самуел се озариха от особена радост. Забеляза, че в къщата се мярка Ли и наднича към него.
— В името на Божията благодат, не ме предизвиквай! Аз съм човек, който вярва, че моето потомство ще живее в мир.
— Не те разбирам.
— А и как би могъл? Адам Траск, едно псе вълча порода с две кутрета, едно недорасло петле, дало бащинство, като оплодило едно яйце! Мръсна буца кал! — Страните на Адам се помрачиха и като че за първи път очите му прогледнаха. Самуел с радост усети, че в стомаха му се надига палеща ярост. — О, приятелю мой — извика той, — отдръпни се от мене! Умолявам те! — В ъглите на устата му се събра слюнка. — Умолявам те! — кресна той. — В името на всичко свято, което още помниш, отдръпни се назад! Усещам как в гушата ми накипява убийство.
— Махай се от дома ми! — каза Адам. — Хайде, пръждосвай се! Държиш се като луд. Да те няма! Този имот е мой, купил съм го.
