помислих известно време, стигнах до извода, че в него има само едно съмнително изречение. Помолих се на Господ да не се налага да го зачерквам.
Моята съобщничка упорито четеше писмата едно след друго. Реших да гледам как вървят нещата. Отдясно до нея лежаха четири прочетени писма, значи ако бе почнала от март, сега четеше писмо от юли. Ужасно ми се прииска да грабна следващото по ред, но се въздържах. Когато свърши да чете и започна да слага листа в плика, станах и реших да се разтъпча. Тя четеше много бавно. Отидох до противоположния край на стаята и погледнах през стъклените врати. На улицата растеше неотдавна посадено дърво, високо колкото моя ръст, умножен по две, и аз се опитах да се съсредоточа на по-нататъшната му съдба, но мислите ми бяха прекъснати от тържествуващ глас:
— Знаех си аз, че има нещо такова! Ето го. Слушайте!
Аз се върнах до нея.
„…Ето и новината, но само за теб, скъпа моя Пеги — четеше тя. — През целия си живот съм споделял тайните си с теб, но за това не исках да ти казвам, извинявай. Сега, когато всичко е минало, съм готов да ти кажа, че написах един роман. Казва се «Не се надявайте…»Има причини, поради които не искам да го публикувам под свое име и затова ще използвам псевдоним. Уверен съм, че романът ще бъде публикуван, защото мисля, че езикът и стилът ми са добри. Моля те, всичко това да си остане между нас. Не казвай дори на съпруга си.“
Мисис Потър ме погледна, после премести очи върху купчината писма.
— Видяхте ли? Забравила съм заглавието, но си спомням… Не! Какво правите? — тя се опита да задържи писмото в ръцете си, но бе твърде късно. С един скок се озовах до нея и с лявата ръка грабнах листа. С дясната измъкнах от ръката й плика и отстъпих назад.
— Успокойте се — казах аз. — За вас съм готов да мина през огън, тъй като през вода вече минах, но това писмо, независимо от това дали искате, или не, ще отлети с мен. То е единственото доказателство, което съществува, че романът е написан от вашия брат. То ми е по-скъпо от писмото на Елизабет Тейлър, с което тя ме молеше да й позволя да ме хване за ръка. Ако в него има нещо, което не трябва да бъде огласено в съда, то няма да бъде прочетено. Писмото и плика обаче са ми нужни за доказателство. Ако исках да избягам, можех да ви нокаутирам и да се измъкна. По-добре вижте още веднъж ушите ми.
— Нямаше защо да дърпате писмото от ръцете ми — възмущаваше се тя.
— Моля да ми простите, но действах импулсивно. Мога да ви го върна и после да ми го дадете, но ако не го направите, ще ви го отнема със сила.
Очите й заблестяха и тя едва не си изчерви. После протегна ръка. Аз сгънах листа, сложих го в плика и го оставих в ръката й. Тя го погледна, после премести погледа си върху мен и накрая ми го върна.
— Правя това — тържествено каза тя, — защото моят брат би искал да постъпя така. Бедният Лени! Мислите, че са го убили, защото е написал този роман, така ли?
— Да. Сега съм сигурен. От вас зависи дали ще заловим убиеца. — Аз извадих бележника си, откъснах изписаната страница и я подадох. — Сега ви предстои да напишете това писмо на своята пощенска хартия. Останалото ще ви обясня после.
Тя започна да чете. Аз седнах и зачаках. Тя ми се виждаше прекрасна. Прекрасни ми изглеждаха и фалшивите дърва във фалшивата камина.
Даже дъждът, който валеше непрестанно… Хайде стига толкова!
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
В 3.23 позвъних на Улф от телефонна будка някъде в Глендейл. Винаги ми е било приятно да чуя от него, след успешно изпълнена задача, фразата: „Всичко е правилно“. Този път получих по-голяма похвала. Когато му разказах всичко с пълни подробности, включително и съдържанието на писмото на Дайкс, което беше в джоба ми, и писмото на мисис Потър, което вече бях пуснал в пощенската кутия на Глендейлската поща, настъпи петсекундно мълчание. После се чуха думите: „Всичко е много правилно“. Като пуснах още пет долара на монети и обсъдихме плановете за бъдещето, в това число и непредвидените обстоятелства, които можеха да възникнат, аз се гмурнах в дъжда, за да се настаня на задната седалка на чакащото ме такси. Дадох на шофьора адрес в долната част на Лос Анджелис. Дъждът ни съпровождаше по целия път. На един кръстопът се разминахме на сантиметър с голям камион и шофьорът се извини, като каза, че не е свикнал да кара в дъждовно време. Скоро ще привикнете, казах му, и това, естествено, не му хареса.
Офисът на детективската агенция заемаше половината от десетия етаж на стара сграда, асансьорите на която се придвижваха със стонове и скърцане. Преди много години бях идвал тук, и тъй като преди да изляза от хотела, се бях обадил, че мога да намина, малко или много ме очакваха. В ъгловата стая насреща ми се изправи юначага на име Фердинанд Долман, който имаше две гуши и четиринадесет косъма на главата.
— Радвам се да те видя, старче! — той ми протегна приятелски ръка и се засмя. — Как се чувства нашият шишко?
Много малко хора познаваха дотолкова Улф, че да го наричат „Нашия шишко“, и този Долман не влизаше в числото им, но сега нямах време да го уча на добри маниери и затова просто отминах думите му. Разменихме някои общи приказки, след което преминах на същината на работата.
— Имам точно такъв човек — заяви ми той. — Имаш късмет, че досега изпълняваше много трудна задача и днес е тук. Просто ти провървя. — Той вдигна телефона и се разпореди: — Изпратете ми Гибсън.
След минута вратата се отвори и влезе някакъв тип. Погледнах едното му ухо, приличаше на зелев лист, а очите му можеха да пробият бетонна стена.
Долман започна да говори, но аз го прекъснах.
— Не — заявих категорично, — не става. Не е необходимият типаж.
Гибсън се усмихна. Долман му нареди да излезе и той се подчини. Когато вратата се затвори след него, реших да бъда откровен.
— Ти си много нахален, след като ми препоръчваш подобна личност. Ако току-що е изпълнил трудна задача, как да не ми бъде жал за онези, които изпълняват по-леки. Трябва ми образован човек или поне да може да говори като такъв. Не много млад, но не и стар, съобразителен, бърз, способен да възприема бързо куп нови обстоятелства, за да се възползва след това от тях.
— Господи — скръсти ръце зад главата си Долман, — да не искаш да ти доставя самия Дж. Едгар Хувър?
— Не ме интересува как се казва, но ако нямаш такъв, кажи и ще го търся другаде.
— Защо мислиш, че нямам? Имам, разбира се. При мен работят повече от петдесет души. Ще ти намеря някой, който да отговаря на изискванията.
— Действай тогава.
Накрая трябва да си призная, че намерих подходящия кандидат. Преди това обаче прекарах в детективското бюро пет часа и отхвърлих поне десет души. Може би бях прекалено взискателен, тъй като не изключвах възможността цялата му дейност да се състои в това — да се получава двайсетарката плюс разходите. Освен това, след като бях съумял да канализирам разследването в нужната посока, не можех да си позволя и най-малката грешка. Човекът, когото избрах, беше горе-долу на моите години и се казваше Натан Харис. Лицето му се състоеше само от ъгли, беше доста костелив, а очите му, според мен, бяха подходящи. Не съдех за хората по ушите като Пеги Потър.
Взех го с мен в хотела. Хапнахме в стаята и до два през нощта му разяснявах какво искам от него. Трябваше да се върне вкъщи, да си вземе необходимото и да се регистрира в хотел „Южни морета“ под името Уолтър Финч. Там да получи стая, която да отговаря на МОИТЕ изисквания. Позволих му да си води записки, с уговорката, че по времето, когато те ще са нужни, е длъжен да запомни всичко наизуст. За да не го занимавам с подробности, дадох му само такива разяснения, които задоволяват литературния агент Финч. Когато си тръгна, нищо не знаеше за Джоан Уейлман, Рейчъл Абрамс и Къриган, Фелпс, Кастин и Бригс.
Когато си легнах, оставих прозореца леко открехнат, и на сутринта локвата вода бе стигнала до килима. Часовникът на нощната масичка показваше 9 и 20 местно или 12 и 20 нюйоркско време. В пощата ми бяха казали, че писмото ще тръгне със самолет, който ще се приземи на „Ла Гуардия“ около осем сутринта, тамошно време. Значи в тази минута, в която се прозявах и протягах, може би бе пристигнало по
