— Не ми трябват такива разперени. Стигат ми катли, бръс и лейли.
— Сече ти пипето.
— Има си хас. За толкова години…
Излязох, хванах такси и слязох на ъгъла на Двадесета улица. За съжаление Стебинс беше отишъл на обяд. Да се опитам да получа това, за което бях дошъл, от някой друг, щеше да е пълна загуба на време. Настоях да се срещна с Креймър. Допуснаха ме до кабинета му. Той седеше зад бюрото си, дъвчеше салам и краставички и пиеше айран, за да ги прокара. Когато му заявих, че искам да получа делото на Дайкс и списък на сътрудниците в кантората, където е работил той, Креймър ми заяви, че е много зает и се радва да ме види като ми пожелава всичко най-хубаво.
— Естествено, сър — вежливо казах аз. — Ние направихме за вас всичко, което можахме. Открихме Абрамс, преди да е изстинала и безкористно ви я предадохме. Вие буксувате, ние също. Сега имам нужда от списък, който мога да получа и другаде, но с цената на два загубени часа и двайсетачка, но вие казвате, че сте прекалено зает. Мисля, че не сте виновен. Причината е в храната. Стомахът май не ви е в ред? Интересна диета имате!
Креймър преглътна сместа от краставици и салам, която дъвчеше в момента, натисна бутона за вътрешна връзка и каза:
— Роси? Изпращам Арчи Гудуин. Покажи му досието на Леонард Дайкс, нека препише имената на работещите в кантората. Нищо друго няма да му даваш и го гледай в ръцете! Ясно ли е?
— Да, инспекторе — изскърца металният глас.
Успях да се прибера вкъщи за обяд, после прескочих до магазина за канцеларски принадлежности и си купих обикновени бели лепенки. Останалото, което ми бе нужно, го имах под ръка.
В списъка ми имаше шестнадесет дами. Ако се заровех по-подробно в случая, можех да разбера коя каква е, но за това ми бе нужно време, а не исках да бъда необективен. Мацето, което работеше в архива, можеше да се окаже по-полезно от секретарката на самия старши съдружник — Джеймс А. Къриган. Като начало се задоволих само с имената и напечатах всяко от тях на отделна лепенка. Освен това написах шестнадесет пъти на шестнадесет отделни бели листа (да не развалям впечатлението с използване на индиго) следните изречения:
„Тези орхидеи са толкова редки, че не можете да ги купите никъде. Ако искате да узнаете защо, позвънете ми на телефон ПЕ 3–1212. Арчи Гудуин“.
Взех листовете, лепенките и пликовете и се изкачих до оранжерията, взех кошница и нож и започнах да отрязвам стръковете на орхидеите. Трябваха ми четиридесет и осем. По три на всяка дама, но за всеки случай се запасих с няколко за запас. Получи се неотразим букет. Теодор си предложи услугите, но аз отказах.
В оранжерията държим кутии за подаръци, опаковъчна хартия и цветна лента. Теодор акуратно слагаше цветята, а аз слагах бележките и лепях адресите. Поизмъчихме се доста. Улф е специалист по тази работа, но днес това бе мое хрумване. Когато привършихме с последната кутия и опаковахме всичко в голям кашон, часът бе четири без двадесет. Имах време. Смъкнах кашона долу, излязох на улицата, хванах такси и дадох адрес на Медисън авеню, в района на Читиридесета улица.
Кантората „Къригьн, Фелпс, Кастин и Бригс“ се намира на осемнадесетия етаж в едно от тези здания, в които не се скъпят на мрамор, за да се изфукат в очите на посетителите. Двукрилата врата на кантората се намираше в самия край на широкия коридор. Пружините, които държат крилата на вратите, сигурно са направени да удържат и кон, затова влязох вътре не особено грациозно. Може би причина за това бе обемистият кашон, кой знае? В просторната приемна седяха двама клиенти, а трети се мотаеше напред- назад. Зад комутатора седеше дама със златистопепелява коса и кисело изражение на лицето. Приближих се, сложих кашона на бюрото, започнах да вадя кутиите една по една и да ги слагам пред нея.
Портиерката ми хвърли убийствен поглед.
— Какво е това? Атомна бомба? — попита тя с леден глас. — Или денят на майката през февруари?
Спокойно приключих с изпразването на кашона и се преместих по-близо до нея.
— На една от тези кутии ще намерите името си. Върху останалите са написани други имена. Трябва да се доставят днес. Може би ще се заемете с това бодро и с радост…
Млъкнах, тъй като пред мен вече имаше някой. Мадамата беше подскочила от мястото си, бе заобиколила бюрото и ровеше в купа, за да търси кутията с името си. Докато тя бе заета с това, аз преминах през вратите в обратна посока, този път с достойнство, и изчезнах от погледа й.
Ако хартията за подаръци окаже магическото си въздействие и върху останалите дами в кантората, то телефона ми ще се подпали всеки момент. Като имах това предвид, намекнах на шофьора на таксито, че би било добре да стигнем за по-малко от час, но нали знаете какво става по улиците на Манхатън по това време на деня.
Когато най-после пристигнахме, изскочих от колата като куршум, преминах през кухнята задавайки в движение въпрос на Фриц:
— Някой да ме е търсил по телефона?
Той отговори отрицателно. Очите му обаче заблестяха странно.
— Знаеш ли, Арчи — каза той. — Ако ти потрябва помощ, можеш да разчиташ на мен. Забрави за възрастта ми. Швейцарецът във всяка възраст си е швейцарец.
— Благодаря. Може да те мобилизирам. Теодор ли изплю камъчето?
— Не. Мистър Улф ми разказа.
— Какъв завистник!
Наредено ми е да докладвам по всяко време на деня и нощта. Затова влязох в бюрото и позвъних в оранжерията, където Улф ежедневно прекарва времето си от четири до шест следобед.
— Аз съм тук. Цветята са доставени. Впрочем ще ги калкулирам на Уейлман по три долара на парче. Евтино.
— Не. Аз не търгувам с орхидеи.
— Но той ти е клиент.
— Не търгувам с орхидеи — Улф прекъсна разговора.
Взех счетоводната книга и записах изработеното време и разходите на Сол, Фреди и Ори като им написах съответните чекове.
Първото позвъняване дойде около шест. Обикновено отговарям аз:
„Кантората на Ниро Улф, Арчи Гудуин слуша“, но този път реших да посъкратя формалностите:
— Арчи Гудуин на телефона.
— Мистър Арчи Гудуин ли е? — попита трескав, суховат, но все пак женски глас.
— Да.
— Казвам се Шарлота Адамс. Получих кутията с орхидеи и писмото ви. Много благодаря.
— Няма за какво. Нали са красиви?
— Вълшебни са, но аз не нося орхидеи. От оранжерията на мистър Улф ли са?
— Да. Но вие смело можете да си ги слагате в бутониерата.
— Аз съм на четиридесет и осем години, мистър Гудуин, така че вие сигурно имате основателни причини да ми изпращате орхидеи.
— Ще бъда откровен с вас мис Адамс. Мис Адамс?
— Не. Мисис Адамс:
— Все едно. Ще бъда откровен. Момичетата често се женят, така че в бележника ми се образуват големи бели петна. Зададох си въпроса: на какво биха се зарадвали младите жени и сам си отговорих: на десет хиляди орхидеи. Цветята наистина не са мои, но имам достъп до тях. Затова аз сърдечно ви каня утре вечер в шест часа да посетите дом номер деветстотин и две на Западна 35 улица, за да се полюбувате на орхидеите и после да вечеряме заедно. Уверен съм, че нищо няма да ни попречи да прекараме приятно времето си. Записахте ли адреса?
— Трябва ли да преглътна тази щуротия, мистър Гудуин?
— В никакъв случай! Ще преглъщате утре на вечеря. Обещавам ви, че ще си оближете пръстите.
— Съмнявам се — каза тя и затвори.
