— Да, сър — той започна да прибира чиниите с недокоснатите патенца, едно от коронните му ястия. Не му изразих съчувствие, тъй като го бях предупредил. Имах значително повече възможности отколкото той, да се запозная с гастрономическите вкусове на американките. Виж, в обществото на любителите на патици това блюдо би било сензация.
Горчивината, изпитана от Фриц, бе донякъде подсладена с проявената спрямо бадемовия мус реакция на гостенките. Порция Лис възкликна:
— Но Боже мой! Божествено е! Какво ще кажете, мис Адамс?
— Не зная, Порция, още не са ми сипали.
Минути по-късно тя призна макар и доста сдържано:
— Наистина вкусно. Просто превъзходно.
Останалите не скъпяха похвалите си. Хелън Трой първа привърши с десерта. Тя стана, избутвайки стола си и се опря с длани на масата.
— Оле! Оле! — езикът й видимо се заплиташе.
— Кой ще държи реч? — извика някой.
— Аз. Това е моминска реч! Някой се изкикоти.
— Да, моминска, макар и на моята възраст. Седях си и мислех какво можем да направим за мистър Гудуин? Да гласуваме една от нас да се приближи до него, да го прегърне и да го целуне като го назове: Арчи.
— Коя ще бъде? — попита Мейбъл Мур.
— Сега ще гласуваме. Предлагам себе си.
Чуха се протести. Клер Беркхард, която седеше отляво на Хелън Трой, я хвана за лакътя и я накара да седне. Появиха се първите предложения. Някой предложи да се хвърля жребий. Само преди половин час не бих се намесил, надявайки се, че ще провърви на Сю или на Елинор, но сега не можех да рискувам. Така се бяха разпалили, че бе трудно да бъдат спрени.
— Не ви ли се струва, че трябва да се посъветвате с мен?
— Не се намесвайте — предупреди ме Бланш Дък.
— Моля за извинение, но съм принуден. Рискът е голям. Ако някоя се приближи и ме целуне, може да си спомня, че съм домакин, но мога и да не си спомня. От друга страна…
— За кого става дума? — хорово извикаха всички.
— От друга страна продължавах без да отговарям на въпроса, — ако се случи друга, може да не съм в състояние да скрия разочарованието си. Не разчитайте, че ще произнасям нечие име. Така че да оставим тази идея. Още повече, че никой не подкрепи Хелън и сега вашите намерения са противозаконни.
Дръпнах дясното си ухо.
— Самата идея е поставена с краката нагоре. Ако излезе както искате, на кого ще се хареса това? Само не на мен. Аз много повече обичам да целувам, отколкото да бъда целуван. Моля да бъда разбран правилно. Вие сте мои гости и ще направя всичко, за да ви угодя. Имате ли предложения?
— Цели две! — Сю Дондеро не ме изложи.
— Добре. Кажете ги едно по едно.
— Първо: предлагам всички да ви казват Арчи.
— Това се разбира от само себе си. Ако и аз мога да ви наричам Шарлота, Бланш, Доли, Мейбъл, Порция, Елинор, Клер, Нина, Хелън и Сю?
— За Бога, разбира се! И второ: вие сте детектив. Разкажете ни нещо любопитно от вашата професия.
— Какво пък… — огледах се смутено. — Може пак да гласуваме като за салатата? Да или не?
Мисля, че не всички, но повечето от тях казаха „да“. Фриц беше сложил чашките и наливаше кафето.
— Ще ви кажа какво ще направя — казах накрая аз. — Мога да ви разкажа за някои стари и отдавна разкрити престъпления, но мисля, че повечето от вас ще харесат случая, с който се занимаваме сега. Ще премълча някои подробности, ако ми позволите. Съгласни ли сте?
Всички хорово отговориха с „да“. Може би с изключение на мисис Адамс, която сви рязко устни и Доли Хъритон, в чиито умни сиви очи прочетох неодобрение.
— Ще засегна само главното — казах небрежно. Иначе ще ни отнеме цяла нощ. Става дума за убийства. Убитите са трима. Мъж на име Леонард Дайкс, който работеше във вашата кантора, девойка, на име Джоан Уейлман, която беше редактор в едно издателство и момиче на име Рейчъл Абрамс, стенографка и машинописка.
Чу се шепот и моите гостенки се спогледаха една друга. Нина Пърлман каза с непроменен от шестте коктейла кадифен глас:
— Аз не съм ги убивала.
— Един ли е убиецът на тримата? — попита Елинор Грубър.
— Да не изпреварваме събитията. За първи път се сблъскахме с този случай съвсем случайно. При нас дойде полицай и ни показа списък с петнадесет имена, съставен от Леонард Дайкс. Полицията го намерила между страниците на книга в библиотеката на Дайкс. Ние с мистър Улф бегло го прегледахме, тъй като в него нямаше нищо интересно. След това…
— А защо полицаят ви е показал този списък? — опита се да уточни Доли Харитън.
— Защото в полицията не са открили хора с такива имена и полицаят е решил за всеки случай да хвърли въдицата. Може пък някой от нас да го осени велика мисъл. Уви, нищо не се получи. След шест седмици при нас дойде някой си Джон Р. Уейлман и помоли да разследваме гибелта на дъщеря му, чието тяло са намерили във Ван Кортленд парк прегазено от автомобил. Той мислеше, че това е убийство, а не нещастен случай. Мистър Уейлман ни показа копие от писмо на дъщеря му, което тя изпратила до вкъщи. В писмото се съобщава, че и е позвънил мъж, който се е нарекъл Байрд Арчър и бил автор на романа, изпратен във фирмата, в която е работила Джоан преди няколко месеца.
— Господи! — прошепна мрачно Бланш Дък. — Пак този Арчър!
— Ако не ви е интересно, мога да спра дотук — предложих аз. Всички хорово възразиха на това предложение.
— Добре. Джоан е прочела романа на Арчър и го е отхвърлила. Той й предложил по телефона двадесет долара на час, ако тя се съгласи да обсъдят романа и му помогне да го редактира. Уговорили са се да се срещнат на следващия ден след работа. Същата вечер е била убита.
Протегнах се към чашата с кафе, отпих и отново се облегнах на стола.
— Сега внимавайте. Ще ви напомня, че от деня, в който полицаят ни показа списъка, бяха изминали шест седмици. Но бе достатъчно само да погледнем в писмото на Джоан, за да се досетим веднага, че името Арчър е едно от имената в списъка на Дайкс. Значи Дайкс и Джоан са били свързани по някакъв начин. Тъй като двамата са загинали внезапно и то от насилствена смърт, а Джоан в деня на смъртта си е трябвало да се срещне с Арчър, беше логично да се предположи, че двете убийства са свързани и нишката води към Арчър. Когато вие поискахте да ви разкажа нещо от живота на детективите, сигурно сте си представяли преследване и стрелби в Сентръл парк… Това си има своята красота, но аз се гордея, с бързината с която свързахме двата случая с Арчър. Ако не бяхме ние, то един полицай щеше да се занимава с Дайкс в Манхатън, а друг негов колега — с делото на Джоан Уейлман в Бронкс. Сега цяла армия върви по следите и вие знаете това.
Ще ви издам една тайна. Но ако това, което ще ви кажа, стигне до пресата, ще си имам неприятности с полицията, макар че и сега там не ме обичат много. Рейчъл Абрамс е работила като машинописка в стая на седмия етаж в една сграда на Бродуей. Преди два дни пада на тротоара и загива. Интересно, нали? Ако не бях наминал няколко минути по-късно в стаята й, всички щяха да смятат смъртта й за нещастен случай. В едно от чекмеджетата на бюрото й открих кафяв бележник, в който е записвала приходите си. Там съществува запис, в който се казва, че през септември миналата година Байрд Арчър й е платил тридесет и осем долара.
Доли Харитън ахна. Чуха се и други възклицания.
— Ще го сънувам този Арчър — каза на висок глас Нина Пърлман.
— Вече го сънувам — уверих я аз. — Ние сме сигурни, че Джоан Уейлман е убита, защото е чела ръкописа. Също така сме сигурни, че Рейчъл Абрамс е умряла, защото го е печатала. Съвсем естествено е
