— Така ли? А това твърдение кого ще ядоса?
— Никого. Може би Сю, но тя ми е симпатична и затова няма да кажа нищо повече.
— Сю Дондеро? И защо?
— Как да ти кажа… — Бланш се намръщи. — Ти въобще не познаваше Лен Дайкс, нали?
— Не го познавах.
— Беше малко странен. Беше симпатичен, но си имаше своите странности. Държеше се свенливо с момичетата, но винаги носеше със себе си снимката на сестра си. Вярно! Да не мръдна от мястото си ако лъжа! А веднъж…
Тя внезапно замълча. Оркестърът засвири конга. Нищо друго не ми оставаше. Станах и предложих ръката си. Бланш скочи и ние забързахме към дансинга. След четвърт час седнахме на масата и си разменихме пълни с възхищение погледи.
— Виж какво — предложих аз, — хайде да приключим с разпита и след това ще скачаме до припадък. Каза, че веднъж си видяла Дайкс… Какво правеше?
Бланш се обърка за миг, но успя да се съвземе бързо.
— Ах, да. Непременно ли трябва да го осъждаме?
— Аз трябва.
— Тогава добре. Видях как гледа Сю. Боже, какъв поглед! Пошегувах се във връзка с това, но изглежда не е трябвало да го правя. Дайкс реши, че трябва да си излее душата пред мен. Оказа се, че за първи път той…
— Кога се случи това?
— Преди година, а може би и повече. Оказа се, че за първи път е влюбен. На неговата възраст! Дотолкова загубил главата си, че имал симптоми на язва. Той най-щателно криел чувствата си без да брои мен и сега ме посвети във всички подробности. Много пъти се опитвал да я покани да излязат, но тя все отказвала. Попита ме какво да прави и аз помислих, че трябва да съчиня нещо. Казах, че Сю е много романтична натура и той трябва по някакъв начин да се прочуе. Да издигне кандидатурата си за сената, да играе в отбора на „Янките“ или да напише книга. Ето че написа книга, която издателите не харесали и може би затова той се самоуби.
Аз запазих каменно изражение.
— Той ли ти каза, че е написал книга?
— Не. Дори не е споменавал за това. По това време беше престанал да ми говори за Сю и аз съзнателно избягвах тази тема, за да не човъркам раните му. Но тъй като самата аз му предложих, после цялата каша се забърка заради този роман и не беше трудно да се досетя каква е работата.
Можех да кажа, Дайкс се е самоубил през декември, а това не се връзва с убийствата на Уейлман и Абрамс през февруари, но бързах да напипам главното докато оркестъра не бе започнал да свири. Усмихнах се лъчезарно и едва докоснах чашата си с устни.
— Може би си права за самоубийството, но не бъркаш ли адресите? Може да е бил влюбен в теб? Бланш въздъхна.
— В мен? Ако това е комплимент, не е от най-сполучливите.
— Не е комплимент. — Ръката ми се вмъкна във вътрешния джоб на сакото и измъкна оттам сгънато на четири листче. — Това е отчет за канцеларски разходи, подготвен от Дайкс през май миналата година. — Аз разгънах листчето. — Канех се да те попитам как се е случило така, че той е записал тук номера на твоя телефон, но ти би могла да кажеш, че е звънял, за да те пита за Сю, така че въпросът ми е безсмислен. Започнах да сгъвам листчето.
— Номера на моя телефон?
— Ами да. Съмървил 34–620.
— Дай да видя.
Подадох листчето и тя се загледа в написаното. После го премести наляво, където имаше повече светлина, и отново се загледа.
— Това не го е писал Лен — заяви тя.
— Защо мислиш така.
— Не е неговият почерк.
— А чий е? Твоят?
— Не. Това е почеркът на Къриган. Неговият почерк е такъв… хм… квадратен. — Тя се намръщи. — А какво значи това? Откъде накъде Къриган ще записва номера ми в някакъв отчет?
— Добре, това не е толкова важно — наведох се към нея и взех хартията от ръката й. — Просто си помислих, че това е неговият почерк. Може би Къриган е искал да ти позвъни за нещо след работа. — В това време оркестърът започна да изпълнява нашумял фокстрот. Прибрах в джоба си листчето и се изправих.
— Хайде стига. Да видим дали ще се справим с този ритъм. Оказа се, че се справихме.
Когато се прибрах вкъщи беше около два през нощта и Улф отдавна спеше. Дръпнах резетата на предната и задната врата и изпих чаша мляко преди да се кача в стаята си. Човек все е недоволен. Като се завивах с одеялото, си мислех за превратностите на съдбата. Защо Сю не можеше да танцува като Бланш? Да се измисли как да се съединят красотата на едната и таланта на другата.
Откакто Марко Вукчич, който беше най-добрият приятел на Улф и собственик на ресторанта „Рустърман“, го убеди да постави билярдна маса на партерния етаж, неделното разписание се промени. В неделя сутрин Улф се мотаеше в кухнята с Фриц, където измисляха поредното умопомрачително блюдо. В един и половина идваше Марко и помагаше за дегустацията, след което отиваха в билярдната и пет часа гонеха топките по зеленото сукно. Рядко им правех компания, тъй като Улф побесняваше, когато правех по десетина карамбола един след друг.
Много ми се искаше тази неделя да променя разписанието и затова, още преди Улф да закуси, съобщих официално:
— Почеркът е на Джеймс А. Къриган, главен съдружник. Улф ме — погледна кръвнишки, след което се обърна към Фриц.
— Реших да се откажа от гъшата мазнина. Повиших глас:
— Почеркът е на…
— Не съм глух! Отнеси писмото на мистър Креймър и му го кажи.
Когато е в такова настроение, няма смисъл да минавам на кресчендо, затова се сдържах.
— Вие сте ме учили — отсякох аз — да запомням дословно всеки разговор, включително със вас самия. Вчера искахте да знаете кого сме уплашили и на кого е почеркът. Загубих цяла вечер и куп пари на Уейлман, за да го разбера. По-добре да изям това листче, отколкото да го дам на Креймър! Какво като днес е неделя? Ако наистина са уплашени, ще дойдат. Да им позвъня ли?
Улф стисна устни.
— Това е всичко.
— Добре. Това е напълно приемливо. С Фриц трябва да приготвим пилето по гвинейски, а нямаме време. Сам помисли, какво ще стане ако повикаме Къриган и му покажем листчето. Ще отрече всичко. Ще го попитам кой друг има достъп до отчета и ще се окаже, че всички са имали такъв. За това ще са необходими пет минути. А после какво?
— Измишльотини! Ако толкова искате да размахвате щеките в неделя, правете го. Но защо да дам отчета на инспектор Креймър?
— Защото в едно отношение той не ми отстъпва, а дори ме превъзхожда. На адвокатите ще им стане ясно, както и на мен, че някой от кантората е свързан с трите убийства. Този някой вече е изплашен и полицейският инспектор ще го уплаши още повече. Дори може да го принуди да се разкрие. Занеси листчето на Креймър и ме остави на мира. Билярдът, както знаеш, за мен не е развлечение, а тренировка.
Той решително се запъти към хладилника. Вече бях решил да чета поне два часа неделните вестници, но помислих, че такова отмъщение спрямо Улф няма да донесе никакъв резултат. Освен това не ми беше ясно накъде бие. Може би наистина иска да се отдаде на чревоугодничество и билярд вместо да впрегне мозъчните си клетки. Или пък бе замислил нещо. Доста често замисляше някоя хитрост без да ме посвещава в нея. Затова допуснах, че неслучайно ме кара да предам злополучния документ на Креймър. Преодолявайки пеш петнадесетте преки до 20 улица, стигнах до извода, че времето може да си направи лоша шега с мен.
