предложите кандидат?
Той поклати глава.
— Вече споменахте това. Не е нужно да отговарям уклончиво. Откажете се. В тази компания работят общо четирийсет и шест души. През годините са минали… сигурно около сто и петдесет. Не всички от тях са смятали мисис Деново за съвършена, на всички ни се е случвало да изпитваме неприязън към някого или да му имаме зъб, но чак убийство — в никакъв случай. Забравете това.
Разбира се, забравих го с удоволствие, тъй като бащата на Ейми не би могъл да бъде сред сто и петдесетте, освен ако Елинър не лъжеше в писмото си и реших, че е излишно да се заяждам с Торн само за да си придавам важност.
Отворих бележника си.
— Добре, засега ще прескочим това. Някои дати. Кога мисис Деново започна работа при вас?
— Проверих в деня, когато намерих снимките. Било е на 2 юли 1944.
— Познавахте ли я отпреди това?
— Не. Тя дойде просто така — научила, че търся стенографка. Тогава се занимавах с радио — прехвърлихме се към телевизии ята по-късно — и имах само четирима души в три стаички на Трийсет и девета улица. Беше сезонът на отпуските и секретарката ми беше заминала на почивка, затова дадох на мисис Деново бележник и й продиктувах няколко писма. Оказа се толкова добра, че я взех на постоянна работа.
— От някоя агенция ли ви я изпратиха? — Не. Попитах кой я изпраща, а тя отговори — никой. Просто чула, че ми трябва стенографка.
— Но сте проверили препоръките й?
— Никога не съм й искал такива. Три дни бяха достатъчни да видя колко е добра, не само като стенографка, и не си направих труда. След седмица не давах пет пари нито къде е работила преди, нито как е дошла онази сутрин. Нямаше значение.
Затворих бележника и го пъхнах в джоба си.
— Но така стигаме до задънена улица. Първо ми казвате Да забравя за всички, свързани с работата й тук — няма никаква вероятност да е някой от тях, а сега твърдите, че не сте и чували за нея преди 2 юли 1944 година — нито какво е правила, нито къде е била?
— Да, точно така.
— След като сте работили заедно двайсет и две години? Не мога да повярвам.
Той кимна.
— Не сте първият детектив, който не ми вярва. Двама от полицията, по различно време, също не повярваха. Но е…
— Скоро ли идваха?
— Не, през май, малко след смъртта й. Но е вярно. Тя никога не говореше за семейството и миналото си — за нищо лично. А не беше жена, която бихте… Държеше се на разстояние. Ще ви дам пример. Веднъж една важна жена — важна за нас, представяше един от нашите клиенти — спомена нещо за сестра си и попита мисис Деново дали има сестра, а тя се направи, че не е чула. Не каза нито да, нито не. Аз се сприятелявам доста бързо с хората и месец след като се запознахме, дори по-малко, вече знаех, че с нея има граница, която не бива да преминавам. И никога не го сторих. Ако искате да разпитате другите тук — заповядайте. Но само ще си загубите времето. Искате ли да пробвате?
При нормални обстоятелства бих приел и може би трябваше да го сторя, но мислите ми бяха другаде. Дойдох единствено защото Улф ме прати. Всъщност исках вече да съм при Ейвъри Балу, затова отвърнах, че няма да им развалям обедната почивка, но може би ще го посетя пак, ако не днес, то утре и му поблагодарих от името на мис Деново. Той каза, че снимките ще са готови утре към четири часа, и аз пак му поблагодарих.
Тръгнах по коридора към асансьора и реших да се насоча към ресторанта на Ал, за да се почерпя с бекон, яйца и домашни пържени картофи. В кухнята на Улф и Фриц пържени яйца и картофи са забранени. Но не това беше главното. Мисълта да седна да обядвам с Улф и да обсъждам нещо като бъдещето на компютрите или влиянието на организирания спорт върху американската култура, когато би трябвало да поговорим как да се справим с Ейвъри Балу, не ме привличаше.
Но тъй като знаех, че Улф вече е помислил върху това и не по-малко от мен иска да посетя Балу, реших, докато си пиех кафето, че заслужава да го позабавя, примерно с половин час, заради глупавото му правило за разговорите на масата, така че да сме квит. Гледах по часовника си — излязох от ресторанта точно в два, изминах трите пресечки до старата кафява къща пещ, влязох в офиса в 2:05, извадих аванса от сейфа, отидох до трапезарията и казах от вратата:
— Искахте да внеса парите при първа възможност и ето че сега ми се удава такава. Ще се върна след половин час.
— Не. — Той остави чашата с кафе на масата. — Това може да почака. Трябва да вземем решение.
— Извинете. Обичам да изпълнявам каквото ми се нареди — казах аз и излязох.
В интерес на истината не се спирах да разглеждам витрините по пътя до Лексингтън Авеню и обратно, но дори и така се върнах след трийсет и шест минути. Телевизорът беше включен, а Улф стоеше насред стаята и го гледаше възмутено. Сигурно беше толкова ядосан, че се беше захванал с единственото нещо, което би го вбесило още повече. Прибрах банковата книжка в сейфа, той изключи телевизора, отиде при бюрото си, а аз — при моето.
— Какво по дяволите е свършено? — попита той, вместо да каже: „Какво свърши?“.
Преметнах крак върху крак.
— Обядвах нещо много мазно и ядох прекалено бързо. Исках да внеса двайсетте бона в банката преди да затворят. Бързах да се върна да ми кажете какъв подход да възприема с Балу. Но първо, разбира се, ще искате пълен доклад за Реймънд Торн.
— Не искам. Освен ако не си открил нещо, което прави ненужна срещата ти с мистър Балу.
— Не съм. С изключение на две снимки на Елинър Деново, ударих на камък. Задънена улица. Позвънихте ли да разберете дали е там?
— Не. Ти ще му позвъниш.
— Разбира се. Президентът на една корпорация може да е къде ли не през август. Ако го намеря, да го помоля ли да се видим днес? Предполагам, че сте решили как да изпълня този ход.
— Не ти е нужно. — Той се покашля. — Арчи, ти имаш много способности, някои от тях изключителни, но работата ще е деликатна и може да се окаже трънлива. Освен това, предишния път аз разговарях с него. Ти присъстваше, но аз водех разговора. Трябва да съм сигурен във фактите. По телефона ми каза, че чековете, осребрени от мисис Деново, са издадени от „Сиборд Банк енд Тръст Къмпани“ и са платими на предявителя. Доколко сигурно е това?
— По-сигурно ще е само, ако ги видим с очите си. Каза ми го шефът на „Континентъл“ на Осемдесет и шеста улица, където тя е осребрила сто чека. Казва се Атуд.
— А мистър Балу в момента е директор на „Сиборд Банк“?
— Да. Освен ако не е напуснал или не са то изхвърлили съвсем наскоро. Беше в тазгодишния Международен банков справочник, издание на „Ранд Макнейли“.
— Трудно ли ще е да разберем за чековете без помощта на мистър Балу?
— Почти невъзможно. „Сиборд“ има капитал два милиарда долара. Главният им офис вероятно издава хиляди, може би десетки хиляди чекове годишно, в което участват бог знае колко чиновници и разбира се работят с компютри. Не знам дори откъде да започнем. Бихме могли, предполагам, да накараме Сю Корбет или самата мис Деново да стигне до някой заместник-вицепрезидент и да го прелъсти, ако не успее, да опита със следващия и след около година…
— Обади се на мистър Балу!
— Вие ли ще говорите?
— Не. Ти си по-подходящ. Кажи му, че стига да му е удобно, •бих искал да се видя с него тук в шест часа.
Завъртях стола, пресегнах се за указателя, намерих номера на „Федерал Холдинг Корпорейшън“ и го набрах. Предишния път когато търсих Балу по телефона, минах през трима души, докато стигна до него. И
