проговори:
— Чековете са в архива на „Сиборд банк“. От кого знаете за тях?
Поклатих глава. Балу каза, че не дава пет пари, ако се разчуе, че ни е помогнал да го открием, но нямах намерение да съобщавам нищо на този тип.
— Не е важно — отвърнах аз. — Важни са чековете, осребрени от Елинър Деново. Имам едно предложение. Ние двамата много не си допаднахме. Утре ще доведа Ейми и нещата може да потръгнат. Тя ще ви хареса. Много приятно момиче е. Както сигурно знаете, завършила е колежа Смит, има приятна външност и обноски и няма… — прекъснах речта си, защото той се размърда. Бавно свали крака от стола, стъпи на тревата, завъртя задник, изправи се и ми хвърли леден поглед.
— Не знам нищо за никаква Ейми и нищо за никаква Елинър Деново. Ако има такава Елинър Деново и тя е осребрявала чекове, плащани от моята сметка, не знам как са попаднали в ръцете й и не ме интересува. Ако публикувате нещо от тези глупости, ще ви смажа. — Той се обърна и тръгна към къщата.
Мястото беше приятно — имаше изглед към реката, цветя, зеленина — и аз постоях. Малко след като Джарет се прибра в къщата, дойде Оскар и се разположи под сянката на едно дърво с дълги тесни листа. Подвикнах към него: „Как се казва това дърво?“, но не получих отговор. Би било интересно да остана така около час, за да проверя колко дълго мога да издържа без да правя нищо, но ожаднях и тъй като се съмнявах, че Оскар ще напусне поста си, за да ми донесе нещо за пиене, реших да си тръгна. Прекият път до мястото, където бях паркирал херона, минаваше точно край него, но се направих, че не го забелязвам.
Криволичещата асфалтирана алея беше почти четвърт миля и завършваше със седемметрови каменни колони, където завих наляво, след още миля — надясно и двайсет минути по-късно, включващи едно спиране за чаша сок, стигнах до отбивката към щатската магистрала. Видях надпис:
Бях обещал да й кажа какво е станало, затова излязох от магистралата „Хенри Хъдсън“ при Деветдесет и шеста улица и прекосих Сентръл Парк по Осемдесет и пета. Да се мъча да намеря разрешено място за паркиране, щеше да е все едно да търся игла в купа сено и затова продължих до гаража на Второ авеню, където Елинър Деново беше държала колата си. Не ме питайте защо и как, но винаги имам чувство, че е полезно да — видя местата, свързани по някакъв начин с даден случай, дори да не ми говорят нищо. Продължих пеш към квартирата на Ейми по пътя, който Елинър беше изминала за последен път и се убедих, че вечер не се изисква особено умение от човек, който е знаел, че е излязла с колата си, да паркира на ъгъла на Второ авеню, да я изчака да излезе от гаража и да тръгне по Осемдесет и трета улица. До този момент, разбира се, той ще е запалил двигателя и ще е готов да потегли.
Не дадох на Ейми подробен доклад. Рядко постъпваме така с клиентите — те винаги се сърдят защо сте казали така, а не иначе, и се чудят как не сте се сетили, че ви лъжат. Не й съобщих и каква е следващата точка от програмата. В този случай става още по-лошо — те възразяват, като изтъкват някаква налудничава причина или имат по-добро предложение. Изложих й съществените факти и най-важният въпрос според нея беше дали мисля, че Джарет й е баща. Въздържах се да дам мнение. Казах й, че най-вероятно е така, но лично аз не бих рискувал да се обзаложа и на долар нито за, нито против. Помъчих се да измъкна от нея какво точно смята да прави, когато най-после се доберем до истината, но си тръгнах, без да разбера — съмнявам се дали тя самата знаеше. Явно въпросът си оставаше открит и тя нямаше отговор преди да разбере със сигурност кой е баща й.
Когато се прибрах, оставаха само десет минути до вечеря. Пълният доклад трябваше да почака, докато се справим с телешкото руло с къри, салатата от целина и пъпеш и боровинковата торта. Преместихме се в офиса за кафето. Щом свърших доклада си, включващ и отбиването при Ейми, първото, което ме попита, беше типично за него. Наля си всичкото кафе, отпи и каза:
— Мисля, че е много възможно Пол Ревиър да е правил сребърно сметало. Откъде ти хрумна такова нещо?
Почуках с юмрук по челото си.
— Веднъж споменахте, че колкото повече пълниш главата си, толкова повече събира. Откъде, според вас, изскачат нещата, които човек никога не слагал в главата си? Ето защо не мога да отговоря на въпроса ви.
— Те са били в главата ти. Думите „Пол Ревиър“, „сребърно“ и „сметало“. Това, което не можеш да ми кажеш, е как са се съчетали, когато за пръв и единствен път в живота ти тази комбинация би отговорила на определена необходимост. Съгласен съм — няма отговор. Оттеглям въпроса си. — Той отпи глътка кафе. — Сутринта по телефона ли ще се свържеш с мистър Балу или ще се срещнеш с него?
— Ще се срещна с него. Не мога да му покажа снимките по телефона.
— Дали мистър Джарет ще предприеме нещо и ако е така, какво?
— Съмнявам се за първото. За второто, не знам. Разбира се, съзнавате, че ако е било предумишлено убийство, а не просто нещастен случай, възможно е клиентката ни да е следващата в списъка. Ако ме питате дали според мен такъв богат, оттеглил се от бизнеса, уважаван и високопоставен гражданин е способен да открадне кола ида прегази една трудолюбива и почтена жена с добро положение, отговорът ми е да. Такъв закоравял, стар, студен тип? Да.
— Слабо вероятно е кимна Улф, — но все пак… Предупреди, ли я?
— Не. Не е дори слабо вероятно, това е нещо като възможността за живот на Марс, където още не сме стигнали. От казаното и премълчаното той разбра, че разполагаме само с чековете. Така че, ако Елинър е знаела нещо или го е заплашвала с нещо и се е наложило да я премахне, няма никаква причина да подозира, че тя го е казала на Ейми. Мога да й позвъня и да я предупредя да бъде готова за скок, като пресича улицата, но може да остане с погрешно впечатление и да реши, че мисля повече за нея, отколкото за работата.
— Много добре. — Улф повдигна рамене на около милиметър. Вече споменах налудничавата му представа за младите жени и мен. Той отмести преспапието — парче нефрит, с което една не особено млада жена си бе послужила преди години да убие съпруга си — от няколкото листа хартия пред себе си.
— Ако вечерта ти е свободна, ще ти продиктувам три-четири писма.
Отвърнах, че половината вечер почти е минала и взех бележника си.
В четвъртък сутрин направих една обичайна за мен грешка — разчитах прекалено много на късмета си. Това е хубаво, когато имам късмет, но доста често нямам. Вместо да позвъня по телефона на Ейвъри Балу, отидох направо малко след десет и поради това прекарах два часа в приемната на трийсет и четвъртия етаж на един четирийсететажен финансов замък на Уол Стрийт. Мистър Балу беше в заседание. Това можеше да означава какво ли не — например, че си търси хапчета за храносмилане или председателства събрание, където се решава нещо, засягащо бъдещето на хиляди хора, но каквото и да означаваше онази сутрин, то засегна главно настоящето ми. В тази зала с мраморни стени имаше какво да се види. Едни влизаха и излизаха, други седяха с угрижен вид, но аз бях прекалено ядосан на лошия си късмет, за да се забавлявам от всичко това. Чак в дванайсет и пет дойде красив млад финансист, покани ме да го последвам, тръгнахме по един коридор и свихме към стаята на Балу.
Имаше шест прозореца, пет тапицирани с кожа кресла, още две врати, а сигурно и други уместни неща, но като се приближавах към Балу, видях само толкова. В другия край на стаята забелязах грамадно бюро, но той стоеше до прозореца. Ако изпитваше съжаление, че ме е накарал да чакам толкова дълго, с нищо не го показа.
— Каква сутрин! Мога да ви отделя пет минути, Гудуин.
— Възможно е да ни стигнат — казах аз и извадих снимките от джоба си. — Споменахте, че чековете са осребрявани от Елинър Деново. Ето две нейни снимки, направени преди двайсет години. — Подадох му ги. — Познавате ли я?
Той ги разгледа внимателно, използвайки половин минута от наличните пет и после поклати глава.
— Не, не я познавам. Казвате, че това е Елинър Деново?
