Неизвестна, но по нейни думи, предадени от Макрей, е
била главно някъде в Уисконсин.
Секретарка на мисис Джарет. Живяла е при нея.
Лична секретарка на Джарет. Живяла е при него.
Живяла е на друго място, вероятно в или около Ню Йорк, тъй като Макрей я е виждал в къщата на Джарет три-четири пъти.
В неизвестност.
Елинър Деново неочаквано се появява при Реймънд Торн.
Глава 7
В шест без пет същия следобед спрях херона точно пред пясъчната алея, водеща към главния вход на имението на Джарет. Беше притъмняло като в полунощ. Облаците се бяха появили още при Хотърн Съркъл. Към Шраб Оук сгъстиха редиците, а в Мил Брук атакуваха на три фронта — с оглушителен шум, ослепителни светкавици и проливен дъжд. Това продължи през целия път, но достигнах целта си въпреки всички препятствия, изключих двигателя, сложих ключовете в джоба си, загасих светлините, пресегнах се към задната седалка за шлифера си — резервния шлифер, който винаги държа там, наметнах го, отворих вратата и хукнах по алеята.
Негостоприемното посрещане напълно оправда очакванията ми. Оскар отвори вратата след третото натискане на звънеца. Всеки друг при тези обстоятелства не само естествено, а задължително би ви казал нещо като: „Страхотна буря!“, „Много ли се измокрихте?“ или „Днес е подходящ ден за лов на патици“. Оскар отстъпи толкова, колкото да вляза, без да се докосна до него.
Очакваха ме. Често, след като докладвам на Улф, възниква дълга дискусия, а понякога и спор във връзка със следващата ни стъпка, който свършва малко преди аз да обявя, че напускам, или преди той да ме уволни, но този път тя беше очевидна. Дискусията продължи около три минути, после дръпнах телефона към себе си, набрах код 914 и номера и чух същия мъжки глас от вчера. Не знаех дали е Оскар, защото Оскар на живо почти не бе проронил дума пред мен.
— Обажда се Арчи Гудуин — казах аз. — Вчера бях при вас. Моля предайте на мистър Джарет, че пак ще дойда. Ще бъда там след около два часа.
— Не мога да направя това, мистър Гудуин. Мистър Джарет даде нареждане да не ви допускаме. На входа има човек и той…
— Да. Извинете, че ви прекъсвам. Така и предполагах, точно затова ви звъня. Моля предайте на мистър Джарет, че искам да го питам някои неща за Карлота Вон. — Повторих отчетливо името. — Карлота Вон. Това име ще му е познато. Ще почакам на телефона.
— Но, уверявам ви, мистър Гудуин…
— И аз ви уверявам. Той няма да ви поблагодари за съобщението, но ще ме приеме.
Последва кратко мълчание и после човекът каза:
— Почакайте на телефона.
Чаках по-дълго, отколкото предишния ден. Улф държеше слушалката с една ръка, а с другата нагласяваше стръкчето Miltonia hellemense във вазата на бюрото си. Най-после чух гласа му.
— Мистър Гудуин?
— Тук съм.
— Казвате след два часа?
— Горе-долу. Може би малко повече.
— Много добре. Ще ви пуснат. Затворих телефона, а Улф изръмжа:
— Това създание е сведено до такава хронична подчиненост, че се държеше почтително дори към теб. Бих искал аз да се разправя с мистър Джарет. Почти съм готов да дойда с теб.
Това бяха само празни приказки. Преди да тръгна, напечатах известните ни факти от биографията на Карлота Вон, както ги бях подредил наум по пътя за вкъщи. Вече я видяхте.
Метнах шлифера си на един стол, последвах Оскар през хола по дълъг коридор, свихме в едно по-малко помещение и стигнахме до отворената врата в дъното, но оттам нататък престанах да следя нещата, защото си мислех само как ще се справя с мистър Джарет. Залагах десет на едно, че този път ще предизвикам някаква реакция у него. Все пак огледах стаята, където влязох. Таванът беше висок почти пет метра, а килимът — два пъти по-голям от кашанския килим на Лили Роуън. Имаше голямо бюро, вероятно от колониалната епоха и повече книги, отколкото притежава Улф, на рафтове, стигащи до тавана. Всички столове бяха свободни. Оскар запали няколко лампи и каза, че мистър Джарет ще дойде след малко. Този път това излезе почти истина — чаках само няколко минути. Джарет влезе от друга, по-тясна врата, вградена в библиотеката. Точно в този миг през прозорците блесна светкавица, а след като направи пет- шест крачки, спря и застана неподвижно, гръмотевицата разтърси стъклата. Добра режисура. Джарет фокусира ледения си поглед върху мен и попита:
— Какво искате да знаете за Карлота Вон?
— Може би ще е по-добре — отвърнах, — ако първо ви кажа какво вече знам или поне една част. Била е секретарка на жена ви от май 1942 до смъртта й. Живяла е тук или в къщата ви в Ню Йорк. Вие сте я задържали на работа. Престанала е да живее при вас през март 1944 — не мога да докажа дали е продължила да работи за вас, макар и в друг смисъл, но да се правят предположения не е противозаконно, а и ние се занимаваме с това едва от пет дни. — Извадих снимките от джоба си. — Ето две нейни снимки, направени през 1946, но тогава вече се е казвала Елинър Деново — дъщеря й Ейми е била на една година. Разгледайте ги.
Предложих му ги, но той не ги взе.
— Кой ви плаща, Гудуин? — попита Джарет. — Само Макрей ли? Той вероятно не е нищо повече от куриер, какво друго би могъл да бъде? Но сигурно знаете имената им? Ако можех да докажа заговорничество с цел клевета… Не искате ли да си сложите в джоба десет хиляди долара?
— Не особено. Това е дребна сума. Миналата седмица занесох вкъщи кутия, която съдържаше двеста четирийсет и четири бона. И между другото, пак от вас. — Прибрах снимките в джоба си. — Чековете, които сте изпращали на Елинър Деново, известна преди това като Карлота Вон…
— Достатъчно! — Той реагираше. Не с поглед, а с глас. Изстреля тази дума срещу мен като куршум. — Това е чиста глупост! Безмозъчни идиоти! Надявате се дадокажете, че съм баща на някаква си Ейми, а майка й е същата Карлота Вон, която навремето работеше при жена ми и при мен. Известна е сега като Елинър Деново. Така ли е?
— Очевидно. Кога е родена тази Ейми?
— Две седмици преди да изпратите първия чек на Елинър Деново. На 12 април 1945.
— Значи е зачената през лятото на 1944. През юли. Освен ако раждането не е било преждевременно или закъсняло. Предполагам, че имате бележник. Извадете го.
Все още не бях сведен до такова сляпо подчинение. Потупах с пръсти челото си:
— Записвам всичко тук.
— Запишете си и това. В края на май 1944 заминах за Англия да изпълня задача, възложена ми от Комисията за военновременното производство. Трябваше да проведа консултации с щаба на Айзенхауър и с англичаните. Седмица след десанта в Нормандия отлетях за Кайро за допълнителни консултации, а после за
