Информацията за източника е надеждна — всъщност, сигурна. Знаем кой е подписвал чековете. Той е жив, на 76 години е, богат, оттеглил се е от бизнеса и принадлежи към така наречената висша класа. Живее в Ню Йорк — не, не знам адреса, но знам, че може да се намери. Затова имам един въпрос. Известно ви е за какво ме наехте. Източникът на чековете е установен, но не и това дали точно той е човекът, когото търсите. Това е само основателно предположение. Искате ли да продължа…
— Искам да знам името му!
— Ще ви го кажа. Ако дойдете тази вечер в девет или след девет, ще ви го кажа. Това, което ви питам сега, е желаете ли да продължа разследването или искате сама да се заемете с него? Бих искал да знам това преди вечеря.
— Искам да продължите, разбира се. Идвам веднага. Може ли да дойда сега?
— Не. Ще ни развалите вечерята. Ще ви чакаме по-късно. Улф затвори, извади снимките от чекмеджето, намръщи им се и ги сложи на бюрото. Дръпнах пак телефона и попитах:
— Да позвъня ли на Сайръс М. Джарет и да му кажа, че искате да дойде тук утре в единайсет сутринта, ако му е удобно?
— Да! — изсъска Улф. Не го бях чувал да съска. Той стана и тръгна към кухнята.
Глава 6
В три и половина в сряда следобед седях на сгъваем стол под един клен. Намирах се на върха на скалист хълм в Дачис Каунти. Вдясно се разкриваше панорамна гледка към река Хъдсън на разстояние три-четири мили. На около сто метра от лявата ми страна се издигаше покритата с бръшлян стена на едно имение, палат или замък, в който сигурно имаше от трийсет до петдесет стаи според размерите им. Във всички посоки се виждаха храсти, дървета, цветя, разни неща като статуята на елен, хранещ се от ръката на момиче, и трева. Ливадата на Лили Роуън не беше и сънувала за такава трева. На три метра пред мен, на стол като моя, но със стъпало за краката, седеше строен висок мъж с дълго костеливо лице, гъста бяла коса и две толкова студени сивосини очи, че макар и да го гледах Право в тях, те си оставаха напълно непроницаеми. В три и половина тъкмо му казвах:
— Това беше само хитрина. Нямам сребърно сметало. Всъщност не съм и виждал такова сметало.
След като прекарах сутринта в градската библиотека и в документацията на вестник „Газет“, научих достатъчно за Сайръс М. Джарет, за да изпиша десетина страници. Но вас нито ви интересува, нито ви е нужно да знаете, че си е счупил именно левия крак при падане от кон през 1958. Ето някои подробности. Дворецът е построен от дядо му — Сайръс М. го получил наготово. Жена му умряла в 1943, има дъщеря — тя живее в Рим със съпруга си, който е граф, и четирийсет и три годишен син на име Юджийн И. — един от деветимата президенти на „Сиборд Банк“, чиито списък намерих в Международния банков справочник. Сайръс М. е бил член на девет управителни съвета, е един повече от Балу. През Втората световна война е бил член на Комисията за военновременното производство и тъй нататък.
Единствената съществена подробност за мен беше, че в шест от стаите в палата си съхранява една от трите най-добри колекции на предмети от колониалната епоха — послужих си с тази информация, за да се добера до него. Научих това в библиотеката от статията в списание „Форчън“, после прегледах каталога, намерих подходяща книга и след половин час осъзнах, че ще трябва да уча цял месец, за да издържа пет минути с него преди да ме разкрие, затова моментално създадох във въображението си едно произведение от колониалната епоха, и набрах код 914 и номера. Мъжът, който отговори, желаеше да знае точно за какво искам да видя мистър Джарет и аз му обясних, че става дума за едно сребърно сметало, направено от Пол Ревиър, което притежавам. Каза ми да почакам на телефона, след пет минути се върна и заяви, че според мистър Джарет Пол Ревиър никога не е правил сребърно сметало. Как, по дяволите, да не е правил, предайте му, че го държа в ръка. Това подейства. Почаках пак, след малко той се върна на телефона и съобщи, че мистър Джарет ще ни приеме със сметалото в три.
Пристигнах точно на часа, отведоха ме до столовете под клена и ми казаха, че мистър Джарет ще дойде след малко. „След малко“ се проточи двайсет и две минути — по една за всяка година от живота на Ейми, което бих приел като добър знак, ако вярвах в предзнаменования. Докато се приближаваше, отбелязах, че седемдесет и шестте години му личат, но походката му е по-скоро на петдесет и шест годишен. Когато дойде още по-близо и седна, видях очите му — това бяха очи на хиляда седемдесет и пет годишен човек. Той седна и попита:
— Къде е?
— Това беше само хитрина. Нямам сребърно сметало. Всъщност не съм и виждал такова сметало.
Той обърна глава и извика:
— Оскар!
— Нося ви обаче нещо друго — казах аз. — Съобщение от дъщеря ви.
— От дъщеря ми? Вие сте лъжец.
— Не. Не от Катрин. От Ейми. Ейми Деново. — Погледнах към мъжа, който излезе от къщата и се насочи към нас. — Работата е много лична.
— Освен че сте лъжец, вие сте и идиот.
— С удоволствие ще обсъдя това с вас, но предпочитам да е насаме.
Мъжът стигна до нас. Застана на две крачки от стола на Джарет и попита:
— Викахте ли ме, сър?
Джарет, без да го погледне, каза:
— Щях да искам нещо, но се отказах. Върви си.
Мъжът се обърна и се отдалечи.
— Не знаех, че това все още е възможно — казах аз. — Как сте го опитомили?
— Кой сте вие? — попита той.
— Вече ви се представих по телефона — казвам се Арчи Гудуин. Работя за един частен детектив — Ниро Улф. Съобщението от Ейми е, че сега, след смъртта на майка си, би искала да научи нещо за баща си.
— Бих могъл да ви изритам — каза той, — но предпочитам да ви оставя да се разкриете докрай, за да извикам полицията да ви арестува. Нарекох ви идиот, защото всеки с капка ум в главата би се досетил как постъпвам с изнудвачи, а вие несъмнено сте такъв. Продължавайте, разкрийте се докрай.
— Вече го сторих. — Облегнах се назад. — Обстановката е подходяща за едно елегантно изнудване, но Ейми вече плати на мистър Улф голям аванс и поехме ангажимент към нея. Разбира се, плати с вашите пари, по-точно били са ваши. С парите, които сте изпращали на майка й за нея.
— Продължавайте.
— Вижте, мистър Джарет. — Гледах го право в ледените очи и не ми беше лесно. — Не беше нужно да подхождаме по този начин. Можехме да отложим срещата с вас и да се заемем да ровим в миналото ви за повече подробности. Но това би ни струвало време и пари, а Ейми искаше единствено да ви намерим. Не мога да ви дам писмена гаранция, но много се съмнявам, че тя иска да вдигне шум, да се помъчи да я признаете за своя дъщеря или нещо подобно. Възможно е да ви поиска пари, но какво от това, вие имате десет пъти повече, отколкото ви трябват. Не си мислете, че блъфирам. Знаем всичко за чековете, знаем, че са от вас — знаем, че вие сте изпратили всичките двеста шейсет и четири чека. Това е документирано. Знаем също, че са осребрявани от Елинър Деново. — Направих му знак с ръка: — Сега е ваш ред да говорите.
— Продължавайте, продължавайте. Какво искате вие? Какво иска този Ниро Улф?
— Мистър Улф не иска нищо. Колкото до мен, най-голямо удоволствие би ми доставило нещо такова — вие карате Оскар да се обади на ченгетата, за да дойдат да ме арестуват. Като пристигнат, вие заявявате, че съм се опитал да ви изнудя, аз мълча като риба и те ме отвеждат някъде на разпит. В офиса на шерифа или в участъка. Няма да е трудно да се държа така че да не ме пуснат и да започнат да се ровят в историята. Като начало ще се явят нашият адвокат и един познат журналист от „Газет“. Днес е сряда. В петък десет милиона души ще ви съчувстват — толкова неприятности след двайсет и две години! Ние, разбира се, няма да им съобщим името на Ейми, но това ще е без значение. За журналистите представлява интерес вашето име. Аз ли да извикам Оскар или предпочитате да го извикате вие?
Заклевам се, че не му мигна окото, но костеливата челюст леко потрепна. Започвах да разбирам защо не е симпатичен на толкова много хора. Никой не обича да има мумия срещу себе си. Накрая
