на главата, ме предават на лейтенант Рауклиф. Когато трябва да избирам между чука и наковалнята, високо задавам въпроса: къде е Рауклиф? С него сме наравно, тъй като аз му омръзнах толкова, колкото и той на мен. Но в един прекрасен ден ми дойде нова идея — трябва да започна да заеквам. Работата е там, че когато се ядоса, лейтенантът започва да заеква. Ето, че реших да го ядосам и после един-два пъти да го имитирам. Резултатът надмина всички очаквания. Рауклиф така побесня, че можеше само да мучи и да се запъва на всяка дума. После подадох молба, че ми се подиграва. Оттогава козовете са у мен и Рауклиф знае това.
С него си правехме компания цял час, и, според мен това беше съвсем безполезно, тъй като Улф им бе казал всичко и не ми оставаше какво да добавя. Рауклиф настояваше, че съм нарушил закона като съм претърсил стаята и съм взел бележника и твърдеше, че съм намерил още нещо, което крия от полицията. Така си седяхме и преливахме от пусто в празно, докато накрая не ми дадоха да подпиша показанията си. Аз подписах, той ги прочете и отново започна да ми задава едни и същи въпроси. Дълго търпях докато накрая ми писна.
— Слушайте — казах, — сам знаете, че говорите безсмислици. Какво искате: да с-с-с-с-сломите волята ми?
Рауклиф стисна зъби. Но трябваше да отговори.
— С удоволствие бих ти счупил врата — съобщи той. Сега се м-м-м-махай оттук, по дяволите!
Аз се махнах, но не нататък. Твърдо бях решил да поговоря с Креймър. Слязох във вестибюла, завих наляво и бутнах вратата на бюрото му без да почукам. Креймър отсъстваше, но вътре бе сержант Стебинс, който пухтеше над отрупано с хартии бюро.
— Сигурно си се заблудил? — заинтересува се той.
— Не. Дойдох да се предам. Т-т-т-току-що изпекох и изядох жив Рауклиф. Освен това мисля, че някой тук при вас е забравил да ми благодари. Ако не бях аз, момчетата от участъка сигурно щяха да го смятат за нещастен случай или самоубийство. Никой нямаше да узнае за записките в бележника.
— Вярно, ти го намери — кимна Стебинс.
— За това говоря.
— И го отнесе на Улф.
— А после без забавяне ви го предадох.
— Да. Прав си. Благодаря. Доволен ли си?
— Да. Само още един въпрос, за да не дочакам утрешните вестници. Какви са заглавията за Рейчъл Абрамс?
— Убийство.
— На кафе ли гледахте?
— Не. По шията й има следи от пръсти. Някой я е душил. Дали това е причина за смъртта ще покаже аутопсията.
— Закъснях само с три минути.
— Така ли? — иронично отбеляза Стебинс. Аз изругах на глас. После добавих:
— Стига ви един Рауклиф в отдела.
После излязох. В приемната взех телефона и се обадих на Улф.
— Извинявайте, че ви нарушавам вечерята, но ми трябват указания. В участъка съм, на 20 улица, и при това без белезници.
Прекарах един час с Рауклиф и си поговорих със Стебинс. Според петната по шията, изглежда са я удушили, а после са я изхвърлили от прозореца. Както ви казвах. Трите имена, които ми даде мисис Абрамс, разпределих между момчетата. Тази вечер или утре ще трябва да посетим още веднъж майката на Рейчъл. Може би Сол ще е по-приемлив за тази цел. А аз чакам указания.
— Вечерял ли си?
— Не.
— Връщай се вкъщи.
Хванах такси и си тръгнах. Дъждът все така не спираше.
ГЛАВА ШЕСТА
Улф не обичаше да се среща и да обсъжда хода на разследването с клиентите. Казвал ми е безброй пъти да не пускам клиенти при него. Затова, когато по указание на Улф позвъних в хотела на Уейлман и го поканих да дойде при нас на следващия ден към единадесет сутринта, разбрах, че и Улф споделя тревогата ми за хода на това дело.
Осем дни бяха минали от деня, в който се бяхме запознали с нашия клиент и той със завидна упоритост звънеше по телефона всеки ден ту от хотела, ту от Пеориа. Видно бе, че осемте дни не са му помогнали да преодолее болката. Носеше същия сив костюм, или негово копие, но бе сменил ризата и вратовръзката си. Лицето му бе със землист цвят. Когато окачвах палтото му, забелязах, че е загубил доста килограми. Той не каза нищо и реших, че не ме е чул, но когато седна в приемната, в креслото за клиенти, ми се извини:
— Моля за извинение, но вие май казахте нещо относно теглото ми.
— Да. Стори ми се, че сте отслабнал.
— Навярно сте прав. Загубих апетит и сънят нещо ме отбягва. Като се върна у дома или в офиса нищо не върви. Слизам от влака, за да дойда при вас, но и тук няма нищо весело. — Уейлман се обърна към Улф. — Помощникът ви ми каза, че няма нищо ново, но искате да разговаряте с мен.
Улф кимна с глава.
— Не ми се иска, но съм принуден. Позволете да ви задам един въпрос. За осем дни похарчих от вашите пари… колко, Арчи?
— Около хиляда и осемстотин.
— Почти две хиляди долара от вашите средства. Вие казахте, че ще се съгласите на всякакъв резултат дори той да е нулев. Не сте длъжен да спазвате уговорката, която приехте в… хм… особени обстоятелства. Аз харесвам чековете, които получавам от клиентите си, но при условие, че след това няма да ме мъчи съвестта. Как се чувствате сега?
Уейлман видимо се обърка. Преглътна с труд и каза:
— Споменах вече, че загубих апетита и съня си.
— Чух. Трябва да се храните. Човек трябва да се храни. Сега да Ви очертая ситуацията до момента. Както ви е известно, аз считам за доказано, че дъщеря ви е убита от някой си Байрд Арчър, който й е позвънил и е определил среща. Убил я е, защото е чела ръкописа, за който ви споменава в писмото си. Полицията е съгласна с изводите ми.
— Знам — Уейлман се опитваше да овладее мислите си. — Това не е малко. Нали вие открихте всичко това?
— Открих още нещо. Голяма част от парите ви похарчихме, за да открием някой, който да знае нещо за ръкописа или за Арчър. Щастието ни се бе усмихнало, но успеха избяга в последния момент. Вчера през деня е била убита млада жена на име Рейчъл Абрамс. Хвърлена е от седмия етаж на една сграда. Мистър Гудуин е закъснял само с три минути, за да предотврати убийството. Ще ви дам сведения, с които разполага полицията, но не са предназначени за печата. В бюрото на убитата моят помощник е намерил бележник, в който е написано, че през септември миналата година Арчър е платил известна сума на мис Абрамс, за да напечата ръкописа му. Това окончателно потвърждава, че двете жертви са убити заради ръкописа. Но това не е нещо ново за мен. Ние…
— Това доказва, че убиецът е Байрд Арчър! — Уейлман се развълнува. — Значи той все още е в Ню Йорк! Полицията трябва да го открие! — Той се изправи. — Отивам в…
— Успокойте се, мистър Уейлман — вдигна ръка Улф. — Това доказва, че Арчър, или по-точно убиецът, е бил вчера през деня в сградата и нищо повече. За нас, както и преди това, името Байрд Арчър не означава нищо. След като не успяхме да заварим мис Абрамс жива, все още не сме открили свидетел, който да потвърди, че такъв човек съществува. Що се касае до разследването по вчерашния случай, то бъдете уверен, че полицията обръща цялата сграда и живущите в нея нагоре с краката, за да открие нещо. Седнете, сър.
— Аз отивам там. В тази сграда.
