— Много добре ви разбрахме — едва чуто прошепна Елинор Грубър.
— Искам само да ми върнат Рейчъл. Имам повече щастие от мистър Уейлман, тъй като имам още две дъщери. Дебора е на шестнадесет и сега завършва училище. А Нанси е на дванадесет и се учи в колеж. Те са по-умни от Рейчъл и по-практични. Рейчъл се радваше, че са толкова умни и сама уговори Нанси да се запише в колежа. Когато изкарваше допълнително пари, винаги съм й казвала: „Рейчъл, купи си нова рокля или се разходи до някъде“, но тя само се смееше и казваше: „Ех мамо, аз съм си работна“. Тя отново сплете пръсти.
— Знаете ли, че са минали само два дни откакто я няма? Знаете ли?
— Да, знаем — обадиха се няколко гласа.
— Затова не мога да си представя какво ще стане, когато мине толкова време като при мистър Уейлман. Той дълго е размислял и накрая се е обърнал към мистър Улф да открие убиеца. Може би ако имах пари и аз бих постъпила така… Не знам… Сега мисля само са Рейчъл. Тя никому не бе сторила зло. Нищо лошо не беше направила. Ето мистър Гудуин казва, че към нея се е обърнал някакъв мъж, за да му напечата ръкописа. После се връща и я убива. Опитвам се да осъзная случилото се, но не мога. Няма човек на този свят, който да каже, че Рейчъл Абрамс го е обидила. Вие сте жени и знаете колко е трудно да бъдеш такава, че за теб никой да не може да каже лоша дума.
Мисис Абрамс замълча. После стисна зъби, сякаш събираше кураж, и заговори отново:
— Веднъж се отнесох лошо с нея… — брадичката й затрепери.
— извинете ме, за Бога… — тя млъкна, изхлипа и, ставайки, се запъти към вратата.
Джон Уейлман не се съобрази с правилата за добрия тон. Без да каже нито дума, той скочи от стола си и последва мисис Абрамс. Зад вратата се чу гласът му и после стана тихо.
Всички стояха като попарени.
— Има още кафе — съобщих аз. — Да налея ли на някого?
Желаещи нямаше. Продължих:
— Мисис Абрамс допусна малка неточност. Според нейните думи аз съм казал, че мъжът, който е платил на Рейчъл за преписа, се е върнал и е извършил убийството. Всъщност аз казах, че е убита заради това, че е печатала романа. Нямах предвид, че непременно клиентът й е убиецът.
Не всички ме слушаха. Някои триеха очите си с кърпички, а две от тях не криеха сълзите си.
— Можете ли да го докажете? — предизвикателно попита Доли.
— Доказателства липсват. Но идеята ни харесва.
— Вие сте полудели — внезапно каза Хелън Трой.
— Така ли? Защо, ако смея да попитам?
— Казахте, че смъртта на Леонард Дайкс е свързана с тези две убийства. Искахте да кажете, че трите убийства са извършени от една и съща ръка?
— Не съм казвал такова нещо, но мисля че е станало така. Имам си особен нюх към тези работи.
— Значи наистина сте откачен! Откъде накъде О’Мелли ще убива тези момичета? Той не…
— Замълчете, Хелън! — изрева мисис Адамс. Момичето пропусна вика на старшата си колежка покрай ушите си и продължи:
— Той не е убивал…
— Замълчете! Вие сте пияна!
— Нищо подобно! Свежа съм като краставичка. Бях си пийнала, но сега изтрезнях. Който и да е, ще изтрезнее като слуша тези двамата — тя ме погледна право в очите. — Кон О’Мелли не е убивал Леонард Дайкс. Просто по негова вина излетя от фирмата и сега си отмъщава. Всички знаят това…
Гласът й потъна в море от викове. Някои се опитваха да успокоят Хелън, другите се стараеха да я надвикат: Мислех си, че по този начин свалят натрупалото се напрежение след разказите на Уейлман и Абрамс, но бях прав само отчасти. Мисис Адамс и Доли се опитваха напразно да успокоят разгорещилите се дами. Съдейки по това, което наблюдавах, отдавна тлеещата вражда се бе превърнала в битка. Доколкото разбирах, от едната страна на барикадата бяха Хелън Трой, Нина Пърлман и Бланш Дък, а от другата Порция Лис, Елинор Грубър и Мейбъл Мур. Сю Дондеро наливаше масло в огъня, но не се намесваше в битката. Клер Беркхард още не бе дорасла за ръкопашен бой, а мисис Адамс и Доли Харитън оставаха наблюдателки.
По време на относителното затишие, без каквото не минава нито една битка, Бланш Дък пусна в ход тежката артилерия срещу Елинор Грубър.
— А как беше облечена, когато О’Мелли го каза? По нощница, а?
Останалите внезапно замълчаха след тази реплика, от което побърза да се възползва мисис Адамс.
— Това е възмутително! Как не ви е срам! Бланш, веднага се извинете на Елинор!
— Откъде накъде?
— Няма смисъл — Елинор махна с ръка. Обърна се към мен и аз видях колко бледо е лицето й. — Всички ние трябва да се извиним на мистър Гудуин.
— Аз не мисля така — каза сухо Доли Харитън. — Тъй като мистър Гудуин организира това представление, при това като добър и опитен режисьор, няма защо да се извиняваме. Поздравявам ви, мистър Гудуин. Чиста работа!
— Не съм съгласен, госпожице. Не съм заслужил поздравления.
— Не ме интересува — отряза Елинор. — След всичко казано искам да попитам: знаете ли кой е О’Мелли?
— Естествено. Полицията ме запозна с делото! Бивш съдружник в кантората, лишен от практика преди около година.
Елинор кимна с глава.
— Той беше главен съдружник. Кантората тогава се казваше: „О’Мелли, Къриган, Фелпс“. Аз бях негова секретарка. Сега съм секретарка на Луис Кастин. Трябва ли да обяснявам, че избухването на Бланш… намеците й за отношенията ни с мистър О’Мелли са злонамерена измислица?
— Естествено, мис Грубър. Можете да говорите, или просто да го изхвърлите от главата си.
— Добре. Жалко, че всъщност ние с Бланш сме приятелки. Просто случаят беше започнал да утихва, но се появиха полицаите и сега всичко се разбърка отново. Сега стана ясно, че това е заради вас, по-точно заради убитите момичета. Не ви обвинявам, жалко само… С една дума вие сам видяхте какво стана тук преди малко. Разбрахте ли за какво говорехме?
— Само отчасти.
— Но вие чухте твърдението на Хелън, че О’Мелли е убил Дайкс, за да отмъсти за това, че по негова вина са го лишили от практиката. Това не е вярно. О’Мелли беше лишен от практика, защото се бе опитал да подкупи старшия от служебните заседатели по дело за граждански иск. Не зная кой го натопи, но почти сигурно е някой от противната страна. Вярно е, че в кантората вреше и кипеше, че се обсъждаха какви ли не налудничави идеи, например, че доносът е написал Луис Кастин, защото О’Мелли не го обичал и му пречел да стане съдружник, или…
— Мислите ли, че това, което говорите, е разумно, Елинор?
— сухо попита Доли Харитън.
— Да — отговори Елинор без да й мигне окото. — Той трябва да разбере — тя отново се обърна към мен, — че доносниците са могли да бъдат и други, например мистър Къриган или мистър Бригс, по същите причини… Дайкс също е могъл да бъде автор на доноса, тъй като О’Мелли се канеше да го уволни. Нямаше да се учудя и аз да попадна в ролята на доносник, защото О’Мелли е отказал да ми подари нощница. С течение на времето всички клюки поутихнаха, но ето, че бе убит Дайкс и всичко започна отначало. Някой пусна слух, че О’Мелли е убил Дайкс, защото е написал доноса. Тогава в кантората стана голяма каша. Бяхме като разбунен кошер. Вие сам чухте, че Бланш ме попита дали не съм била по нощница, когато О’Мелли ми бил казал нещо.
Реших, че ми задава въпрос, затова измърморих нещо от рода на „да, чух“.
— Всъщност преди няколко седмици той ми каза, че писмото за подкупа е било написано от съпругата на старши заседателя. Надали съм била по нощница, защото в кантората идвам облечена по друг начин. Сега той не работи при нас, но от време на време минава. Така че всички слухове, че О’Мелли е убил Дайкс, са чиста измислица.
— Защо не изразиш личното си мнение? — запита Хелън Трой.
