— Във всеки случай го предпочитам — каза шефа и погледна часовника на стената. Искам да ми разкажете всичко, което знаете за Дайкс, джентълмени, но е време за вечеря. Още веднъж ви поднасям извиненията си, че не съм подготвен за гости.
Всички станаха прави. Къриган попита:
— В колко часа да се върнем?
Улф се намръщи. Явно перспективата да работи по време на храносмилането не му харесваше.
— В девет. Удобно ли е? Те казаха, че е добре.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
Когато в един през нощта Улф реши, че е време да постави точка и гостите си тръгнаха, реших че трябва сериозно да се заема с момичетата. Не бих казал, че адвокатите избягваха директните отговори. От тях научихме поне четири хиляди нови факти и ако ги продаваха на едро, бих казал, че сме на печалба. Главите ни бяха пълни с информация, но нямаше нищо, което макар и отдалеч да има връзка с Байрд Арчър или упражняването му в белетристиката. Накрая Улф се принуди да ги попита къде са били по време на убийствата, въпреки че полицията нееднократно е проверявала алибитата им.
За Леонард Дайкс знаехме толкова, че вече можехме да напишем биографията му. По избор — документална или във вид на роман. Започнал като разсилен в кантората, но благодарение на неговото старание, прилежност, усърдие, преданост и схватливост израснал до старши деловодител. Заклет ерген. Пушил е лула, а веднъж по време на банкет съвсем се разкиснал от две чаши пунш, което означава, че не е бил любител на алкохола. Извън работата не се е увличал от почти нищо освен да ходи през лятото на бейзбол, а през зимата на хокейни мачове. Никой от петимата не можеше да предложи и най-малък мотив за убийството му.
Между тях непрекъснато възникваха спорове по най-малкия повод. Например, когато Улф попита как Дайкс се е отнасял към нещастието на О’Мелли, Къриган отговори, че Дайкс не след дълго му донесъл молба за напускане. Улф пожела да узнае кога се е случило това. „През лятото“, бе отговорил Къриган. Не помнеше дали е било през май или юли. Улф попита за съдържанието на молбата.
— Боя се, че не си спомням как беше формулирана — започна Къриган, — но твърдеше, че неговата порядъчност го е накарала да я напише. Говореше се, че в кантората се носят и слухове, че го обвиняват за нещастието на О’Мелли. Въпреки че тези слухове били безпочвени, щял да навреди на кантората ако продължи да работи в нея. Освен това дължал длъжността си на О’Мелли и може би сега новия старши съдружник ще реши да прави размествания, така че иска да му развърже ръцете.
— Уволнихте ли го? — избоботи Улф.
— Не, разбира се. Извиках го, казах, че към него нямаме никакви претенции и да не обръща внимание на сплетните.
— Бих искал да видя тази молба. У вас ли е?
— Мисля, че е в архива… — Къриган се запъна. — Не, не е там. Мисля, че я изпратих на Кон О’Мелли. У вас ли е?
— Аз ви я върнах — каза убедено О’Мелли.
— Не си спомням да сте го правили.
— Върнал я е — потвърди Фелпс, — защото когато ми показахте… Не, това беше друг документ. Вие ми показахте молбата на Дайкс и казахте, че ще я пратите на О’Мелли.
— Точно така — каза О’Мелли. — Аз я върнах… Не мисля, че греша. Дадох я в ръцете на Фред. Бях дошъл в кантората, Джим го нямаше и я дадох на Фред.
Бригс замига глупаво.
— Това в никакъв случай не отговаря на истината. — Възмути се той. — Молбата ми показа Емет. — Той продължаваше да мига с очи като оглеждаше поред всички присъстващи. — Безотговорно твърдение, което не ме учудва. Ние знаем, че Кон е безотговорен и не трябва да му вярваме.
— Дявол да го вземе Фред — защо му е да лъже? — застъпи се Фелпс. — Той не казва, че ви я е показал, а ви я е дал в ръцете.
— Това е лъжа. Чиста измислица!
— Струва ми се, че не трябва да се горещим по този повод — намеси се Улф. — Искам да погледна не само тази молба, но и други документи писани от Дайкс. Писма, справки, отчети. Искам да се запозная с неговия стил на писане. Но без да се увличате! Десетина документа ще са ми достатъчни.
Те се съгласиха.
След като изпратих гостите, се протегнах, прозях се и попитах:
— Сега ли ще го обсъждаме или ще го отложим за утре?
— Какво има да обсъждаме, дявол го взел? — Улф избута креслото и се изправи. — Отивайте да спите. — След тези думи той тръгна към асансьора.
Следващият ден беше петък и на мен дяволски не ми вървеше. Дали случайно или нарочно, но на два пъти срещнах отказ. Първо позвъних на Сю Дондеро, но в отговор чух, че заминава за уикенда и ще се върне вечерта в неделя. Тогава набрах номера на Елинор Грубър като най-добра възможност за замяна, но узнах, че е заета. Затова прегледах целия списък, тъй като се стараех да бъда обективен, позвъних на Бланш Дък. Когато се свързах с нея, в гласа й нямаше особена радост, но си казах, че винаги е така сдържана, когато седи зад бюрото. В петък ми каза, че е заета, но се уговорихме за събота вечерта в седем.
Сол, Фред и Ори редовно докладваха по телефона, а в петък вечерта Сол се яви лично. Ако издигнат кандидатурата на Сол Панцер за президент на САЩ, няма да гласувам за него по една причина: не се облича подходящо за случая. Никога не успях да разбера как успява да се изхитри да прониква навсякъде в Ню Йорк с избелялата си кафява шапка и износен костюм, които му придаваха съмнителен вид. Каквато и сложна задача да му поставяше Улф, Сол винаги се вживяваше в ролята си и я изпълняваше по-добре от всеки друг. Без да броим мен.
Затова съм готов да го предложим за президент, да му купим нов костюм и нова шапка и да видим какво ще излезе от това.
Сол седна на края на едно от жълтите кресла и попита:
— Нещо ново?
— Не — отсякох аз, — обикновено знаеш как върви всяко разследване и кога то ще завърши. Този път, когато изхарчим последния цент на клиента, мигновено излизаме от играта.
— Толкова ли е зле? Мистър Улф не измисли ли нещо? — Искаш да кажеш: работи или мързелува? Само се ослушва.
Стигна до там, че да пита къде е бил този или онзи в три и шестнадесет на двадесет и шести февруари понеделник. Добро занимание за гений.
В това време Улф влезе, поздрави Сол и седна. Сол каза каквото имаше да казва. Улф, както винаги, пожела и подробности: имената на съдиите, на старши съдебните заседатели и други подробности по делото, което е загубил О’Мелли, включително имената на тъжителите. Доносът дошъл по пощата, в напечатано на машина писмо без подпис. В него всичко било толкова подробно описано, че веднага е било решено да бъде разпитан старши съдебният заседател. Всички опити да бъде открит авторът на анонимката са останали без резултат. Самият обвинен заседател си признал, че е получил три хиляди долара подкуп и в него намерили половината от парите. Защитник в съда, както за него, така и за О’Мелли, е бил Луис Кастин. Благодарение на неговата блестяща защита гласовете на съдебните заседатели се разделили. Сол загубил цял ден, за да успее да проникне в архива и да види въпросната анонимка. Опитите му останали без резултат.
Въпросният заседател, на име Андерсон, работел като продавач в магазин за обувки. Сол разговарял два пъти с него и с жена му. Жена му твърдяла, че никога не е писала анонимно писмо и не е знаела, че мъжа й е получил подкуп. Дори ако е знаела в никакъв случай не би го издала. Освен това тя не може да пише на машина. Съдейки по всичко съпругът й вярва. Разбира се това не означава нищо, тъй като способностите на някои да вярват на жените си наистина са безгранични. Когато Сол се застъпи за нея, ние с Улф отстъпихме позициите си. Сол притежава изключителен усет и усеща лъжеца дори през бетонна стена. Той предложи да доведем при нас двойката Андерсон, но Улф му отказа. На Сол бе поръчано да се
