присъедини към Фред и Ори и да се заеме заедно с тях с връзките на Дайкс извън кантората.
В събота сутринта пощальонът донесе плик с внушителна дебелина. Вътре имаше отпечатано на фирмена бланка послание от Емет Фелпс, шестфутовия енциклопедист, който бе равнодушен към убийствата:
„Уважаеми мистър Улф!
Съгласно молбата ви изпращам някои материали минали през ръцете на Леонард Дайкс.
Прилагам неговата молба от 19 юли, с която той си подава оставката. О’Мелли се оказа прав. Наистина е върнал молбата на мистър Бригс, тъй като я намерихме в архива. Мистър О’Мелли ни посети вчера и го уведомих, че документа е намерен.
Ще ви бъдем признателни ако ни върнете материалите след като се запознаете с тях.
Молбата на Дайкс заемаше цяла страница и текстът беше отпечатан през ред. В нея се съдържаше това, което ни бе казал Къриган — че плъзналите из кантората слухове за доноса срещу О’Мелли могат да нанесат ущърб на фирмата и също така във връзка с предстоящите промени в ръководството, всичко това го кара с дълбоко съжаление да иска уволнение. Наистина бяха употребени два пъти повече думи от необходимото, но какво да се прави? Хората обичат да излагат мислите си на хартия. Що се отнася до останалото — отчети, справки и копия от писма — те помогнаха на Улф да се запознае със стила на Дайкс. От това обаче полза имаше толкова, колкото и от ланшния сняг. Улф ми подаде документа и аз го изучих докрай, за да няма повод да ми намери кусури. Като стигнах до последния документ, му предадох цялата купчина и седнах зад пишещата си машина, за да напиша няколко писма, продиктувани от Улф.
Удрях съсредоточено по клавишите, когато той внезапно ме попита:
— Какво означава това?
Станах, приближих се и погледнах. В ръката му беше молбата на Дайкс за уволнение. Улф ми я подаде.
— Тези обозначения в ъгъла направени с молив. Какво е това? Видях надраскани с молив букви: Пс 145–3.
— Аз също ги видях — кимнах му. Нямам представа. Може би пощенски клон 145, отделение 3?
— Не. Може би е дреболия, но ме учудва, дори съм любопитен. Нямаш ли някакво предложение?
Прехапах долната си устна придавайки си замислен вид.
— От пръв поглед нищо. А вие? Той взе молбата и се намръщи.
— Да поразсъждаваме. „П“ е главна, а „с“ малка. Това означава, че не са инициали. Известна ми е само една дума в нашия език, която обикновено се съкращава като „Пс“. Цифрите, които следват, повишават още повече възможността да съм прав. Не се ли досещаш?
— Ами… „Пс“ може да означава постскриптум, а цифрите…
— Не. Вземи Библията.
Приближих се до стелажите на библиотеката, взех книгата и се върнах към масата.
— Отвори на Псалом 145 и прочети третия стих. Признавам, че ми се наложи да търся в съдържанието. След като намерих заглавието „Псалтир“, прелистих страниците и открих Псалом 145.
— Дявол да ме вземе! — възкликнах неволно аз.
— Чети! — изрева Улф. Започнах да чета:
— Аха — въздъхна дълбоко Улф.
— Вярно — признах си, — романа на Байрд Арчър се казваше „Не се надявайте…“ Открихме този юнак, макар и по чиста случайност. Трябва да направим официална заявка, за да може това съвпадение да се запише в книгата на рекордите. Как така, точно в тази молба се оказаха тези тайнствени букви. Защо толкова настойчиво я искахте. Как я разшифровахте? Ако сте толкова…
— Пфу — прихна Улф. — Тук няма никакво съвпадение. Всеки глупак би могъл да разшифрова тези обозначения.
— Значи аз съм суперглупак!
— Не — той беше толкова доволен от себе си, че можеше да си позволи да бъде великодушен. Без теб нямаше да стане нищо.
Ти доведе тук тези жени и ги наплаши. Те така са се изплашили, че някой е счел за необходимо да направи връзката между Байрд Арчър и някое лице в кантората.
— Какво значи „някой“. Някоя от жените?
— Мисля, че не. Бих предпочел да е мъж. Всъщност именно от мъжете поисках документите съставени от Дайкс. Ти изплаши мъжа, а може би мъжете. Трябва да знам кого си изплашил. Имаш ли уговорка за тази вечер.
— Да, с блондинката. В приемната. Само си представете — три цвята върху една глава.
— Много добре. Изясни кой би могъл да направи този надпис върху молбата на Дайкс с толкова характерен мъжки ъгловат почерк? Дано да не се окаже самият Дайкс — Улф се намръщи и тръсна глава. — Не, поправям се. Узнай само на чий почерк приличат тези букви и цифри. По-добре да не ги показваш. Също и писмото.
— Естествено. Усложнете ми задачата още. Това за мен е детска игра.
Оказа се, че съм преувеличил сложността на проблема, тъй като прекопирането на въпросните букви и цифри се оказа лесно. През деня потренирах доста, за да ми свикне ръката и вечерта в шест и четиридесет, когато излизах от сградата ни за срещата, във вътрешният джоб на неотдавна закупения от мен син костюм, се спотайваше една от изпратените до нас хартийки. Отчет за разходи, напечатан от Дайкс, с надпис направен от мен в едно от полетата.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
Бланш Дък ме изненада тази вечер: преди вечеря купи две дози от любимата си гърмяща смес: джин, вермут, сироп от нар и перно, и спря да пие. Край! Нито капка повече! Освен това дойде по скромна синя рокля, почти без грим. Най-главното бе, че танцуваше доста по-добре от Сю Дондеро. Не направи сензация в „Боболинк“, но и не се наложи да се изчервявам заради нея. Благодарение на присъствието й, дори оркестърът на заведението ми се видя по-добър. Около десет часа бях решил да платя половината от сметката, но сдържах порива си навреме. Все пак изпълнявах служебно поръчение.
Когато се върнахме на масата, след като бях танцувал най-сложната и смела самба в живота си, предложих на Бланш да си намокрим още веднъж гърлата. Тя ми отказа.
— Виж какво — възпротивих се, — няма да стане така. Трябваше да те напоя, за да си развържеш езика, а ти искаш да пиеш само вода. Как ще станеш по-приказлива ако не пиеш алкохол?
— Обичам да танцувам — заяви тя.
— Не се учудвам, като виждам как добре се справяш с всички танци. Аз също не съм за изхвърляне, но е време да изкопча нещо от теб.
Бланш поклати глава.
— Не пия когато танцувам, защото това ми пречи. Опитай по-добре утре през деня, когато си мия главата. Ако знаеш как мразя глупавите си коси! Защо мислиш, че знам нещо, което да представлява интерес за теб?
Келнерът увисна на главите ни и бях принуден да поръчам нещо.
— А как иначе? — реагирах аз. — След като считаш, че О’Мелли е убил Дайкс. Сигурно имаш някакви сведения…
— Съвсем не считам така.
— В сряда говореше друго.
— За да ядосам Елинор Грубър. Тя е луда по него. Що се касае до мен, аз мисля, че Дайкс се е самоубил.
