нашето желание да се доберем до Арчър и до ръкописа. Има ли предложения?
— О, господи! — възкликна Сю Дондеро.
— Ами намерете копието на романа — предложи Порция Лис. Наоколо се чу кикотене.
— Вижте — казах аз, — с ваше позволение искам да направя нещо. Сега в този дом се намират двама души, които имат отношение към това дело. Мисля, че си струва да ги помолим да дойдат при нас и да ни разкажат какво знаят. — Натиснах с крак копчето на пода. — Ако не сте се изморили, разбира се?
— Кои са те? — пожела да узнае мисис Адамс.
— Бащата на Джоан Уейлман и майката на Рейчъл Абрамс.
— Не са най-веселата двойка на света — отбеляза Доли Харитън.
— Права сте. До помощта на детектива прибягват обикновено тези, на които не им е до смях.
— Искам да ги видя — високо обяви Хелън Трой. На вратата се появи Фриц.
— Къде са мисис Абрамс и мистър Уейлман, Фриц? В южната стая ли?
— Да, сър.
— Бъди така добър да ги помолиш да дойдат при нас.
— Добре, сър.
Фриц излезе от стаята. Аз попитах дали на някой не му е пресъхнало гърлото и получих три поръчки.
ГЛАВА ДЕВЕТА
Десет чифта очи се насочиха към двамата нови гости, когато влязоха при нас, съпроводени от Фриц. Вярно е, че някои от погледите бяха доста замъглени, но любопитството бе всеобщо. Станах, представих всички и настаних новодошлите на два стола от двете ми страни. Мисис Абрамс бе в рокля от коприна, черна на цвят и може би изкуствена. Изглеждаше смутена и изплашена. Уейлман бе във все същия сив костюм или в негов двойник и се опитваше да гледа към всички едновременно. Седеше на стола си изправен като дъска. Отворих уста да кажа нещо, но Бланш ме изпревари.
— Приятели, вие трябва да си пийнете нещо. Какво да ви налея?
— Благодаря ви — вежливо каза Уейлман. Мисис Абрамс само поклати глава.
— Чуйте ме — не се предаваше Бланш. — Ако ви се е случило нещастие, най-доброто лекарство за случая е коктейлът. Повярвайте на опита ми. Две дози джин и една сух вермут…
— Затвори си устата, Бланш! — нареди мисис Адамс.
— Вие си я затворете — озъби се Бланш. — Това е приятелска вечеринка. Къриган няма да ме уволни заради вас, ясно ли е?
С удоволствие бих я изхвърлил през прозореца, но вместо това казах:
— Правилно ли съм ви направил коктейла, Бланш?
— Разбира се.
— Наричайте ме Арчи.
— Разбира се, Арчи.
— Добре, сега също ще постъпя правилно. Как според вас бих постъпил, ако оставя нашите гости без напитки? Неправилно.
Аз винаги постъпвам правилно. Значи решихме. — Обърнах се надясно, тъй като бях обещал на мисис Абрамс, че Уейлман ще говори пръв. — Мистър Уейлман, разказах на тези дами за случая, който разследваме. Те се заинтересуваха, защото са работили в една и съща кантора с Леонард Дайкс. Казах също, че чакате мистър Улф и няма да имате нищо против да разкажете на нашите гостенки за вашата дъщеря Джоан. Надявам се, че нямате нищо против.
— Не. Ни най-малко.
— На колко години беше тя?
— На двадесет и шест. На двадесет и девети ноември беше рожденият й ден.
— Единствено дете ли беше?
— Да, единствено.
— Беше ли добра дъщеря?
— Най-добрата на този свят.
Неочаквано ни прекъснаха. Мисис Абрамс тихо, но ясно отсече:
— Не е била по-добра от моята Рейчъл. Уейлман се усмихна. Досега не беше го правил.
— С мисис Абрамс вече обменихме впечатления като сравнявахме нашите дъщери. Нейната Рейчъл с нищо не е била по-малко добра от Джоан.
— Няма за какво да спорим. Какви планове кроеше Джоан за бъдещето? Да се омъжи или да продължи кариерата си?
— Боя се, че не знам. Казвал ли съм ви, че тя завърши колежа Смит с пълно отличие?
— Да.
— Преди време имаше приятелски отношения с млад човек от Дартмут и ние мислехме, че ще се венчаят, но тя тогава беше много млада и слава Богу, че го осъзна. А тук, в Ню Йорк, в издателството работеше от четири години. Писа ни в Пеориа…
— А къде е тази Пеориа? — запита Бланш. Уейлман погледна сърдито.
— Пеориа? Това е град в щата Илинойс. Тя ни писа за някои млади хора, с които се е запознала тук, в Ню Йорк, и ние мислехме, че вече е време да помисли за себе си. Ние с майка й много се надявахме…
Той се наведе напред, погледна мисис Абрамс, после отново насочи погледа си към мен.
— Обсъждахме това с мисис Абрамс. Тя чувства същото, но при нея са изминали два дни и тя още не го е осъзнала. Казах й, че ако ми дадете бележник и писалка, сигурно ще си спомня десет хиляди нейни думи и постъпки, замисли и настроения. Вие не можете да си представите какво значи да имаш дъщеря?
— Сигурно сте прав. Има какво да си спомните.
— Така е. Вече се питам дали това нещастие не е наказание свише заради моята прекалена гордост с нея. Но това не е така. Не съм я имал за ангел. И тя си имаше грехове… Случвало се е като малка да послъгва и да не слуша, а когато порасна, невинаги постъпваше както би ни се искало, но като се замисля дали имам повод да я упрекна за някоя лоша постъпка, винаги си отговарям: не. Няма такъв.
Той замълча и отново обходи с поглед гостите ни. Сякаш търсеше потвърждение на думите си.
— Не. Няма такъв — повтори той.
— Значи тя е била самото съвършенство — забеляза Клер Беркхард.
Помислих си, че тя не направи опит да иронизира, но Бланш побесня.
— Затвори си устата, вундеркинд от вечерното училище! — нахвърли се тя върху Клер. — Човекът е тъжен. Загубил е дъщеря си! Или ти също си завършила колеж с отличие?
— Аз не съм учила във вечерно училище — възнегодува Клер. — Завършила съм Олифънската частна бизнес школа.
— Съвсем не съм искал да кажа, че е била съвършена — продължи Уейлман. — Нерядко ми се струваше, че държанието й не е такова, каквото би трябвало да е. Впрочем, каквото и да говорим, тя не е вече между живите, така че няма значение. Не бих искал да променя нищо от характера и постъпките й, стига да имах власт за това. Вижте се… колко много сте пили… Ако бяха тука бащите ви, надали щяха да се радват. А сега си представете, че ви убиват и ви отнасят вкъщи… Дали близките ви биха ви упрекнали, че приживе сте имали склонност към алкохола?
— Разбира се, че не! Те ще помнят за вас най-хубавото, това, с което могат да се гордеят.
Той се изправи.
— Не е ли така, мисис Абрамс. Нали именно така се отнасяте към Рейчъл?
Мисис Абрамс повдигна глава. Сякаш тя не гледаше Уейлман, а всички присъстващи едновременно.
— Как се отнасям към моята Рейчъл? — Тя поклати глава. — Минали са само два дни. Ще бъда откровена с вас. Докато говореше мистър Уейлман, аз седях и мислех. Моята Рейчъл не слагаше алкохол в устата си. Ако я бях видяла, сигурно щях да я наругая. Даже страшно е да си представя как бих реагирала. Ако тя сега беше тук, на тази маса, щях да й кажа: „Пий дъще, пий, колкото ти се иска! Пий и наздраве!“ — тя трескаво закърши ръце.
— Може би не обяснявам правилно и вие не ме разбрахте…
