— Ти мислиш, че Дайкс е убит от чичо Фред, нали?
— Никога не съм го казала на глас, Хелън.
— Но го мислиш, нали?
— Аз също! — разгорещено извика Бланш Дък.
— А кой е чичо Фред? — поинтересувах се аз. Хелън отговори вместо Елинор.
— Това е моят чичо Фредерик Бригс. Те не го обичат. Мислят, че той е доносничил за О’Мелли, защото не го взимал за съдружник и Дайкс е разбрал. Затова се е наложило да го убие — за да се предпази. Нали така мислиш, Бланш, признай си?
— Да, мисля така — не се предаваше Бланш.
— Вижте какво момичета — каза с доста сериозен тон Доли Харитън, — вие работите в юридическа кантора и сте длъжни да осъзнавате, че едно е да си чешеш езика в дамската тоалетна и съвсем друго да разговаряш с мистър Гудуин. Не сте ли чували за определението „клевета“?
— Никога не съм клеветила — каза Елинор. — Това е самата истина. — Тя ме погледна. — Казах го затова, защото вие напразно похарчихте толкова пари за орхидеи, ястия и напитки. Ваш клиент е мистър Уейлман, вие разследвате смъртта на дъщеря му и се хвърлихте в тази авантюра и тези разходи, защото сте сигурен, че има връзка между нейната смърт и смъртта на Дайкс. Що се касае до списъка с имената, то някой негов познат може да е споделил, че не може да си избере псевдоним и двамата са умували над това. После Дайкс го е написал на хартия. Малко ли други обяснения могат да се измислят? Но от вашите думи излиза, че освен името на Байрд Арчър нищо друго не свързва Дайкс с Джоан Уейлман и Рейчъл Абрамс.
— Не, има още нещо — възразих аз. — И тримата са били убити.
— В Ню Йорк всяка година убиват по триста души — поклати глава Елинор. — Разберете, искам само да ви отворя очите. Вие ни предизвикахте. А може би мистър Уейлман или мисис Абрамс? И от тази разправия между нас можете да си извадите неправилни заключения. Аз искам да разберете това. Ние всички се надяваме, че ще хванете убиеца, но мисля че трябва да действате по друг начин.
— Чуйте — обади се Нина Пърлман. — Имам предложение. Дайте всички да съберем пари и да наемем мистър Гудуин, за да открие кой е доносничил за О’Мелли и кой е убил Дайкс.
— Що за безумие! — възмути се мисис Адамс. Порция Лис възрази:
— Аз по-скоро бих го наела да открие убиеца на момичетата.
— Това не е нужно — каза Бланш. — Уейлман го е наел точно за това.
— Каква ви е тарифата? — полюбопитства Нина.
Тя не получи отговор на въпроса си. Не защото бях обиден, а защото бях зает. Станах от стола, приближих се до масичката, която бе до стената, и върху която стоеше ваза от китайски порцелан с внушителни размери, извадих от джоба си бележник, откъснах от него няколко листа и ги разделих на равни части. После започнах да пиша. Бланш попита какво съм намислил, но не получи отговор, докато не приключих и не сложих листчетата във вазата. После я взех със себе си, върнах се при компанията и застанах зад гърба на мисис Адамс.
— Сега ще има реч — възвестих аз. — Този път Хелън Трой се въздържа от любимото си „Оле“.
— Признавам — започнах аз, — че вечерта се развали по моя вина. Ако мислите, че по този начин вежливо ви каня да си тръгнете, то моля за извинение, но това е така. Не храня илюзии, че можем да възстановим първоначалното настроение. С разрешение на мистър Улф мога само да се опитам да ви утеша. В разстояние на една година, считано от днес, всеки месец всяка от вас ще получава по три орхидеи. По възможност ще се съобразяваме с вашето желание и ще подбираме съответната окраска.
Отвсякъде се посипаха изблици на възторг и благодарности. Клер Беркхард се поинтересува:
— А можем ли сами да си избираме цветята?
Казах, че може да се уреди, стига да има предварителна уговорка.
— Преди малко, когато нашето веселие не беше още помрачено, възникна идеята, че една от вас по ваш избор ще изрази от името на всички благодарността за тази вечер. Може би вече ви е преминало желанието, но ако това не е така, то в тази ваза има десет листчета с десет имена. Ще помоля мисис Адамс да изтегли едно име и тази от вас, чието име се окаже написано на хартийката от вазата, ще ми окаже честта, ако е съгласна, разбира се, без да губим време, да ме придружи в „Боболинк“, където ще потанцуваме и ще си поживеем докато един от нас не поиска милост. Трябва да ви предупредя, че съм много издръжлив.
— Ако сте написали моето име, моля да ме изключите от вашия замисъл — помоли мисис Адамс.
— Ако извадите листче с името си, ние великодушно ще ви разрешим да теглите втори път. Други възражения?
— Обещах да се върна преди полунощ — каза Порция Лис.
— Това е дреболия. Ще пожелаете пощада още в единадесет и половина.
Поднесох вазата към мисис Адамс горе-долу на нивото на погледа й.
— Моля, извадете едно листче.
Начинанието явно не й беше по вкуса, но друг бърз и безболезнен начин да се приключи с неудачната вечеринка нямаше. След секунда размисъл тя пъхна ръка във вазата, извади едно листче и го сложи на масата.
Мейбъл Мур, която седеше отляво на мисис Адамс, закрещя:
— Сю!!!
Извадих останалите листчета и ги напъхах в джоба си. Сю Дондеро започна да протестира:
— Господи, не мога да отида в „Боболинк“ с тази дреха!
— Можем да изберем и друго място — успокоих я. — Съпротивата е безполезна. Жребият е изтеглен. Но ако искате, можем да теглим отново.
— Какъв е смисълът? — подхвърли Бланш. — Можете ли да се закълнете, че на всички листчета не е написано името на Сю?
Не исках да уронвам престижа си с голо отрицание. С достойнство извадих от джоба си девет листчета и ги оставих на масата. Помислих си, тази вечер ще имам възможност да покажа на Сю деветте листчета от ДРУГИЯ ДЖОБ.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Обикновено Фриц носи закуската в стаята на Улф в осем сутринта. Този четвъртък обаче Улф ми позвъни и каза, че иска да говори с мен преди да се качи в оранжерията в девет часа. Реших да избавя Фриц от необходимостта да се качва до стаята на Улф. И така, аз сложих закуската пред шефа, придърпах стол и седнах. Понякога той закусваше в леглото, понякога на масата до прозореца. Утрото бе слънчево и той избра позиция до прозореца. Улф никога не започва разговор преди да види дъното на чаша с портокалов сок. Тъй като не го изпива на един дъх си придадох смирен вид и зачаках. Накрая той остави празната чаша и, като се изкашля, започна да маже с масло горещата палачинка. Най-после реши, че може да говори:
— В колко часа се прибра снощи?
— В два и двадесет и четири.
— Къде беше?
— Бях с момиче в един нощен клуб. Всъщност то е единственото, което съм търсил цял живот. Сватбата е определена за неделя. Всичките й роднини живеят в Бразилия и няма от кого да искам разрешение, така че вие ще бъдете служебен баща.
— Пфу! — Улф отхапа намазан с масло и гарниран с шунка грамаден къс от палачинката. — Какво стана?
— В общи линии или с подробности?
— В общи линии. Подробностите после.
— Събраха се десет дами, в това число млада и острозъба, но за сметка на това делова адвокатка, и стара бойна кобила. Пихме горе, но смачкахме само два стръка онцидии. При това…
— форбези?
— Не, варикозум. Когато слязохме, всички бяха развеселени. Аз седнах на вашето място. Предупредих
