— Очите си и носа също си купил — присмя му се Самуел. — И своята праведност си купил. И пръста, с който ме пъдиш, и него си купил! Чуй ме, защото след малко ще те убия! Купил си! Купил с част от едно безценно наследство! Помисли, човече, заслужаваш ли децата си?
— Дали ги заслужавам? Та те, ако не се лъжа, са тук. Не те разбирам.
— Пази ме, Боже, Лайза! — изрева Самуел. — Не е така, както мислиш, Адам. Чуй ме, преди палецът ми да е напипал онова фатално място на гърлото ти! Скъпоценните близнаци! Незабелязани, неусетени, които няма кой да ръководи, неоткрити… казвам това смирено, с отпуснати ръце.
— Върви си! — дрезгаво каза Адам. — Ли, донеси ми пушката! Този човек е луд. Ли!
Ръцете на Самуел се намериха върху гърлото на Адам, стегнаха го тъй, че слепоочията му затуптяха, а очите му се наляха с кръв.
— Я се остави с тия меки пръсти! — изръмжа Самуел. — Нито си ги купил тия момчета, нито си ги откраднал, нищо не си разменил срещу тях. Получил си ги по някакво необяснимо и чудесно благоволение свише. — Коравите му палци внезапно пуснаха гърлото на съседа.
Адам остана запъхтян и опипа гърлото си, върху което бяха лежали ръцете на ковача.
— Какво искаш от мен?
— У тебе няма капка любов.
— Имаше. Достатъчно, за да ме убие.
— Никога никому не е достатъчно. Но градина, в която има само камъни, заслужава малко, а не много.
— Стой по-далеч от мен. И аз мога да се бия. Не мисли, че не мога да се защитавам.
— Да, имаш две оръжия, при това без имена.
— Ще се бия с тебе, старче. Я се виж, дъртак!
— Умът ми — рече Самуел — не може да приеме глупака, който вдига камък и цял ден не е сколасал да му даде име, например Питър. А ти? Цяла година живееш и пресушаваш душата си, без дори номера на синовете си да сложиш.
— Това си е моя работа — каза Адам.
Самуел замахна с тежкия си юмрук на труженик и Адам се просна в прахта. Извика му да стане и когато Адам се надигна, удари го повторно. Този път Адам не мръдна, но не изпусна от вкаменения си поглед страховития старец. Жаравата в очите на Самуел погасна и той бавно изрече:
— Синовете ти нямат имена.
— Майка им ги лиши от себе си — отвърна Адам.
— А ти ги лишаваш от баща. Не можеш ли да усетиш как мръзне нощем изоставеното дете? Къде е топлината, къде е птичата песен, кое утро ще бъде добро? Не можеш ли, Адам, поне малко да си припомниш как е било?
— С мен не е било — каза Адам.
— Или си го унищожил. Твоите момчета не са кръстени. — Наведе се, обхвана раменете на Адам и му помогна да се изправи. — Но ние ще им дадем имена. Ще помислим надълго и ще им намерим хубави имена, да не ходят голи. — И изтупа прахоляка от ризата на Адам.
Адам доби отнесен, ала напрегнат израз, сякаш се вслушваше в някаква понесена от вятъра музика, но очите му вече не бяха мъртви като преди малко.
— Мъчно мога да си представя — каза той, — че ще благодаря на човек, който ме е обидил и ме е отупал като черга. Но аз съм благодарен. Оскърбена благодарност, но все пак благодарност.
Самуел се усмихна и бръчици наобиколиха очите му.
— Естествено ли ти се стори? Правилно ли постъпих?
— За какво говориш?
— За това, че донякъде обещах на жена си да го направя. Не й се вярваше, че ще мога. Знаеш, не съм от побойниците. За последен път човешка душа съм пребивал в графство Дери и то беше заради едно момиченце със зачервен нос и заради един учебник.
Адам гледаше Самуел, но в съзнанието си зърна и усети брат си Чарлз, черен и готов да убие, а оттам си спомни за Кати и за това как го гледаше над дулото.
— Страх нямаше — каза Адам, — беше повече изтощение.
— Сигурно не съм бил достатъчно разгневен.
— Самуел, само за едно ще те питам и повече нищо. Чул ли си нещо? Някакви известия за нея, изобщо каквото и да било?
— Нищо не съм чул.
— Това е почти облекчаващо — рече Адам.
— Изпитваш ли омраза?
— Не. Само нещо като присвиване на сърцето. Може би по-късно ще се превърне в омраза. Ти разбираш, между красотата и ужаса нямаше и една крачка. Объркан съм, объркан.
— Някой ден — каза Самуел — ще седнем и всичко ще подредиш на масата, ред по ред, като пасианс. Но сега… сега ти не разполагаш с всички карти.
Иззад навеса се донесе възмутеният крясък на недоволна кокошка, а след това и тъп удар.
— Нещо става при кокошките — сепна се Адам. Надигна се втори крясък.
— Ли е при кокошките — обясни Самуел. — Знаеш ли, ако кокошките имаха държава, църква и история, щяха да тълкуват човешката радост с неразбиране и отвращение. Случи ли му се на човек нещо весело и обнадеждаващо, все някоя кокошка отива стенеща на заколение.
Двамата замлъкнаха — мълчание, което се нарушаваше единствено от малки, престорени любезности: безсмислени въпроси за здравето и времето, чиито отговори никой не чува. И това може би щеше да продължи, додето се скарат отново, ако не беше се намесил Ли. Ли изнесе маса и два стола, които постави един срещу друг. На второто си идване донесе пайнт уиски и две чаши. Сетне домъкна близнаците, по един във всяка ръка, сложи ги на земята до масата и им даде по една пръчка — да размахват и да следят сенките им. Момченцата седнаха тържествени, огледаха се, впериха очички в брадата на Самуел, после подириха Ли. Бяха необичайно облечени — с правите панталони и опашатите сърмени жакети на китайчета. Единият беше тюркоазносин, а другият избелялорозов, с черни опашки и ширити. На главите им се мъдреха кръгли шапчици от черна коприна, на чиито плоски дъна стърчеше по един яркочервен помпон.
— Откъде, за Бога, си намерил тези дрехи, Ли? — попита Самуел.
— Не съм ги намирал — сопна се Ли, — имах си ги. Едничките им други дрехи аз уших сам от корабно платно. На кръщавка момчетата трябва да са облечени добре.
— Но, Ли, ти си изоставил заваления говор!
— Завинаги, надявам се. Е, в Кинг Сити още го брътвя. — Отправи няколко къси напевни срички към момченцата на земята, те се засмяха и поклатиха пръчките във въздуха. — Ще ви налея да пийнете — рече Ли. — Това уиски си беше тука.
— Това уиски си го купил вчера в Кинг Сити — каза Самуел.
Сега, след като Самуел и Адам седнаха на една маса и всички прегради бяха паднали, Самуел се скри зад завеса от притеснение. Не беше лесно да се възстановят неща, които преди това си смачкал с юмруци. Помисли си за себеотрицанието и въздържаността — две добродетели, които омекват, ако няма къде да ги приложиш. Умът му почваше да се присмива над себе си. Седяха двамата и наблюдаваха необикновено ярко облечените братчета. „Понякога — мислеше Самуел — твоят противник може да ти помогне повече от приятеля.“ И вдигна очи към Адам.
— Мъчното е да почнеш — каза той. — Прилича на отлагано писмо, което с всяка минута става все по- непосилно. Не би ли ми подал ръка?
Адам го погледна за миг и после пак свали очи към момченцата на земята.
— В главата ми нещо трещи — рече той, — такива звуци чуваш под вода. Ще трябва да изтръгна себе си от цяла една година.
— Навярно ще ми разкажеш какво е било, тъй по-лесно ще потръгне.
Адам гаврътна питието, наля си още и почна да върти чашата под ъгъл. Кехлибареното уиски се надигаше в единия й край и въздухът се изпълни с неговия пронизващ и стоплящ плодов аромат.
— Мъчително ми е да си спомням — поде той. — Беше не толкова страдание, колкото празнота. Само че и тя ме пробождаше. Казваш, че от колодата ми липсвали някои карти. Същото си мислех и аз. И може би
