този път стана същото — първо говорих с телефонистката, после с друга дама, която ме накара два пъти да повторя името си буква по буква и после с някакъв мъж. Всички бяха толкова сдържани, че не стана ясно дали изобщо е там и разбрах това едва когато чух гласа му.
— Гудуин? Арчи Гудуин?
— Точно така. Радвам се, че ви намерих. Обаждам се от името на мистър Улф. Ако ви е удобно, той би искал да се срещнете тук в неговия офис в шест часа или веднага щом можете.
След кратко мълчание Балу попита:
— Днес ли?
— Да. Малко спешно е.
Последва по-дълго мълчание и естествено знаех защо. Той не можеше да ме попита какво има, не можеше да ми задава каквито и да е въпроси по телефон, на който може би слушаше някой друг. Накрая все пак се реши.
— Дълго ли ще трае?
— Едва ли. За половин час сигурно ще свършим. След по-кратко мълчание той отговори:
— Ще дойда в шест.
Той затвори, аз също, обърнах се към Улф, който беше подслушвал и казах:
— Кой знае какви страшни неща си представя!
Улф отвърна, че ще му олекне, щом разбере, че няма нищо страшно. Погледна часовника, видя, че остава един час докато стане време за оранжерията и ми каза да си приготвя бележника. Все още имаше писма от миналата седмица, на които трябваше да се отговори.
В пет и трийсет свърших десетината писма, които ми продиктува и отидох да си сменя ризата, защото от разходката до банката и обратно при температура десет градуса над тази в климатизираната къща се бях поизпотил, но след двайсет минути бях пак в офиса малко преди Улф. Той влезе, отправи се към бюрото си и в този момент на вратата се позвъни.
Сигурно някъде в описанието ми за смъртта на една мръсница споменавам, че лицето на Ейвъри Балу е набръчкано, но не е посърнало. Сега, като отворих вратата и го поканих, видях, че е посърнало. Мъчеше се да изглежда мрачен и готов на всичко, а това не подхождаше много на измъчения му вид. Той не вървеше, а гордо крачеше към офиса. Седна на червеното кожено кресло без да се облегне назад, отвърна на поздрава на Улф с кимване, което съвсем не беше сърдечно, а после потърка челото си с ръка. Бях го виждал да прави това и преди, когато си имаше истински неприятности.
Балу свали ръка и стисна дръжката на креслото.
— Не съм свик… — започна той, но думите му прозвучаха дрезгаво, замълча и започна отново: — Нямам навик да получавам безапелационни покани от някакъв… от никого.
— Сигурно не — кимна Улф. — Налагаше се обаче да ви видя. Може би си спомняте, че никога не излизам от къщи по работа, но също така преценихме, че вероятно бихте предпочели да не идваме с мистър Гудуин във вашия офис. Първо, ще ви…
— Защо искахте да ме видите?
— Ще ви кажа след малко. Първо ще ви успокоя. Работата няма никаква връзка със случилото се преди осемнайсет месеца. Няма нищо общо с вас и вашите дела. В момента имам…
— Тогава защо, дявол да го вземе…
— Позволете! В момента имам рядко изживяване, почти без прецедент. Изпитвам неудобство. Трябва да ви кажа нещо, а не съм сигурен как. Налага се да ви помоля за помощ по един проблем, а как да го сторя, без риск да бъда неправилно разбран?
— Не знам. Никога не са ви липсвали думи. Истината ли казвате? Няма нищо общо с мен?
— Да, проблемът е мой. И на мистър Гудуин.
Балу пое дълбоко дъх, отпусна се във креслото, обърна се към мен и каза:
— Бих пийнал нещо.
— Джин с лед и лимон? — предложих аз. — Има прясна мента, ако искате.
— Спомняте си, дявол да го вземе! Без мента.
Не помръднах. Нямах намерение да пропусна следващите пет минути. Улф видя, че не ставам и натисна звънеца. Когато Фриц дойде, той поръча за трима ни — джин за госта, бира за себе си и мляко за мен.
Изгледа Балу с присвити очи.
— Затруднявам се. Не мога да претендирам, че имате някакво задължение към мен. Платихте ми значителна сума за деликатната и заплетена работа, която ви свърших. Казахте наистина, че трябва да ви избавя от онова затруднително положение, независимо от цената, но това беше само отчаян вопъл на човек, подложен на непоносим натиск. Сметката е уредена. Не ми дължите нищо. Но си остава факт, че двамата с мистър Гудуин знаем една тайна, която все още желаете да; запазите на всяка цена и бихме могли да подкрепим това, което знаем с доказателства. Така че, независимо какво ще ви; кажа и как ще се изразя, как мога да ви помоля да ми помогнете за нещо, без да рискувам да бъда обвинен в шантаж? Не от съда — от вас. — Улф сви устни и поклати глава: — По дяволите! — Думите са недостатъчни! Никакви думи не ще изтрият, нито разсеят у вас мисълта, че бих могъл да разкрия тази тайна. Не съществуват въобразими обстоятелства, в които мистър Гудуин или аз бихме я разкрили, но вие знаете, че можем, а аз не съм в състояние да отворя черепа ви, да избера тъкмо тези клетки и да ги отстраня. — Той поклати пак глава.
— Ще опитам по друг начин. Нужна ми е помощта ви. Ще ви помоля за това при изричното условие, че вие ще ми помогнете не по силата на задължение, а за да покажете, че продължавате да цените услугата, която ви направих. Ако чувството ви за благодарност е отслабнало или изчезнало, няма да ви моля за нищо.
— Не е. — Лицето на Балу вече не беше посърнало и той дори се усмихна няколко пъти. — Колко жалко, че не знаехте как да се изразите. Радвам се, че не се каните да отворите черепа ми. Благодарен съм ви и за това. Какъв е вашият проблем?
Отговорът се позабави, защото Фриц влезе с подноса. Първо сервира бирата на Улф, без да отваря бутилката, тъй като това е правило, а Улф извади отварачката си от чекмеджето — златната отварачка, подарена му от Марко Вукчич, която не отваря много добре. Докато Фриц ми сервира млякото и излезе, Балу обърна почти половината чаша, но бутилката джин и леда бяха на масичката до него.
Улф облиза пяната от устните си и огледа Балу.
— Е, направих всичка по силите си. Самата молба ще е много по-лесна. Според мистър Гудуин, вие сте директор на „Сиборд Банк енд Тръст Къмпани“?
— В управителния съвет съм — кимна той. — Аз съм член на няколко управителни съвета — осем, струва ми се.
— Така ли! Не разбирам много от управителни съвети, но допускам, че директорът е в добри отношения с хората, които вършат работата. А сега проблемът. Преди двайсет и две години, на деветнайсети юни четирийсет и пета, някой е извадил чек за хиляда долара, платим на предявителя, от „Сиборд Банк“. Да го наречем X. Следващия месец, юли, той е извадил друг чек, на същата сума и така следващия и последващия. Това е продължило месец след месец, година след година — двеста шейсет и четири чека за двайсет и две години. Последният е от май тази година — оттогава не е имало повече и няма да има. Нужно ми е да знам кой е X. Трябва да го питам нещо. Това е моят проблем.
Балу отпи глътка джин.
— Каква е останалата част от историята? — Няма останала част. Това е всичко.
— Боже мой! Цялото това представление — да ме докарате тук, всичките ви приказки!
— Не знаех, че ще бъде просто.
— Е, така е. Би било още по-просто, ако чековете са издадени на някакво име, вместо на предявителя, но пак е лесно, тъй като става въпрос за една и съща сума всеки месец в продължение на двайсет и две години. Нужно е само някой чиновник малко да се порови. Гудуин можеше да ме попита по телефона. Ще му се обадя утре, аз или някой от „Сиборд“. — Той отпи глътка. — Здравата ме уплашихте — специално за това не съм преизпълнен с чувство за благодарност, но след като съм дошъл, защо да не ви кажа, че изобщо не съм забравил това, което направихте за мен — тогава се нуждаех от помощ много повече, отколкото вие сега. — Той допи чашата и я сложи на масата. — Как върви детективският бизнес? — Обърна се към мен. — Изненадан съм от вас, Гудуин. Той може и да не знае колко е лесно, тъй като не обикаля като вас насам-
